Лекция на Кристина Поп пред Женската конференция на Обединената методистка църква в България и Румъния (Лясковец, 28-30 август 2015)

 

Ние живеем в трудни времена не само за хората в България или Румъния, но и по целия свят. Толкова много ужасни неща стават в света, за които чуваме всеки ден по новините или пък четем по интернет.

Освен че се безпокоим за събитията по света и в нашата родина, ние си боим всеки ден и за своите семейства, за  себе си. Напоследък като че ли страхът се е превърнал в нещо нормално в живота ни и на нас ни е трудно дори да си представим какво означава да не се боим. Като жени, ние сме склонни да чувстваме страх и безпомощност в определени ситуации в много по-голяма степен, отколкото мъжете.

Но съществува разумен страх и неразумен страх. Уинстън Чърчил е казал: „Когато погледна назад към всички грижи, спомням си историята за един старец, който от смъртното си легло казал, че в живота си е имал проблеми, по-голяма част от които изобщо не са се случили”. Някъде около 80-90% от страховете ни никога не се материализират. Въпреки това ние имаме многобройни страхове. Страх, че може да изгубя работата си или че децата ми ще допуснат много грешки, като пораснат,че няма да мога да платя сметките си или че не се чувствам достатъчно добър, като се сравнявам с другите, че ще умря и няма да мога да осъществява това, което желая, или че съпругът ми ще ме напусне и т.н. Ние се безпокоим, като че ли това е най-разумното нещо на света. Но то не е.

Доста болка е нужно да се изтърпи, за да може сигналът за страдание да достигне до ума и да пробуди усещането, че трябва да се намери антидот. Страхът е този, който ни кара да бягаме от опасността или от това, което считаме за опасност. Но така както нетретираната болка може да нанесе сериозна вреда на тялото, така и нетретираният страх може да нанесе сериозна вреда на поведението ни и на способността ни да вземаме мъдри решения.

Знаете ли, че страхът е научено поведение? Никой не започва живота си със страх от всякакви неща. Този условен рефлекс се получава чрез преживяванията. В ума се създават връзки от събиитя, които предизвикват страх в нас. Следвайки тези връзки, ние се оказваме пленници на определен начин на мислене и поведение. Това обаче означава, че можем и да се отучим от страха – т.е. да се освободим от него.

Докато растях, живеех в постоянен страх. Моите родители ходеха на църква. Майка ми пееше в хора на баптистката църква, а баща ми проповядваше в малки селски църкви, докато започна да пие. Той беше много добър човек, но пиянството го промени и превърна в един непознат човек, който постоянно биеше жена си и децата си. Израснах с гледката на полицаи, които идваха всяка вечер, тъй като на съседите им писваше да слушат писъците ни. Така че аз се научих да се страхувам. Научих, че никога не можеш да се довериш на хората, защото не знаеш кога ще се обърнат срещу теб. Научих, че не заслужавам нищо добро, а само хорските остатъци. Научих, че не бива да се отпускаш в дълбок сън, защото някой може да те нападне, докато спиш. Научих, че Бог не Го е грижа за моите молитви въпреки упоритите опити на мама да ни научи да не спираме да се молим. Накрая дори намразихме нейната вяра, тъй като очевидно нищо не се променяше. И научих, че страхът ще бъде част от мен, така както цветът на очите ми и другите ми отличителни белези са част от мен. Знам, че се научих да се страхувам. Дори мога да посоча кога точно съм започнала да се страхувам от нещо конкретно.

Чела съм за един механизъм, познат на хората, които дресират слонове. Когато слонът е млад и малък, го завързват с дебело въже или верига към нещо голямо и тежко – дебела подпора или дърво. Слонът се дърпа, но не може да се освободи и накрая се отказва, ограничавайки движенията си до там, докъдето стига въжето. Щом това се случи, дебелата подпора може да се замени от малък пилон, който вече порасналият слон може в един миг с лекота да извади. Само че не го прави. Пилонът, въжето и ограниченото пространство са останали вече свързани в ума на слона.

Ние не започваме живота си с фиксирани идеи за това кои сме и какво можем и какво не можем да правим, но много бързо започваме да си ги изграждаме и да ги затвърждаваме с течение на времето. Ако в детството си решите, че идеите ви не са важни, то има много голяма вероятност и през целия си живот да действате с тази представа. Ще избягвате да споделяте идеите си с другите и по този начин ще оказвате много слабо влияние върху околните. Разбира се, този начин на поведение ще доведе до това, че твърде малко хора ще търсят вашето мнение или съвет, което пък от своя страна ще затвърждава първоначалното ви мнение. Ето това е едно определение за омагьосан кръг. Помнете обаче, че това не ви прави уникални. Почти всеки човек, независимо колко правилно (функционално) е бил възпитаван, си има свои фикс идеи относно това кои са и кои не са.

Аз израснах с убеждението, че Бог и всичко, което хората говореха в църквата, е просто измислена приказка, докато в действителност всичко се развива от лошо към по-лошо и никакви молитви не могат да променят тази реалност. Също като слона, за който споменах, и аз никога не се опитах да се освободя от това убеждение, тъй като спомените от миналите преживявания продължаваха да дълбаят в ума ми и да затвърждават в него убеждението, че никога няма да мога да се освободя от страха или от начина си на мислене. И продължих да мисля по този начин, докато един ден преди 15 години отидох до църквата, защото чаках сестра си, а бе прекалено студено да чакам отвън. Тогава чух проповед за Божията любов, за това, че Бог е баща и обича чадата Си.

Животът ми се промени. А като казвам промени, имам предвид, че от човек, който вземаше наркотици, бе пристрастен към алкохола и псуваше, от човек напълно обикновен в очите на другите, аз престанах да бъда такава. Това не стана за една нощ. Отне ми доста време, но Бог промени живота ми. Едно от нещата, които прочетох в Библията, е, че Бог не иска Неговите чада да живеят в страх. И аз си мислех: „Как е възможно това? Страхът е част от мен. Как ще се освободя от него?”.

В Изх. 14:13 Бог каза на людете Си, докато бягаха от фараоновата войска: „Не бойте се”. Как да не се боим? Те са цяла войска, а ние не. Те имат коне и колесници, а ние ходим пеша. Как е възможно дори да си помислиш да кажеш в подобна ситуация: „Не бойте се”?

И отново във Втор. 20:1-3 Бог казва на людете Си, че дори да се изправят пред по-голям и по-силен враг, не бива да се боят.

В моменти на лична промяна или изпитания Бог заповядва на всеки мъж и жена да не се оставят страховете им да ги завладеят. Когато Авраам се отправи към неизвестни места и стана първият човек, сключил завет с Бога, казано му бе: „Не бой се”. Бог го увери, като му даде обещания за закрила и собствено потомство (Бит. 15:1-5). Когато Агар бе готова да се предаде на отчаянието, ангел Господен ѝ каза: „Не се страхувай” и избави сина ѝ Исмаил от смъртоносната жажда (Бит.21:17). Когато Исаак напусна безопасността на дома си и не знаеше къде ще го отведе пътят, Бог каза: „Не бой се” и повтори обещанието за благословението, което бе дал на баща му Авраам (Бит. 26:24). Когато остарелият Яков се подготвяше за дългия път до двореца на фараона, за да се присъедини към сина си Йосиф след 20-годишна раздяла, Бог го насърчи: „Не бой се” (Бит. 46:3). Във всяко едно поколение от Рут до Давид голям брой от нашите библейски предци чуха тези думи точно когато най-много се нуждаеха от тях. Точно когато се чувстваха най-уязвими, най-самотни, мнозина от пророците чуха Божието благовестие на надежда и го предадоха нататък: „Не бой се, защото Аз съм с теб. Не се страхувай, защото Аз съм твоят Бог” (Ис. 41:10).

За някой като мен, който е бил учен на точно обратното – да се боя от всичко, защото нищо не е сигурно, че всичко може да се случи, че има хиляди начини, по които всичко може да се обърка – концепцията да не се боиш и да уповаваш на Бога е нещо толкова чуждо, колкото е и чужда тибетската традиция или която и да било друга чужда традиция.

Не можеш да кажеш на човек, който е изправен пред истинска заплаха или опасност, да не се страхува. Но както вече казах, истина е, че страхът е нещо научено. Следователно човек може да се отучи от страха, и това, което Бог в общи линии постоянно казва, е: „Разчупете този начин на мислене, тренирайте ума и душата си така, че първоначалният ви инстинкт да бъде да уповавате на Мен, а не да треперите от страх”. И това звучеше напълно разумно за човек като мен,  който трябваше да пресече много лоши навици, след като последва Бог. Отне ми доста време да престана да псувам, но движейки се сред духовни хора, аз започнах да говоря като тях, така че езикът ми се промени. Отне ми доста време да престана да бъда егоистка, но прекарвайки време с хора, които имаха дарбата да бъдат милостиви и загрижени за другите, аз се научих да бъда по-щедра. Отне ми много време да се доверя на хората и дори днес това не е лесно за мен, но прекарвайки време с моите братя и сестри, аз осъзнах, че те искрено са загрижени за мен. Отне ми много време да спра да изпитвам ужас, но прекарвайки време сред хора, които бяха изправени пред истински проблеми, и виждайки, че първата им мисъл бе да уповаят на Бога, аз престанах да се ужасявам и промених начина си на мислене.

Да ходиш на църква и да бъдеш част от една общност, не е просто ритуал, който изпълняваме, за да се чувстваме по-добре и с по-високо самочувствие. Ние се нуждаем от тях така, както новороденото се нуждае от семейство, тъй като придобиваме нови навици.

Знам, че особено на хора, които цял живот са посещавали църква, им е много трудно да почувстват вълнение, когато чуят Бог да казва, че ни обича, че се грижи за нас, защото за тях това се е превърнало в рутина. Но в 1 Йоан. 4:18 се казва: „В любовта няма страх, а съвършената любов пропъжда страха; защото страхът има в себе си наказание и който се страхува, не е достигнал до съвършенство в любовта”.

Ако тренирам ума си да мисли, че Бог ме обича и винаги се грижи да получа това, което е за мое добро, никога повече няма да се ужасявам. Нито един от нас не е постигнал съвършенство в любовта, така че напълно разбираемо е, че ще дойде време, когато ще се изплашим, но както казва Джон Уесли: „Най-важното е, че Бог е с нас”.

Не е лесно да тренираш ума си да подбира добри навици, нито пък е лесно да се пребориш с лошите навици. Необходимо е време и дисциплина, но си заслужава. На мен ми отне много години да се науча как да се страхувам и все още не съм се отучила от страха, но не се отчайвам. И вие не трябва да се отчайвате. Защото независимо че заплахите и проблемите са реални, Този, Който е вътре в нас, е по-голям и по-велик от този, който е в света.

 

Бог да благослови всички ви!

 

Превод от английски език: пастор Маргарита Тодорова



Цитати:


Последни новини

Международна научна конференция

15.11.2017

На 13 и 14 ноември, от 9.00 до 18.00 часа, в Конферентната зала (северно крило на Ректората) се проведе международна научна конференция, посветена на 500-та годишнина от началото на протестантската Реформация. Участваха преподаватели от Богословския и Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, български протестантски богослови и пастори, гости-учени от Унгария, Австрия и Франция. […]

Прочети повече

Новини, От страната