Автор: д-р Анна Маринова

 

 

“Аз съм Господ, Бог твой – Ти си мой Бог”

 

 

Бог, както Той се разкрива в Библията, е Бог, Който общува с човека и винаги търси човешкия свободен отговор на Своя призив. Основа за общението на Бога с човека е общението на любов между трите Лица на Светата троица: Отец, Син и Свят Дух. Св. Максим Изповедник (+ 662), осъзнавайки дълбочината на тайната на Троицата: как трите Лица са един Бог, без да смята, че обяснява Троицата, пише, че Бог не може да е монада (едно Лице), понеже Бог е любов. А истинска любов може да има само между две и повече личности. Истинската любов винаги води до излизане от самия себе си, до желание да споделиш самия себе си с други. Това е причината Бог, Който няма нужда от нищо, да пожелае да споделя Себе Си.

 

Тази Божия любов, това Божие желание за общение се разкрива в Свещеното писание не в систематични догматико-философски изявления, а в историята на Израил, в обикновения човешки живот. Бог, Този, Който не може да бъде схванат с човешки ум и логика, Който е далече над всички наши понятия, разбирания, представи (Ос. 11:9б), смирява Себе Си и ни се представя по начин, по който първо Израил, а после и ние, всички народи, можем донякъде да Го разберем. Бог се разкрива чрез Своите имена.

 

В Древния изток името на дадена личност означава, че този, който носи име, реално съществува и е в отношения с другите хора. Узнаването на нечие име е път другите хора да могат да общуват със съответния човек. Донякъде същите разбирания са приложими и спрямо Бога. Но разликата е в това, че Сам Бог Се разкрива чрез имената Си.

 

Първото име, записано в Божието слово, с което Бог се самоназовава, е  elohjm (Бит. 1:1). То означава „могъщ, силен“. Но то не е демонстрация на сила и надмощие над всички и всичко, не е самодоволна заявка на всесилен господар. То дава увереност на Израил, а и на нас, че Господ е всемогъщият, силният (срв. Пс. 24:8б). Той е Този, Който държи цялата Вселена (Йов. 34:13) и осигурява живот на всички твари (Пс. 104:11-18). Този, Който с могъщата Си ръка действа в историята на Израил, като го извежда от „дома на робството“ (Изх. 13:14). Бог ни уверява, че Той се интересува, грижи се за нас и действа в живота на всеки човек.

 

В Свещеното писание на Стария завет Бог се разкрива с много имена. Те изразяват Божите действия, Божията грижа за човека и света. Когато Бог се открива на патриарсите Исак и Яков като „Бог на баща ти…“ (Бит. 26:24, 28:13), Той не просто заявява, че е техен Бог. Той, явявайки се на дадения праотец, общувайки лично с него, му напомня Своята грижа за неговите предшественици. Това напомняне е с цел уверение, че Бог, Който е „все същият“ (Пс. 102:28), ще продължава да се грижи за патриарха и за неговите потомци. Божията грижа, Божието водителство извиква отговор от страна на човека. Агар и Авраам отговарят на Бога, наричайки Го „Бог, Който вижда“ (Бит. 16:13б; 22:14). Давайки Му това име, те изповядват любовта си към Бога и същевременно Му благодарят за това, че Той се грижи  за тях и ги избавя от беди.

 

Своята грижа към Израил Господ проявява по време на египетското робство: Той, виждайки страданието на Своя народ (Изх. 3:7а), се явява на Моисей при един горящ, но неизгарящ трънен храст. Бог призовава Моисей, като го назовава по име: „Моисее, Моисее!“ (Изх. 3:4б). И Моисей отговаря на този Божи призив с думите: „ето ме!“ (Изх. 3:4б). Макар че едва в края на разказа става ясно, че Моисей, след известни колебания, приема Божието поръчение да изведе Израил (Изх 4:18), все пак тези две думи „ето ме!“ свидетелстват за готовността на Моисей. Той е готов да общува с Бога.

 

Тази готовност се вижда в молбата на Моисей Бог да му яви Своето име: „Ето, когато отида при израилтяните и им река: Бог на бащите ви ме изпрати при вас, и те ми кажат: Как Му е името? Какво да им кажа? (Изх. 3:13)“. Това желание на Моисей да узнае Божието име не е израз на любопитство. Той иска да се увери, че Този, с Когото общува, е Същият Бог, Богът на отците, Бог, Който вижда  (Бит. 16:13б; 22:14). Познавайки Божието име, Моисей желае да има лично общение с Бога, общение, което бидейки лично обаче, включва целия Израил: ако Бог изпраща Моисей при Израил, то Моисей иска да се увери, че Господ ще даде на Израил да познае Бога така, както Моисей Го познава. И Бог не отхвърля молбата на Моисей. Той му открива едно от Своите имена, като казва: еheje(h) aser eheje(h) (Изх. 3:14а). Поради особеностите на библейския еврейски език глаголите в това изречение могат да се преведат както в минало, така и в бъдеще време: „Аз съм бил Този, Който съм бил“, и „Аз ще бъда Този, Който ще бъда“. Безспорно, изречението изразява съществуването на единия, истински Бог. Но то не е насочено да увери атеисти в Божието съществуване, понеже такива по времето на Моисей не е имало. Тези Божи слова изразяват, че Господ винаги е. Но това „винаги е“ не е някакво състояние на Бога или наличие на Бога на дадено място, но което Бог може да бъде намерен. Тези думи изразяват Божието действие. Бог винаги е Този, Който е тук, за да действа, т. е. да проявява Своята благодат към Израил, към всеки човек. Бог е Бог, Който действа в човешката история, Който съдейства на Израил, за да бъде той „светлина на народите“ (Ис. 42:6в; 49:6). Затова Бог сключва съюз с Израил и му обещава: „Аз ще бъда ваш Бог“ (Изх. 6:7). Заедно с това Бог кани Израил към общение с думите „Ще ви взема за Мои люде“ (Изх. 6:7).

 

Въпреки че Израил отговаря на Бога, като Му обещава да бъде Негов народ, като изпълнява Божите слова (Втор. 5:27), от историята знаем, че Израил често се отвръща от Бога и се обръща към езически божества, „направа на човешки ръце“ (Пс. 135:15). Но не само Израил, дори праведници като Давид  не са без грях (срв. 2 Цар. 11 гл.; Пс. 51). Затова се прави тъжната констатация: „Всички се отклониха, заедно се поквариха; няма никой, който да върши добро, няма ни един“ (Пс. 53:3). Това състояние е следствие от греха на праотците Адам и Ева (срв. Бит. 3 гл.). Бог, колкото и да общува с Израил, със старозаветните праведници, колкото и да им разкрива Себе Си чрез Своите имена, изразяващи Неговите действия, това е недостатъчно, за да може не само Израил, но и всички хора пълнокръвно, лице с лице (срв. Изх. 33:11) да общуват с Бога.

 

Затова Бог не само се погрижи за Израил и останалите народи, не само им се откриваше „много пъти и по много начини“ (срв. Евр. 1:1), но Бог Сам влезе в историята. И не само влезе в нея. Бог Слово стана историческа личност, истински Човек (Йоан. 1:14). Той при Своето кръщение (Мат. 3:16-17), а и в разговорите със Своите апостоли ни откри личните имена на единия Бог – Отец, Син и Святи Дух, за да можем всички ние да имаме пълнотата на Богообщението. Но Бог Слово, Господ Исус, в Когото „телесно обитава цялата пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9), не просто ни даде съвършени, според нашите възможности, знания за Бога, на базата на старозаветните намеци за Троицата (срв. Бит. 1:1-3; Ис. 6:6, Пс. 33:6 и др.). Господ чрез ангел Гавриил откри на Йосиф (Мат. 1:21), а чрез служението Си на целия свят, включително на нас, Своето име Исус.

 

Разбира се, това име, с което Божият Син благоволи да бъде назован, като истински Човек, носещ име, не е случайно. Името Исус (jesua) е съкратената форма на старозаветното име (jehosua) и означава „Спасител“. Спасител: това име на Бог Слово изразява цялото Му дело – това, че Бог Слово отдаде Себе Си на кръста „заради нас и нашето спасение“ (Никео-Константинополски символ на вярата). Затова името Исус е „над всяко друго име“ (Фил. 2:9б). В неговото име се прекланят не само повярвалите в Господ Исус, но цялата твар (Фил. 2:10). И макар че Господ Исус не дойде да прослави Себе Си, а името на Отец (Йоан 17:4, 6а), няма друго име, чрез което да бъдем спасени, освен името Исус (Деян. 4:12).

 

Бог Отец, Син и Святият Дух се откриха не само чрез и във земното дело на Господ Исус на Неговите съвременници, но на цялото човечество. Чрез предварителната благодат на Отец, Син и Святия Дух, Бог се откри лично на нас. Бог ни потърси и ни намери, като ни назова по име. Откри ни се като „Господ, Бог Твой“. От Отец, чрез Сина и в Святия Дух ние повярвахме и познахме, че Исус е Христос и че имаме живот в Неговото име (Йоан 20:31). Благодарение на делото на Исус Христос ние имаме любовта на Отец (2 Кор. 13:14), освещението и утехата на Святия Дух. Затова с дръзновение призоваваме Отец с думите „Авва“, т. е. „Отче“ (срв. Рим. 8:15в).

 

Но най-вълнуващото в личното ни общение с Бога е, че в следствие на Неговата близост, на това, че Той живее в сърцата ни (срв. Йоан 14:23), ние Го наричаме с „наши“ имена. Така ние Му казваме: „Ти Си моята песен“, „Ти Си моя обич“, „Ти Си моят живот“ и др. Всеки от нас, вярвам, може да сподели, че има „свои“ имена, с които се обръща към Господа. Тези „наши“ имена, с които ние Го наричаме, не само не противоречат на Свещеното писание, а напротив – те се потвърждават от него. Спомняме си, че в Библията има свидетелства на хора, които дават на Бога „свое“ име: напр. „Бог, Който вижда“.

 

Но когато ние даваме „наши“ имена на Бога, т. е. когато реално и лично общуваме с Бога, този наш личен опит никога не е някакво егоистично преживяване, което човек пази за себе си.

 

Божията прошка, любов, Самият Бог ни карат да споделяме Бога, да даваме външен израз на нашето общение. При общението ни с Бога сърцето ни сякаш гори, подобно на сърцето на пророк Йеремия (Йер. 20:9). Разбира се, не всички ние сме проповедници със слово, подобно на апостолите. Но това, че някои от нас не благовестват с устата си, не означава липса на богообщение, защото най-добрата проповед са добрите ни в Христос дела (Мат. 5:16).

 

Затова нека, имайки личното си общение с Господа, наричайки го с „наши“ имена и с тези, с които Той Сам ни се открива в Библията, да знаем, че ние сме призовани да благовестваме със слово, но най-вече с дела на любов. Това е истинското и най-съвършено прославяне и същевременно най-доброто благовестие, понеже ние ставаме благовестители заедно с Бога на името на Отец, Син и Святи Дух. Амин!



Цитати:


Последни новини

Международна научна конференция

15.11.2017

На 13 и 14 ноември, от 9.00 до 18.00 часа, в Конферентната зала (северно крило на Ректората) се проведе международна научна конференция, посветена на 500-та годишнина от началото на протестантската Реформация. Участваха преподаватели от Богословския и Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, български протестантски богослови и пастори, гости-учени от Унгария, Австрия и Франция. […]

Прочети повече

Новини, От страната