Автор: п-р Даниел Топалски

 

         Позволете ми в самото начало да Ви напомня, че Богът, в Който ние вярваме, не може да бъде опитомен. С други думи, нашият Бог не може да бъде подчинен на собствените ни представи за Него, на собствените ни предразсъдъци. И това е нещо, за което трябва да Му бъдем особено благодарни. Замислете се какво би било, ако трябва да слугуваме на един бог, който е по наш образ и подобие – с всичкото ни тесногръдие (въпреки че си мислим, че сме широко скроени), с всичките ни пристрастия (въпреки че се изкушаваме да мислим, че сме обективни в преценките си), с всичката ни дребнавост. Ако сме искрени, би трябвало да признаем, че за нищо на света не бихме искали да служим на един такъв „бог“.

         Истината обаче е, че често пъти ние си създаваме един още по-удобен „бог“. Той винаги ни приема „такива, каквито сме“ и никога не изисква от нас нещо повече. Той знае, че сме пръст и е винаги снизходителен към нас. Пред такъв „бог“ покаянието се оказва твърде лесно нещо, защото изисква едно просто, машинално признание, но не и истинска промяна. „Обновата на ума“, каквото покаянието всъщност е, не е потребна за отношенията ни с този „бог“, защото той е като че ли доволен от това, което чува, а не от това, което вижда.

         Възможно е обаче да сме усърдни и в създаването на една друга представа за Бога. Според нея Той е винаги далеч, твърде далеч от човека, особено от грешния човек, от този, който най-много се нуждае от Бога. Този „бог“ може да бъде достигнат само при определени условия, само според „канона“ на една определена традиция, може, така да се каже, да бъде насила „набутан“ и затворен в нея. Пазителите на тази традиция неусетно започват да пазят този „бог“ от хората, от всички онези, които не знаят дали могат да се доближат до него и как да го сторят, ако все пак бъдат допуснати. Само пазителите на традицията знаят как всичко това трябва да се случва, само те знаят какъв е всъщност този „бог“, как той действа в света, какво е допустимо за него и какво не.

         Трябва да сте забелязали, че в евангелските разкази на Христос му се налага твърде често да се занимава именно с такива хора. Той върши чудо в съботен ден (при това съвсем нарочно) и веднага срещу Него се надигат възражения, подозрения (при това съвсем очаквано). Понякога упреците не са насочени директно срещу Него, а срещу онези, които са били изцелени. Възможно е този странен учител от Назарет (от където не може да дойде нищо добро) и да не е съвсем наясно с това какъв е Бог и как Той действа в света, а това определено означава, че Той не е от Бога дошъл, но обикновените хора трябва да са наясно – никакво изцеление в събота, никакво освобождение в този ден. Бог, видите ли, не би могъл да извърши това, не би нарушил собствения Си закон.

         Днешната евангелска история ни изправя именно пред един такъв случай: един от многото такива случаи, в които човеците се опитват да кажат на Бога какво може и какво не може да върши той.

         Сгърбената жена в синагогата живееше от осемнадесет години със своята немощ. Можем да предположим, че за нейните съграждани това беше знак, който ясно говореше за нещо ужасно, което тя или нейните предци бяха извършили. Тя носеше белег, който може и да е предизвиквал известно съчувствие, но по-скоро е будел отвращение, създавал е дистанция между нея и останалите. Спомнете си, че при срещата със слепородения човек, учениците запитаха Исус: „Учителю, поради чий грях – негов или на родителите му, той се е родил сляп?“ (Йоан 9:2).

         Не ще и дума, че грехът е в крайна сметка причината за човешкото страдание, но Исус не поведе разговора с учениците си в тази посока. Изследването на конкретните факти и обстоятелства от миналото не е това, от което се нуждаем. Сам Исус изрично подчерта, че е дошъл не за да съди, а за да спаси. Затова и Неговият отговор на въпроса на учениците беше: „Нито поради негов грях, нито на родителите му, но за да се изявят н него Божиите дела“ (Йоан 9:3). Продължението на тези Негови думи е твърде показателно: „Ние трябва да вършим делата на Този, Който Ме е пратил…“. Да, трябва да вършим Неговите дела, които освобождават, привдигат, изцеляват, дават надежда. Нали именно болните имат нужда от лекар. И когато болният отива при лекаря, той очаква помощ, облекчение, а не просто упрек: „Ако не беше живял така, нямаше да се докараш дотук“.

         Ние също някак си интуитивно се дистанцираме от хората с недъзи – физически и душевни. Понякога дори изпитваме някакво отвращение, смесено със съжаление. Срамуваме се от това чувство, но при все това го изпитваме. Подсъзнателно си мислим, че близостта с такива хора може да ни засегне по някакъв начин. Понасяме тяхното присъствие, но ни е трудно. И в главата ни зазвучават неусетно думите, които сме чували често по отношение на едни или други хора: „Господ го наказа“.

         С какво ние сме по-добри от тези хора? С какво сме заслужили да не бъдем в тяхното положение? Нима и в нас понякога не се прокрадват думите на фарисея: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, и особено не като този бирник“ (Лука 18:11). Прокрадват се, разбира се, особено у нас, християните: ние сме различни, а те, светските хора, са ужасни. Спомняме ли си думите на Христос: „не дойдох да осъдя, а да спася“, и още: „трябва да вършим делата на Този, Който ме е пратил“?

         Началникът на синагогата беше категоричен: „Има шест дни, в които трябва да се работи; в тях идвайте и се изцелявайте, а не в съботен ден“ (Лука 13:14). „Бог“, в когото вярваше началникът на синагогата, не изцеляваше в съботен ден. Този, Който беше проводил Исус, определено не се съобразяваше с тези представи. Все едно на Него началникът на синагогата казваше: „Не можеш да вършиш това в събота, не е позволено. Не би могъл да сториш, нещо, което си забранил“.

         Това ми напомня за един друг разговор с Бога, макар че той е съвсем различен. В този разговор Авраам обяснява на Бог защо не може да извърши това, което Той е оповестил, че ще стори със Содом и Гомор. Обърнете внимание, че Авраам не беше упрекнат за думите си, не беше наречен „лицемер“ като началника на синагогата. Но нека си припомним интересния диалог от Битие, 18 глава. Господ споделя какво ще стори със Содом и Гомор, но Авраам има въпрос: „Ще погубиш ли праведния заедно с грешния?“ Той упорито настоява: „Ти не би направил така!“ Разговорът продължава, докато Бог обещава да пощади Содом, ако намери в него десетима праведника. Това, което Авраам знае за Бога, му е достатъчно, за да упорства: „Ти не си такъв, Съдията на цялата вселена не може да върши нищо друго освен правда!“ На пръв поглед като че ли Авраам казва на Бога какво да прави и какво не, но всъщност това е една застъпническа молитва, която дава възможност познанието на Авраам за Бога и неговата вяра да израстат. Авраам не настоява за съд, а за милост, докато началникът на синагогата не може да приеме, че милост може да бъде показвана в съботен ден. Единият е отворен за изненадите, които милостивият Бог може да му поднесе, а другият просто и не допуска, че такива са възможни: та нали е събота, Бог ТРЯБВА ДА СИ ПОЧИВА.

         Исус не само изцели прегърбената жена в събота, той изобличи началника на синагогата. Нарече го „лицемер“. Та нали съботата е направена за човека, а не човекът – за съботата. И кой би могъл да запрети на Бог да върши каквото Му е угодно, кой би могъл да Му попречи да показва милост? Всяка традиция, която превръща живото и живително Божие откровение в мъртва буква, и се опитва да го опитоми за своите цели, е обречена рано или късно. Както много пъти съм имал възможност да подчертая, изборът е призив към мисия, а не основание за самодоволство, за горда претенция, че само на нас Бог е открил това или онова, само ние знаем какво е подобаващо за Бога и какво не е. Това беше основата на фарисейския грях: ние знаем най-добре и е ясно, че този човек не може да е от Бога изпратен, не може да е Помазаникът.

         Как се случва така, че живите отношения с Бога се заменят с мъртви букви, че вместо ние да се стремим с Божия помощ да ставаме подобни на Бога, се случва обратното: стремим се Него да направим подобни на себе си, да Го подчиним на собствените си разбирания за Него, на предразсъдъците си и на вътрешната си нищета? Казахме, че живият Бог не може да бъде опитомен, Той винаги ни изненадва – Неговата любов и милост са винаги нови, нови са всяка сутрин. Не можем да кажем: „Ето, видях и преживях достатъчно с Бога, няма какво повече да науча“. Живият Бог не можем да опитомим, но нашите ограничени човешки представи са лесни за опитомяване, те лесно могат да бъдат моделирани по наш образ и подобие, в тях лесно може да се огледа собствената ни слабост, безчувственост към греха, съзнателният или несъзнателен стремеж към една евтина благодат.

         Бог няма да спре да ни изненадва. Той непрестанно ще открива пред нас нови и нови страни от своя характер. Трябва да сме готови за това. Трябва да се готови да вършим делата, които Исус вършеше: не да създаваме пречки пред срещите на хората с живия Бог, а да ги премахваме, не да заповядваме на прегърбената жена да си отиде, защото е събота, а да й помогнем да дойде при Господа именно защото е събота.

         Трябва да се радваме заедно с множеството от евангелската история на славните дела, които Господ върши непрестанно, а не да стоим сърдити в ъгъла, изпълнени с благочестиво възмущение. Нашият Бог е Някой, Който няма да спре да върши добро и да изявява Своята любов само защото ние не можем да проумеем или оправдаем това. Той иска да ни привлече на Своя страна, иска да ни научи да вършим делата, които ни е призовал да вършим. Едва тогава ще имаме благословената дързост на Авраам и ще можем да кажем: „Ти не си такъв, Ти не би могъл да сториш това, защото си ЛЮБОВ“.

        



Цитати:


Последни новини

Международна научна конференция

15.11.2017

На 13 и 14 ноември, от 9.00 до 18.00 часа, в Конферентната зала (северно крило на Ректората) се проведе международна научна конференция, посветена на 500-та годишнина от началото на протестантската Реформация. Участваха преподаватели от Богословския и Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, български протестантски богослови и пастори, гости-учени от Унгария, Австрия и Франция. […]

Прочети повече

Новини, От страната