“Защото не сте приели дух на робство, та да бъдете пак на страх, но приели сте дух на осиновление, чрез който и викаме: Авва, Отче!”         /Рим. 8:15/

 

          А. Тук Павел говори на хора, които чрез вяра са станали Божии чада. “Вие – казва той – сте тези, които са наистина Божии чада, които са били изпълнени с Неговия Дух”. Вие не сте приели дух на робство, та да бъдете пак на страх, а защото сте чада, Бог изпрати Духа на Своя Син в сърцата ви. Вие сте получили дух на осиновление, чрез който викате: Авва!

 

          Б. Духът на робство и страх е крещящо противоречие с любвеобилния дух на осиновление. Хората, обладани от робски страх, не могат да бъдат наречени Божии чада. Все пак някои от тях могат да се наричат служители на Господа и да “не са далеч от Божието царство” /Марк 12:34/.

 

          В. Но боя се, че мнозинството от хората, та дори и голяма част от тези изсред т. нар. “християнски свят” нито за миг не са достигнали това положение, а са все още далеч от него. “Всичките им помисли са, че няма Бог” /Пс. 10:4/. Малцина са, които любят Бога. Малко повече са тия, които се боят от Него. Но голямата част нито се бои от Господа, нито има в сърцето си Божията любов.

 

          Г. Може би повечето от вас още си спомнят как са станали участници в един по-добър дух, спомнят си времето, когато са били изгубени както всички останали. В началото вие не сте знаели това, макар че ежедневно сте се въртели в своите грехове и в осъждение, докато накрая, когато е дошло времето, “сте получили Дух на осиновление” /получили сте го, защото и Той е дар от Бога/. После страхът е изчезнал и сърцата ви са били изпълнени с дух на любов.

 

          Д. Човек, който е в първото посочено състояние, сиреч не знае нито страх, нито любов, бива наричан в Словото “естествен човек” /1 Кор. 2:14/. За някого, който живее под дух на робство и страх, понякога се казва, че е “под закон” /Рим. 6:14,15/, макар че този израз много по-често се използва за личност, която е подчинена на юдейските порядки и се чувства длъжна да спазва всички ритуали и церемонии на юдейския закон. Все пак, който е заменил духа на любов с дух на страх и робство, много често се определя като човек “под закон”.

 

          Понеже ние непременно трябва да имаме яснота за това на кой дух сме, аз ще се опитам да опиша внимателно трите състояния: първо, на “естествения човек”, второ, на човека под закон и, трето, на човека “под благодат”.

 

          І. 1. Състоянието на “естествения човек”. Словото го описва като състояние на сън. Божият глас призовава: “Стани, ти, който спиш!” Защото неговата душа лежи в дълбок сън. Духовните му сетива не са будни. Не могат да различат зло от добро. Очите на разума му са затворени, не виждат. Облаци и мрак ги забулват постоянно. Ходи в долината на смъртната сянка /Пс.23:4/. Понеже не е отворен за познание на духовните неща и всички пътища към душата му са затворени, той живее в грубо и пълно с безумие невежество относно това, което е от най-голяма важност за него. Липсва му всякакво познание на Бога и няма понятие какво всъщност трябва да знае за Него. Божият закон му е напълно чужд в неговото истинско, вътрешно и духовно значение. Няма понятие нито за освещението, без което никой няма да види Бога, нито за щастието, което намират онези, чийто “живот е скрит в Христа” /Кол. 3:3/.

 

          2. По тая причина – че спи в дълбок сън – той е в определена степен спокоен. Понеже е сляп, се чувства сигурен. Мисли си: “Ха! Не ми се случва нищо лошо!” Тъмнината, която го обгражда отвсякъде, го държи в нещо като мир, доколкото мирът може да бъде в съзвучие с делата на дявола и с една земна, дяволска душевност. Не вижда, че вече стои на ръба на ада, и затова не изпитва страх. Не може да трепери пред опасността, която не познава. Твърде малко разбира, за да се страхува. Защо не се бои от Бога? Защото изобщо не Го познава. Самите му изказвания: “Няма Бог” или “Бог седи над кръга на земята” и не се интересува за нещата, които се вършат по нея”, не излизат от сърцето му, утешава се по епикурейски, като казва: “Бог е милостив”. С неясната си представа за милостта унищожава и потиска напълно Божията святост и непримиримата омраза на Господа срещу греха, Неговата праведност, мъдрост и истинност. Такъв човек няма никакъв страх от възмездието, което заплашва тия, които пренебрегват благословения завет на Бога, защото не го разбира. Въобразява си, че главното е да се живее според определени принципи и да се пази външна почтеност, но при това не взема предвид, че законът е насочен към всички пожелания, копнежи, мисли и подбуди на сърцето. Или мисли, че изискванията на закона са отменени, понеже Христос е дошъл “да разруши закона и пророците” /Мат. 5:17/, да спаси хората ВЪВ, а не ОТ техните грехове и да ги въведе в небето без освещение. Във всичко това пренебрегва думите Му, че ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне” /Мат. 5:18/, както и: “Не всеки, който Ми казва: Господи!, ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми” /Мат. 7:21/.

 

          3. “Естественият човек” се чувства сигурен, защото няма никакво себепознание. Казва, че “някога малко по малко ще се покае”. Не знае кога ще е това време – естествено малко преди да умре – и счита за нормално, че сам може да определи часа на своето покаяние. Защото какво може да му попречи, ако е решил да се покае? И защо трябва да се бои, че няма да може да изпълни решението си?

 

          4. Човек никъде не може да срещне по-крещящо невежество, както при “образования”. Един естествен човек, който е образован, е в състояние по всяко време да се позове на своите способности и да говори за свободата на своята воля и да изтъква такава свобода като неотменимо условие, за да бъде човек нормално същество. Той допуска, аргументира и доказва, че всеки човек може да върши това, което иска. Може да насочва сърцето си към добро или зло така, както му се вижда за добре. Така богът на този свят заслепява сърцето му с двойно було, за да не “го осветли светлината от славното благовестие на Христа” /2 Кор. 4:4/.

 

          5. При естествения човек, живеещ в невежество за себе си и Бога, има в известна степен радост и при това той може да поздравява себе си за своята мъдрост и доброта. Това, което светът нарича радост, често го спохожда. Може да изпитва радост от това, че задоволява страстите на плътта си, пожеланието на очите си и суетността си. Това се случва особено често, ако притежава голямо имане. Има ли богатство, може да се “облича в мораво и висон и всеки ден да се весели бляскаво” /Лука 16:19/. Докато може да живее така, хората несъмнено ще говорят добре за него. Ще казват: “Ето един щастлив човек”. На практика това е обобщеното понятие за земно щастие: да се обличаш добре, да ходиш на гости, да беседваш, добре да ядеш и пиеш и да се развличаш с игри.

 

          6. Не е изненадващо, когато живеещ така човек, упоен от билките на ласкателството и греха, си въобразява наред с другите си заблуждения, че ходи в голяма свобода. Колко леко си казва, че е свободен от “общоприетите грешки”, от “предразсъдъците” – той винаги съди правилно и се пази от крайности. “Свободен съм – казва – от всякакво фантазьорство, което е присъщо за слабите и ограничени души, от суеверие, болестта на глупците и страхливците, които винаги искат да бъдат праведни, и от лицемерна набожност, която е присъща на несвободните и ограничено мислещи хора”. Очевидно е, че който говори така, напълно е лишен от “мъдростта, която е отгоре” /Як. 3:17/, от освещение, от сърдечна вяра и от христоподобие.

 

          7. Той е неизменно роб на греха. Всеки ден по-малко или повече върши тежки грехове. Но все пак не е неспокоен. Не стои под никаква принуда, както твърдят някои, не чувства никакво осъждение и се утешава с мъдрости като: “Човек е преходен. Всички ние сме слаби. Всеки човек има своите грешки”. Може би цитира Писанието: “Не казва ли Соломон: Праведният ако и седем пъти да пада, пак става? Несъмнено всички, които твърдят, че са по-добри от другите, са лицемери или фанатици”.

 

          Ако някога му дойде сериозна мисъл, я потиска възможно най-бързо и си казва: “Защо трябва да се боя? Бог е милостив, Христос умря за грешниците”.

 

          По този начин той остава доброволен роб на греха. Доволен е в оковите на покварата. Вътрешният и външният му живот не са святи и това го удовлетворява. Не побеждава греха, особено оня, който лесно го пленява; не се стреми нито за миг да му надделее.

 

          8. Това е състоянието на всеки естествен човек, бил той груб и известен злосторник или по-скоро почтен и уважаван грешник, който притежава външната форма, но не и силата на благочестието. Как може един такъв да бъде убеден в това, че е грешник? Как може да бъде приведен към покаяние и “под закон”, за да получи “дух на робство и страх”? Това ще е въпросът, който ще разискваме сега.

 

          ІІ. 1. Чрез божествен промисъл или чрез Словото, с помощта на Святия Дух Бог докосва сърцето на спящия в тъмнина и смъртна сянка. С ужас той скача, събужда се и осъзнава опасността, в която се намира. Някога това става за миг, друг път – постепенно, крачка по крачка, докато се отворят очите му. Когато булото е отчасти повдигнато, осъзнава истинското си състояние. В душата му прониква ужасяваща светлина, която можем да си представим като излизаща директно от ада, от най-дълбоката бездна, от огненото езеро, което гори в сяра. Най-сетне усеща, че любещият и милостив Бог е също и “огън пояждащ”. Той е справедлив и страшен Бог, отдаващ на всеки заслуженото, докарващ на съд нечестивия за всяка празна дума, дори и за всяка мисъл в сърцето му. Този грешник разбира ясно, че очите на великия и свят Бог са “твърде чисти, за да гледат злото” /Авакум 1:13/, че Той счита за бунтовник всеки, който се подига против Него, и че въздава на нечестивия. “Страшно е да попаднеш в ръцете на живия Бог” /Евр. 10:31/.

 

          2. Вътрешното, духовно значение на божествения закон започва да му става болезнено ясно. Разбира, че “Божията заповед е твърде широка” /Пс. 119:96/ и че нищо не е скрито от очите на Господа. Наясно е, че законът не се отнася само до външните грехове или външното покорство, а и до най-тайните кътчета на душата, в която прониква Божието око. Само като чуе: “Не убивай”, Бог вика с гръмовен глас: “Който мрази брата си, е човекоубиец” /Мат. 5:22/. “И който му рече: Бунтовни безумецо!, излага се на огнения пъкъл”. Казва ли законът: “Не прелюбодействай”, той чува гласа на Господа в ушите си: “Който гледа жена, за да я пожелае, той вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” /28/. Разбира, че Божието Слово е във всяко отношение “живо, деятелно, по-остро от меч, изострен от двете страни”, “разделя душата и духа, ставите и мозъка” /Евр. 4:12/. Това той усеща още по-ясно, след като е уверен, че досега не е почитал спасителното дело на Христа, че е “потъпкал Божия Син” /Евр. 10:29/, Който е искал да го избави от греховете му. “Счел е за просто нещо пролятата при завета кръв”, без да види нейната спасителна сила.

 

          3. Понеже знае, че “всичко е голо и разкрито пред очите на Този, на Когото има да отговаряме” /Евр. 4:13/, той вижда и себе си гол и без смокинови листа, без ни най-малка вяра и морал, без жалките си извинения за това, че е съгрешил пред Бога. Поглежда в себе си като в античните жертвени животни, разпрани от шията до опашката, така че се виждат всичките им вътрешности. Сърцето му е разкрито и се вижда, че е пълно с грях, “измамливо и страшно болно” /Евр. 17:9/. Съзнава, че това сърце е напълно провалено и опърничаво – повече, отколкото думите могат да изразят, че нищо добро няма в него, а неправда и нечестие, и че всяко положение, всяко чувство и всяка мисъл са безкрайно зли.

 

          4. Един такъв човек не само вижда, а и усеща чрез едно вътрешно, необяснимо движение на чувствата, че поради греховността на сърцето си заслужава да бъде хвърлен във вечния огън, който не угасва никога, макар и да води безупречен живот /което в действителност не е така и не може да е така, защото “лошото дърво не може да дава добри плодове”/. Чувства, че “заплатата на греха е смърт”, особено на неговия грях; смърт, която е вечна, пропадане на тялото и душата в ада.

 

          5. На това място свършва хубавият му сън, заблуждаващото спокойствие, лъжливият мир, въображаемата сигурност. Радостта му изчезва като облак. Радостите, които някога са му носили отрада, вече не го вълнуват. Изгубили са възбуждащия си вкус. Започва да го отвращава противната им сладникавост и досадата им. Сенките на щастието му отлитат и се губят в миналото. Ограбен от всичко, той блуждае навред и търси покой. Но не го намира.

 

          6. Упойващото действие на всички приспивателни средства е спряно. Събуденият грешник чувства болката, причинена от един наранен дух. Открива, че ако човек даде свобода на греха в душата си, това води до пълна духовна мизерия, независимо дали този грях е гордост, гняв, лоши пожелания, своеволие, враждебност, ненавист, отмъстителност. Загрижен е за изгубените благословения и за тегнещото над него проклятие. Угризенията на съвестта го мъчат, защото сам е докарал себе си до беда и е пренебрегнал даровете, с които е бил благословен. Напада го страх, защото ясно вижда Божия гняв и наказанието, което е напълно заслужил и което виси над главата му. Изпълва го ужас от смъртта, която за него е врата към ада и вечната гибел; ужас от дявола, изпълнителя на справедливия гняв и ярост на Бога; ужас от хората, които могат да убият тялото му, така че и тяло, и душа да пропаднат в ада. Страх! Понякога той е толкова голям, че бедната, грешна и обременена душа трепери пред всичко, дори от падащото листо или от полъха на вятъра. Страхът може да граничи с умопомрачението и да направи един човек “пиян, но не от вино” /Ис. 29:9/, и да му попречи да използва ума, разсъдъка и естествените си дарби. Понякога той води до отчаяние, така че тоя, който трепери само при изговаряне на думата смърт, да е готов да се самоубие. Такъв човек може да вика от отчаяние: “Духът на човека ще го подпира в немощта му, но кой може да повдига унилия дух?” /Пр. 18:14/.

 

          7. Той започва сериозно да иска да се откъсне от греха и започва да се бори с него. Но въпреки огромното усилие не може да му надделее. Грехът е по-силен. Би желал да избяга, но е така здраво хванат, че не може. Твърдо е решен да не съгрешава, но въпреки това го прави. Вижда клопката и я ненавижда, но пак пада в нея. Какво го ползва разумът, на който уповава? Най-много да чувства още по-голяма вина и да умножава мизерията! Свободата на волята му се изразява в това свободно да върши грях и да “пие неправда като вода” /Йов 15:16/. Така изпада все по-далече от Бога и оскърбява Духа на благодатта все повече и повече /Евр. 10:29/.

 

          8. Колкото повече се мъчи, копнее и се опитва да стане свободен, толкова по-силно чувства оковите си, болезнените вериги на греховете, с които сатана го държи и го принуждава да върши волята му. Роб е на дявола, ако и да се бунтува срещу това; съпротивлява се, но не успява да надделее. Поради греха си остава в робство и страх – в повечето случаи чрез външни грехове, които върши под натиска на ситуацията или по стар навик, но зад тях стоят винаги и греховните пожелания. Колкото повече се противи на греха, толкова повече бива побеждаван от него. Дори ако реши със зъби да прегризе веригите си, не успява. Измъчва се непрестанно, разкайва се и съгрешава, пак се разкайва и пак съгрешава, докато накрая се убеди, че е беден, безпомощен грешник, неспособен за нищо, освен да стене: “Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?” /Рим. 7:24/.

 

          9. Тази безкрайна борба на човека “под закон”, под “духа на робство” е описана превъзходно от апостола в Римляни 7 глава от гледната точка на събудения. Той казва: “Бях жив някога без закон” /9/, мислех, че притежавам много жизнена сила, мъдрост, възможности и добродетели. “Но когато дойде заповедта, грехът оживя, а аз умрях”. Когато заповедта дойде в сърцето ми с духовното си значение, чрез Божията сила вроденият в мен грях беше възбуден, раздразнен и накрая така разпален, че цялата ми добродетел се провали. “И аз намерих, че самата заповед, която беше назначена да докара живот, докара ми смърт. Защото грехът, като взе повод чрез заповедта, измами ме и ме умъртви чрез нея” /10,11/. Той неочаквано връхлетя отгоре ми, уби всичките ми надежди и ми показа ясно, че насред живота бях мъртъв. “Тъй щото законът е свят и заповедта е свята, праведна и добра” /12/ – аз вече не прехвърлям вината върху закона, а върху развалата на собственото си сърце. Добавям, че “законът е духовен, а пък аз съм от плът, продаден под греха” /14/. Ето, виждам двете: духовната природа на закона и моето плътско и дяволско сърце, “продадено под греха” и затова напълно поробено /също както робите, които са купувани с пари и които са били напълно под властта на господарите си/. “Защото не зная какво правя, понеже не върша това, което искам, но онова, което мразя, него върша” /15/ – това е робството, под което стена. Това е тиранията на жестокия ми господар. “Не аз сега върша това, но грехът, който живее в мен. Желание за доброто имам, но не и сила да го върша. Защото не върша доброто, което желая, но злото, което не желая, него върша” /18-19/. “И така, намирам този закон /една вътрешна принуждаваща сила/, че при мен, който желая да върша добро, злото е близо.” /21/. “В телесните си части виждам друг закон” /23/, друга принуждаваща сила, която “воюва против закона на ума ми” /23/ “и ме заробва под греховния закон”. Иначе казано, този закон ме завързва към колесницата на моя враг и ме влачи към мястото, което душата ми мрази. “Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?” /24/. Кой ще ме спаси от този безсилен и преходен живот, от това робство на греха и беднотията? Докато това стане, аз слугувам с ума си на Божия закон – умът и съвестта ми са на страната на Бога, но с плътта – на греховния закон, защото съм тласкан от една сила, на която не мога да се противопоставя.

 

          10. Колко близко до живота е описанието на човека “под закон”, който усеща бремето, но не може да се отърси от него! Как жадува той за свобода, сила и любов и въпреки това е все още под страх и робство! Това трае до тогава, докато Бог отговори на окаяния грешник, викащ: “Кой ще ме избави от това робство на греха, от тялото на тази смърт?”, с думите: “Божията благодат, дадена в Христа Исуса” /1 Кор. 1:14/.

 

          ІІІ. 1. Едва тогава окаяното робство свършва. Човек вече не е “под закон, а под благодат”. На това трето състояние искаме да обърнем внимание: състоянието да намериш милост, благоволение пред очите на Бога Отца. В сърцето му вече царува “благодатта”, силата на Святия Дух. На езика на апостола това звучи така: да приемеш дух на осиновление, чрез който викаш: Авва, Отче!

 

          2. “Той извика и Господ го послуша, и от всичките му неволи го избави” /Пс. 34:6/. Сега очите му са отворени по съвсем нов начин. Вече вижда един любещ и благодатен Бог. Докато извика: “Покажи ми, моля, славата Си!”, чува един вътрешен глас, който отговаря: “Аз ще сторя да мине пред тебе всичката Моя благост, и ще проглася пред тебе името Йехова; и ще покажа милост, към когото ще покажа, и ще пожаля, когото ще пожаля” /Изход 33:18,19/. Няма да чака дълго, докато “Господ слезе в облака, застане там до него и прогласи Господното име” /Изх. 34:5/. Тогава човекът разбра, но не с очи от плът и кръв: “Господ, Господ, Бог жалостив и милостив, изобилва с милост и верност, Който пази милост за хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях” /6, 7/.

 

          3. В душата му избликва небесна и изцелителна светлина. Поглежда на Този, Когото е пробол /Зах. 12:10/. “Понеже Бог, Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни” /2 Кор. 4:6/. Вижда светлината на чудесната Божия любов в лицето на Исус Христос. Получава божествена “увереност в нещата, за които се надява и които не се виждат” /Евр. 11:1/ и това става чрез едно чувство, “което издирва даже Божиите дълбочини” /1 Кор. 2:10/. С негова помощ опознава преди всичко Божията любов, Неговата прощаваща любов към вярващия в Исуса Христа. Покорена от тази гледка, цялата му душа извиква: “Господ мой и Бог мой!” /Йоан 20:28/. Вижда възложени върху Него, “Който сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото” /1 Петр. 2:24/, всички прегрешения. Поглежда на Божия Агнец, Който носи греховете му. Сега му е напълно ясно, че “Бог в Христа примиряваше света със Себе Си, като не вменяваше на човеците прегрешенията им. Той направи за нас грешен Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога” /2 Кор. 5:19,21/. Знае, че сам той е примирен с Бога чрез кръвта на завета.

 

          4. Сега вината и силата на греха свършват. Човекът изповядва: “Съразпнах се с Христа и сега не аз живея, но Христос живее в мене; а живота, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене. Угризенията на съвестта изчезват, мъката, натежала на сърцето, болката на един измъчен дух – също. Бог обръща мъката му в радост. Той наранява, но и Неговите ръце изцеляват /Йов 5:18/. Свършва робуването на страха, защото “сърцето му е вкоренено и назидавано в Христа” /Кол. 2:7/. Не може вече да се бои от Божия гняв, защото знае, че е освободен от страха. Не гледа вече на Бога като на зъл съдия, а като на любещ баща. Не може вече да се бои от дявола, защото знае, че той няма никаква власт, ако не му е дадена отгоре /Йоан 19:11/. Адът също не го плаши, защото има дял в небесното царство. Затова не познава страха от смъртта. В този страх е страдал много години, но сега знае: “Ако се развали земният ни дом, телесната скиния, имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен. Понеже в тоя дом и стенем, като ожидаме да се облечем с нашето небесно жилище” /2Кор. 5:1,2/. Жадува да отхвърли от себе си телесната хижа, за да може “смъртното да бъде погълнато от безсмъртие” /1 Кор. 15:54/, защото знае, че Бог “ни е дал Духа в залог на това” /2 Кор. 5:5/.

 

          5. “Там, където е Божият Дух, там е свобода” – не свобода само от вината и страха, но и от греха, най-тежката форма на робство. Работата на човека под благодат вече не е напразна. Примката е срязана, той е свободен. Вече не само се трепе от работа, но и има успех. Не само се бори, но и побеждава. Вече не служи на греха. Умрял е за него и живее за Бога. Грехът не живее вече в тялото му /Рим. 6:6, 11/. Не дава телесните си части като оръдия на неправдата /13/, но “на Бога като оръдия на правдата”. “Освободен от грях, става слуга на правата” /18/.

 

          6. Понеже “има мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос”, “се радва поради надеждата за Божията слава” /Рим. 5:1,2/. Има сила над греха, злите пожелания, прищевки, думи и дела и затова е жив свидетел за “славната свобода на Божиите чада” /Рим. 8:21/. Всички, които споделят тази “скъпоценна вяра”, изповядват единодушно: “Ние приехме Дух на осиновление, чрез който викаме: Авва, Отче!” /Рим. 8:15/.

 

          7. Този дух е, който постоянно “действа в него, за да желае освещението и да го изработва” /Фил. 2:13/. Той е, който излива Божията любов и любов към всички хора в сърцето му, очиства го от любов към света, от пожеланията на плътта, пожеланието на очите и тщеславието на живота /1 Йоан 2:16/. Чрез него е освободен от гняв и гордост, от всякакви долни разюздани желания. Вследствие на това е свободен и от лоши думи и дела и от всякаква несвятост в отношенията с другите. Не върши на никого нещо лошо и е усърден да върши добро.

 

          8. Като обобщение установяваме: “естественият човек” не се бои и не обича Бога; който е “под закон”, се бои от Него; който е “под благодат”, Го обича. Първият няма никаква светлина в божествените неща, а ходи в пълен мрак. Вторият вижда ужасната светлина на ада, а третият – блажената светлина на небето. Който спи в смърт, има фалшив мир. Който е разбуден, няма изобщо мир. Но който вярва, живее в истински мир. Божият мир изпълва и владее в сърцето му. Езичникът, бил той само кръстен или не, притежава въображаема свобода, която всъщност е разюзданост. Юдеинът или някой подчинен на юдейските порядки се намира в тежко, лошо иго. Християнинът, напротив, се радва на истинската, славна свобода на Божиите чада. Един неразбуден син на дявола греши с удоволствие; разбуденият – с неудоволствие. Един син на Бога “не съгрешава”, но “пази себе си и лукавият не се докосва до него” /Йоан 5:18/. Така че в крайна сметка можем да кажем: Естественият човек нито побеждава, нито изобщо се бори. Човекът под закон се бори с греха, но не успява да му надделее. Човекът под благодат се бори и побеждава, да, той е “повече от победител чрез Този, Който го е възлюбил” /Рим. 8:37/.

 

          ІV. 1. След като описах най-просто тройното състояние на хората, а именно “естествени”, “законници” и “евангелски”, става ясно, че не е достатъчно те да бъдат разделяни на искрени и неискрени. Някой може да бъде искрен в тези три състояния – не само ако е пожелал духа на осиновлението, но и ако живее в дух на робство и страх, та даже и ако не знае нито страх, нито любов. Несъмнено има искрени езичници, както и искрени юдеи и християни. Но това обстоятелство не е никакво доказателство, че даден човек е приет от Бога. “Изпитвай себе си” /2Кор. 13:5/, и то не само дали си искрен, но и “дали си във вярата”. Изпитвай се строго, това е от голяма важност за теб! Кой е определящият принцип в душата ти? Дали любовта към Бога, страхът от Бога или нито едното, нито другото? Дали не е преди всичко любовта към света, към удоволствията, към личната печалба, към удобствата или общественото уважение? Ако е така, то ти не си отишъл дори дотам, докъдето стига един юдеин. Ти си просто един езичник. Имаш ли небето в своето сърце? Имаш ли духа на осиновление, който непрестанно вика: “Авва, Отче!”? Или викаш към Бога като “из вътрешността на преизподнята” /Йоан 2:2/, обзет от скръб и ужас? Всичко ли ти е напълно чуждо, превъзхожда ли то способностите на въображението ти? Ти, езичнико! Хвърли маската си! Ти никога не си се обличал с Христос! Покажи истинското си лице! Вдигни очи към небето и признай пред Вечния, че не спадаш нито към чадата, нито към робите на Бога!

 

          Който и да си: съгрешаваш ли или не съгрешаваш? И ако съгрешаваш, правиш ли го съзнателно? И за двата случая важи Божието изявление: “Който върши грях, от дявола е” /1 Йоан 3:8/. Ако съгрешаваш съзнателно, си вярно чадо на дявола и той сигурно ще ти се отплати за заслугите. Ако съгрешаваш несъзнателно, пак си негов роб. Бог да те избави от ръцете му!

 

          Бориш ли се всекидневно срещу всеки грях? Побеждаваш ли го от ден на ден все повече? Тогава аз признавам, че си Божие чадо. Стой здраво в славната си свобода! Бориш ли се, но без да побеждаваш? Мъчиш ли се безуспешно да добиеш власт над греха? Тогава изобщо не си вярващ в Христа. Но продължавай нататък и ще се добереш до познание на Бога. Не се ли бориш изобщо, а водиш един лек, ленив и определян от модата живот? Как можеш тогава да се осмеляваш да изговаряш името на Христос и да Го правиш за посмешище сред езичниците? Събуди си ти, който спиш! Извикай към своя Бог, преди бездната да те е погълнала!

 

          2. Това, че някои си въобразяват, че са по-добри, отколкото са; че не виждат състоянието си, може да произтича оттам, че смесват тези различни състояния на душата, които могат в определена степен да се намерят в една и съща личност. Опитът показва, че състоянието на робство под закона или състоянието на страх много често са смесени с естественото състояние, защото малцина са хората, спящи дълбоко в своите грехове; понякога те са повече или по-малко будни. Понеже Божият Дух не чака човека да Го извика, понякога Той идва върху човека без покана. Довежда езичниците до ужас, най-малкото за да “познаят, че са само човеци” /Пс. 9:20/. Те усещат бремето на греха и сериозно пожелават да избегнат идещия гняв. Но това не трае дълго, защото рядко могат да изтраят стрелите на познанието на греха да се забиват в душите им. Бързо заглушават Божията благодат и отново започват да се валят в блатото.

 

          Подобно нещо се получава със състоянието на любов, което много често е смесено със законничество. Защото малцина са, които са достигнали до духа на робство и страх и са останали без надежда. Мъдрият благ Бог рядко допуска това, защото Той знае, че ние сме пръст; Неговата воля не е да седим в тъмнина, затова на време, което Той смята за удобно, изпраща лъч светлина. Прави нужната част от Неговата слава и благост да мине пред нас и ни показва, че е Бог, Който чува молитви /Пс. 65:2/. Тогава виждаме обещанията, валидни чрез вяра в Христос, макар и само отдалеч, и с това биваме окуражени да “тичаме към прилежащото пред нас поприще” /Евреи 12:1/.

 

          3. Друго основание за самозаблуда е, че мнозина не мислят докъде може да стигне един човек, ако упорства да си остане в естественото или, в най-добрия случай, в законническото си положение. Той може да е дарен със съчувствителност, великодушие, приветливост, учтивост и съобразителност; да притежава в определена степен смирение, търпение, умереност и много други морални добродетели. Може да изпитва желанието да се отърси от всички слабости, за да бъде още по-добродетелен. На някои неправди може да се противопостави, а може би и на всичко, което е против справедливостта, милосърдието и истината. Той може да върши много добрини – да храни гладните, да облича голите, да подкрепя вдовиците и сирачетата. Да посещава общите богослужения, да принася молитви и да чете благочестиви книги. Но при всичко това да си остава естествен човек, който не познава нито Бога, нито себе си, нито духа на страх, нито духа на любов, понеже никога не се е покаял и не е повярвал в Евангелието.

 

          Дори към всичко това да се прибави едно дълбоко съзнание за греховност и голям страх от Божия гняв, както и болезнено желание да отмахне всеки грях от себе си и да се изпълни с всяка правда; и върху това да усети радост в надеждата и един полъх на любовта, който често докосва душата, то това още не би било никакво доказателство, че този човек е “под благодатта”, че има истинска и жива християнска вяра, докато духът на осиновление не живее в сърцето му и вика непрестанно: “Авва, Отче!”

 

          4. Затова внимавай ти, който носиш името на Исус Христос, да не объркаш целта на високото си призвание. Пази се да не заспиваш в естественото си състояние, където мнозина остават, считани от хората за добри християни; или в законническото състояние, в което мнозина “ценни хора” живеят и умират в доволство. Не! Бог пази за теб по-добри неща; втурни се към тях, докато ги достигнеш. Ти не си призван да се боиш и да трепериш както дявола, а да се радваш и да обичаш като Божиите ангели. “Да възлюбиш Господа, твоя Бог, от цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си ум и с всичките си сили”. Ти трябва “винаги да се радваш, непрестанно да се молиш и за всичко да благодариш” /1 Сол. 5:16-18/. Ти трябва да вършиш волята на Отца, както тя се върши на небето. Да “опитваш що е волята на Бога, това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено” /Рим. 12:2/. Предай себе си като “жертва жива, свята и благоугодна като твое духовно служение” /Рим. 12:1/. “Живей според това, което си достигнал” /Фил. 3:16/, като се впускаш към това, което е напред /Фил. 3:13/, докато “Бог на мира те усъвършенства във всяко добро нещо, за да вършиш Неговата воля, като действа в теб това, което е угодно пред Него, чрез Исуса Христа, Комуто да бъде слава във вечните векове! Амин!” /Евреи 13:20, 21/.

 



Цитати:


Последни новини

Ваканционни седмици и уикенди за деца

24.09.2018

Комисията за работа с деца поздравява всички деца и учители с началото на новата учебна година! С началото ѝ се завръщаме и в Неделното училище след едно горещо и много хубаво лято. Традиционно планираният детски лагер тази година не се състоя, защото в обявения срок имаше записани само 16 деца. Комисията взе решение „да занесе“ […]

Прочети повече

Новини, От страната