Автор: Даниел Топалски

 

„О, да би раздрал Ти небето, да би слязъл!“ – възкликва пророкът. Нищо не може да донесе истинско удовлетворение на човека, освен нахлуването на Бога в света на човеците. Ако небето бъде раздрано, ако бъде преодоляна преградата, тогава не само Бог ще може да бъде заедно с хората, но и те ще могат да бъдат заедно с Него. Само Бог може да стори това, само Той е в състояние да отиде отвъд онова, което сме свикнали да приемаме като собствено Негов дом. Само Той може да постави скинията Си сред човеците и да обитава сред тях, изпълнен с благодат и истина.

 

„Внимавайте, бдете и молете се; защото не знаете кога ще настане времето“ – ни казва Христос. Нищо не може да донесе истинско удовлетворение на човека, освен връщането на Човешкия Син, Който ще доведе до завършек Божието обещание за новото небе и новата земя. Тогава и само тогава преградата ще бъде преодоляна напълно, защото робството на тлението ще бъде премахнато окончателно. Тогава ние ще можем да бъдем съпричастници на Божественото естество по благодат. Само Бог може да стори това, само Той е в състояние да ни направи истински граждани на Небесното царство. Само Той може да утоли истинската ни жажда, като ни даде да пием даром от извора на водата на живота (Откр. 21:6).

 

Двата библейски текста – от книгата на пророк Исая (Исая 64:1-9) и от Евангелието според Марк (13:24-37) ни поставят между очакването на първото идване на Човешкия Син и очакването на Неговото второ идване. Първото очакване се изпълни, но изпълнението на второто все още предстои. Неговият ден и час е неизвестен за нас и това трябва да ни държи постоянно будни и бдителни. Като имаме предвид това, което се случи при първото идване на Божия Син, с какво голямо нетърпение би трябвало да очакваме второ Му идване, което ще доведе до пълно изпълнение на всички Божи обещания. Обръщайки поглед назад, към пророчествата за идването на Месия, ние винаги гледаме и напред към това, което предстои. Ние не просто помним миналото, ние не просто кътаме в сърцата и умовете си чудесните дела, които Бог извърши за човешкия род и за всеки един от нас. Ние помним бъдещето – това, което Той ще извърши за нас; това, което само Той би могъл да извърши за нас. Именно това е и смисълът на постоянно повтаряната от нас „Тайна на вярата“ по време на молитвата на Великото благодарение: „Христос умря, Христос възкръсна, Христос ще дойде отново“. За нас, християните, миналото и бъдещето непрекъснато се срещат в настоящето, правейки ни част от великото спасително дело, което Бог извършва за човешкия род.

 

В старозаветния откъс пророкът призовава Божията помощ за народа, който след годините на вавилонския плен трябва да започне отново живота си сред руините и запустението. Той е уверен, че „от древността не се е чуло, до ушите не е стигало, око не е видяло друг бог“, освен Бога на Израил, да е извършил толкова велики дела за онези, които го чакат. Независимо от всички прегрешения, заблуди, отстъпления и падения, надеждата за спасение остава жива, защото в Божиите пътища има трайност, неизменна трайност. Това е истинската основа за спасението. Не човешкото постоянство, а Божието постоянство е основанието на нашата надежда.

 

Това постоянство ще доведе до край Божият замисъл за човешкия род и всичко сътворено. Дори сред пределните трудности и хаоса, сред разрушените илюзии и мечти, сред руините на това, което сме градили с много труд и надежди, смисълът не е изгубен поради трайността на Божиите пътища. Какво можем да сторим, за да можем да погледнем отново с надежда към бъдещето? Можем да кажем заедно с пророка: „Но сега, Господи, Ти си наш Отец; ние сме глината, а Ти – грънчарят ни; и всички ние сме дело на Твоята ръка“ (Ис. 64:8).

 

„Да би раздрал Ти небето, да би слязъл!“  Само когато отвъдния, далечен, недостъпен Бог стане отсамен, близък и достъпен, само тогава името Божие може да стане познато на Неговите противници. Пророкът е убеден, че планините не могат да устоят на Божието откриване, на Неговото идване в този свят. Но когато се изпълниха времената, Божието идване в този свят не предизвика катаклизми. То остана незабележимо, освен за малцина. Бог като че ли предпочете да направи Себе Си напълно уязвим пред силите на този свят, ставайки един от нас. Началото на пълното преобразяване на покореното на тлението творение беше ознаменувано със светлината на необикновената звезда над Витлеем, но то остана почти напълно незабелязано от света. Новият живот бе посят и неговото семе трябваше да умре, за да даде много плод – вечен живот за всички, които повярват.

 

Кой можеше да си представи, че Бог ще дойде в този свят именно по този начин, че идването Му ще остане незабелязано от човеците. Спомняйки си за това, ние обаче си спомняме и за необичайните явления, които ще придружат Неговото предстоящо идване. Това идване няма как да остане незабелязано. Тогава всичко ще бъде съвършено различно – не просто сътвореният свят ще се измени, ние самите ще се изменим. Спомнете си думите на апостола: „Ето, една тайна ви казвам: Не всички ще починем, но всички ще се изменим, в една минута, в миг на око, при последната тръба; защото тя ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим. Защото това тленното трябва да се облече в нетление, и това смъртното да се облече в безсмъртие. А когато това тленното се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното слово: „Погълната биде смъртта победоносно“ (1 Кор. 15:51-54).

 

В онзи ден онова, което беше посято с въплъщението, смъртта и възкресението на нашия Господ Исус Христос, ще даде своя плод: „Защото както новото небе и новата земя, които Аз ще направя, ще пребъдват пред Мене, казва Господ, така ще пребъде родът ви и името ви. И от новолуние до новолуние, и от събота до събота ще идва всяка твар да се покланя пред Мене, казва Господ“ (Ис. 66:22-23).

 

Да помним бъдещето – такъв е урокът, който трябва да научим в очакване на празника на Христовото Рождество. Да помним това, което Бог е обещал, това, което е извършил в миналото, това, което продължава да върши и днес – всичко това ще се увенчае в пълнота, ще достигне своя връх в бъдещия век. Да помним бъдещето – това означава също така да ценим всеки миг от настоящето, който ни е подарен, за да бъдем не просто зрители на това, което Бог върши, а съработници в Неговото дело тук и сега.

 

Да помним бъдещето е същото, което апостолът има предвид, когато съветва ефесяните да изкупват благовремието, т.е. да полагат всичко, което се случва на полагащото му се място в спасителното Божие дело, да придават смисъл на всеки миг, защото той е част от спасителната история – от това „Христос умря, Христос възкръсна, Христос ще дойде отново“, което ще се увенчае с новото небе и новата земя, в които ще царува правда. Амин.



Цитати:


Последни новини

Международна научна конференция

15.11.2017

На 13 и 14 ноември, от 9.00 до 18.00 часа, в Конферентната зала (северно крило на Ректората) се проведе международна научна конференция, посветена на 500-та годишнина от началото на протестантската Реформация. Участваха преподаватели от Богословския и Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, български протестантски богослови и пастори, гости-учени от Унгария, Австрия и Франция. […]

Прочети повече

Новини, От страната