„Ако някой служи на Мене, нека Ме последва…“

 

Вече няколко пъти в размишленията си споменахме, че не е достатъчно да приветстваме радостно Христос при Неговото идване към нас, нужно е и да Го последваме, да бъдем като Него. Тогава ще се случи и това, което Той добавя във втората част на изречението: „…там ще бъде и служителят Ми“.

 

Следването на Исус е постоянна тема на Евангелието. За самото християнство се говори като за път. Следването на Исус е начин на живот, нещо, което обхваща всички аспекти на нашето съществуване и се превръща в определящ принцип за всичко останало. То не е нещо, което можем да подредим до другите си предпочитания, убеждения и увлечения. Нито пък е нещо, с което можем да се занимаваме само понякога, когато ни е приятно. Спомнете си за книжника, който с голям ентусиазъм заяви на Исус: „Учителю, ще вървя след Тебе, където и да идеш.“ (Матей 8:19). Отговорът, който той получи е изненадващ, но всъщност е едно красноречиво предупреждение срещу лекомислието: „Лисиците си имат леговища и небесните птици – гнезда; а Човешкият Син няма къде глава да подслони.“ (8:20). „Съзнаваш ли какво казваш – сякаш му казва Исус. Наистина ли искаш да Ме последваш и да разделиш с Мен всички несгоди, изпитания и страдания?“ В Евангелието не се казва как е реагирал книжникът, но това се подразбира. Следването на Исус не е породено просто от някакъв импулс и не може да бъде плод на лекомислено решение. То, както вече казахме, обхваща и подчинява всички аспекти на живота. По тази причина ученикът, който иска първо да погребе баща си, ще трябва да чуе тежките думи на своя Учител: „Върви след Мен и остави мъртвите да погребват своите мъртъвци.“ (8:22).

 

Следването на Христос е вървене по „тесния път“. Претенцията на Евангелието за изключителността на християнския път влиза в основно противоречие с разбирането на съвременния свят, че съществуват много и различни пътища към истината. Това разбиране е напълно естествено, като се има предвид, че нашите съвременници са склонни да признаят, че истината има много лица и всяко от тях отразява в една или друга степен опита на човека да се докосне до дълбокия смисъл на живота. Може да се каже, че плуралистичното отношение към истината се приема днес като особено високо постижение на човешката цивилизация.

 

Този плурализъм е дълбоко чужд на Евангелието. По тази причина неговото послание се смята за архаично, обърнато по-скоро към миналото, отколкото към настоящето и бъдещето. Опитите да се “модернизира” евангелската вест, да се направи тя по-поносима за съвременния човек показват колко трудно се приема истината, че ние сме изправени не пред много и различни пътища, а само пред два, от които единият е път към живота, а другият – към смъртта.

 

Евангелската вест е такава по природа, че изисква винаги от слушателите си недвусмислен отговор “за” или “против” истината. Тези, които отговорят положително, встъпват в стеснения път на живота. За всички останали ще продължи да важи  с още по-голяма сила мисълта, че целият човешки живот е едно пътуване към смъртта.

 

Евангелското послание обаче е винаги призив за напускане на измамното убежище на анонимността. Чрез него Бог съвсем лично се обръща към човека с цялата Си любов и благост, предизвиквайки го да даде един съзнателен и свободен отговор. Човешкото “Да” на Божия призив е отделяне от мнозинството и неговия инертен вървеж към смъртта. То е признание, че съществува само едно спасение за човека, свързано с приемането на основния парадокс на Евангелието: за да намериш живот, трябва да загубиш живот; за да се родиш, трябва да умреш; за да се спасиш, трябва да поемеш кръста. Това е условието, което трябва да бъде изпълнено, за да може човек да се извиси над себе си  и да се издигне до образа на истинската човечност, разкрита в личността на Исус Христос. Само ако се отрече от себе си и се посвети на Бога, човекът може да стане напълно човек.

 

По тесния път вървят малцина, но на тази малка група от хора е поверено преобразяването на целия свят. На тях е възложено да бъдат вестители на вечния живот, който се изразява в познаване на единствения истинен Бог и на изпратения от Него Исус Христос (Йоан 17:3). Техният път няма да бъде лек, но въпреки това те ще успеят, защото са разбрали, че основният принцип на християнското съществуване е вървене не с кръста на Спасителя след себе си, а със своя кръст след Спасителя.

 

Даниел Топалски



  • Kalina Evangelatova

    За мен беше огромно удоволствие да намеря добро четиво за тези празнични дни преди Възкресението. Страстната седмица е повод за размисъл , преосмисляне на нашия живот в светлината на Евангелията, на грижата на Бога към всички нас и нашият отговор, на живота ни към Него. В този смисъл намерих „жива вода“ в тези три статии на пастор Д .Топалски. Благодаря за отделеното време и усилия – за мен беше от полза! Светли празници!

Цитати:


Последни новини

Международна научна конференция

15.11.2017

На 13 и 14 ноември, от 9.00 до 18.00 часа, в Конферентната зала (северно крило на Ректората) се проведе международна научна конференция, посветена на 500-та годишнина от началото на протестантската Реформация. Участваха преподаватели от Богословския и Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, български протестантски богослови и пастори, гости-учени от Унгария, Австрия и Франция. […]

Прочети повече

Новини, От страната