Умиването на нозете на учениците е потресаваща сцена, която говори сама за себе си. Бих казал, че опитите в детайли да се изтълкува случилото се по-скоро отслабва силата на нейното въздействие. Многословието в случая е напълно излишно. От името на потресените ученици само апостол Петър успя да каже: „Господи, Ти ли ще ми умиеш краката?“ (13:6).

 

Няма ли друг начин, беше ли нужно въплътеният Син Божи да извърши всичко това, за да можем да се спасим? Нима могъществото на Бога не беше достатъчно, за да даде живот на друг спасителен план, в който кръвта на Невинния да не бъде пролята?

 

Задавайки подобни въпроси, ние се докосваме отново до най-основните истини на нашата вяра. Вчера няколко пъти повторих: „Бог е любов“. Колкото и странно да звучи, това трябва непрестанно да се напомня, за да не се превръща християнството в някаква неоезическа религия. Затова ще го повторя още веднъж: „Бог е любов“. И тази любов, както ни казва евангелист Йоан ни „възлюби докрай“ (13:1). И друг път сме казвали какво означава това „докрай“: да възлюбиш докрай означава да възлюбиш до последен дъх. Именно това стори за нас Бог чрез възлюбения Свой Син. Казвайки, че „Бог е любов“, ние не правим някакво абстрактно изявление, не говорим за някакъв божествен принцип на любовта. Казвайки, че „Бог е любов“, ние имаме предвид Триединния Бог, Който е любов. Имаме предвид Бог, Който от самото начало на човешката история е не само Бог отвъден, но и отсамен – Бог, Който е близо до човека в цялата негова нищета, обърканост и безперспективност. Казвайки, че Бог е любов, ние всъщност казваме, че Той е любящ – Бог, Който непрестанно е нацелил любовта Си към човешките чада; Бог, Който щедро споделя любовта Си с тези, които сътвори по Свой образ.

 

И тук стигаме до една друга основна истина. Бог сътвори човека по Свой образ и го надари със свободата да определя себе си. И по отношение на този Свой дар Бог направи Себе Си „безпомощен“. Той докрай си остава последователен спрямо дара на човешката свобода, дори и след грехопадението.

 

Как тогава Божията любов, която жадува избавлението на човешките синове и дъщери, можеше да извърши своето спасително дело, без да бъде накърнена човешката свобода? Ако мислим Божията любов и човешката свобода, отделени една от друга, отговорът на този въпрос остава невъзможен. За нас, хората, е невъзможно да извършим това примирително дело. Това примирение можеше да извърши само Бог: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.“ (Йоан 3:16). В Своя Син Отец благоволи да съедини навеки истината за Бога и истината за човека в една обща истина. Имахме възможност да подчертаем това на Велики понеделник. Днес го повтаряме, за да подчертаем, че не съществуваше никаква друга възможност, за да се примири Божията любов с човешката свобода. Никаква друга освен саможертвата.

 

„Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.“ (1 Коринтяни 13:4-7). Такава е истинската любов. За нея не съществува друга възможност. Тя може само да поеме цялото бреме върху себе си – всеки грях, всеки страх, ужаса на богооставеността и дори смъртта.  Да, именно смъртта. Ако Бог в Христос не беше приел дори смъртта, за да възтържествува над нея, Неговото спасение щеше да бъде като сироп за кашлица, предписан за лечението на нелечима болест. Но Бог в Христос трябваше да стане във всичко подобен на нас, за да можем да бъдем в Христос подобни на Него.

 

За да станем подобни на Него, трябва да се родим от вода и Дух и да застанем на Неговата трапеза. Към това сме приканени и в днешния ден. Заставайки пред трапезата на Господа, ние се изправяме пред самата тайна на Църквата. Църквата е тялото на възкръсналия Христос. Той благоволи да направи всички нас част от тази тайна, благодарение на което ние още тук и сега вкусваме хляба на живота.

 

Можеше ли всичко това да се случи по друг начин? Мисля си, че всички можем да кажем с пълна увереност: не, любовта не би могла да постъпи по друг начин.

 

Даниел Топалски



Цитати:


Последни новини

Международна научна конференция

15.11.2017

На 13 и 14 ноември, от 9.00 до 18.00 часа, в Конферентната зала (северно крило на Ректората) се проведе международна научна конференция, посветена на 500-та годишнина от началото на протестантската Реформация. Участваха преподаватели от Богословския и Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, български протестантски богослови и пастори, гости-учени от Унгария, Австрия и Франция. […]

Прочети повече

Новини, От страната