Автор: пастор Маргарита Тодорова

 

Петстотинте години турско господство играят много голяма роля в оформянето на българския характер, отличаващ се с покорност, силен инстинкт за самосъхранение и най-вече: СТРАХ от потисници и загуба на национална идентичност. Търпението и покорството се превръщат в начин на живот. Събитията след Освобождението още повече засилват подозрителността към чужденците и към всяко външно влияние и намеса. Терорът през първите пет-шест години след установяването на комунистическата власт събужда и засилва СТРАХА от властимащите, както и инстинкта за самосъхранение.

 

  1. Етапи на завземане на властта от комунистите

След Втората световна война, в резултат на договорките от Ялтенската конференция през 1945 г., България е оставена в сферата на влияние на тогавашния Съветски Съюз. След преврата на 09.09.1944 г. започва установяването на комунистическата власт, което се осъществява на няколко етапа и е съпътствано от небивал терор.

 

1)                  Първи етап (1944-1945):  унищожаване на всяка антикомунистическа и антиправителствена опозиция

Установеният с декрет „народен съд” над „военни престъпници” осъжда не само нацистки сътрудници, но и много видни българи, като по този начин елиминира голяма част от националния елит. Екзекутирани са между 7000 и 11 000 души. Това е най-жестокото гонение в страна, където „военните престъпници” са твърде малко на брой и почти не съществуват „военни престъпления”, съгласно западните стандарти.

 

2)                  Втори етап (1946-1947):   атака срещу некомунистическите съюзници

През 1946 г. се провеждат десетина съдебни процеса, като до есента всички опоненти в правителствения апарат са почти напълно елиминирани, а от много влиятелната тогава Православна църква се изисква да се превърне в „народно-демократична църква”.

 

3)                  Трети етап (1947-1948):   унищожаване на легалната опозиция в лицето на ръководения от Никола Петков Земеделски съюз

На следващия ден след ратифициране на мирния договор от Американския сенат  в България е арестуван, съден за шпионаж и екзекутиран ръководителят на Земеделския съюз – единствената останала легална опозиция. Този нагласен процес, извършен с пропагандна цел, слага край на всякаква активна опозиция. Конституцията от 1947 г. дава законовата рамка на комунистическото управление у нас, възприело изцяло модела на сталинизма. Сталинизъм в политиката означава централизиране на цялата държавна власт само в една властова фигура с помощта на брутален и повсеместен терор, извършван в името на изграждане на съвършеното общество. Безмилостният терор осигурява функционирането на подобна система.

 

4)                  Четвърти етап:   атака срещу западното влияние

Всички институции с чуждестранни връзки са унищожени или поставени под тотален контрол. През 1948 г. са затворени чуждестранните училища, в това число Методисткото девическо училище в Ловеч и Американското училище в Симеоновград. През март 1949 г. са осъдени за „шпионаж” 15-те ръководни протестантски пастори. Няколко месеца по-късно следва втори процес при закрити врати. През февруари 1949 г. са отменени акредитивите на папския легат, което много скоро, през септември 1952 г., бива последвано от процес срещу 40 видни католически свещеници и миряни, обвинени също в шпионаж. По този начин комунистическият режим цели да елиминира религиозните организации като евентуален политически противник и да изолира страната от всякакво западно влияние.

 

5)                  Пети етап:  чистка в Комунистическата партия

Конфликтът е предимно между „московските” и „домашните” комунисти. Много видни „домашни” комунисти са осъдени и елиминирани. До юни 1950 г. двайсет процента от партийните членове са изгонени от Партията.

Терорът на тези първи 5-6 години засилва СТРАХА от имащите власт и чувството за самосъхранение. Показните процеси карат хората да осъзнаят, че съдилищата не се интересуват от истината и справедливостта, а единствено се стремят на всяка цена да елиминират опонентите. Никой не може да се надява на добра защита, тъй като по дефиниция адвокатите на защитата трябва да защитават преди всичко интересите на държавата, а не толкова на обвиняемия. А и формулировката на наказателните закони позволява твърде разтеглива интерпретация, което допълнително засилва несигурността.

 

6)                  Шести етап:  получаване на неограничен икономически и идеологически контрол

Заграбвайки цялата политическа власт, комунистите се сдобиват и с неограничен икономически и идеологически контрол. Идеологическият контрол е постигнат чрез отделянето на Църквата от Държавата и приемането на Закона за религиите от 1949 г. и Конституцията от 1949 г. С тяхна помощ всяка една човешка дейност по закон преминава под контрола на правителството. Комунистическата идеология е издигната в държавна доктрина. Всекиму бива казвано в какво да вярва, какво да мисли, какви книги да чете и какви филми да гледа. Хората постоянно са изложени на промиваща мозъка пропаганда. Наредено е написването на нов учебник по история, чийто текст да се одобрява непосредствено от ЦК на БКП и който да доказва, че социализмът и комунизмът са неизбежно стъпало в развитието на обществото.

 

  1. Ефектът на комунизма върху църковната структура и организация
    1. Структура и организация. Ограничаване на пътуванията извън страната и контактите с чужбина

Комунизмът не толерира никакви политически противници, защото самото им съществуване би подкопало твърденията на комунистическите партии, че са единствената сила, способна да донесе прогрес на народите. В този смисъл и на религията се гледа като на потенциален и много влиятелен противник. Затова още от самото начало комунистите се заемат да изкоренят религията, като маргинализират и компрометират Църквата. Всички религиозни деноминации биват подложени на преследване, като подходът към тях се определя в зависимост от международната им подкрепа и влияние вътре в страната. За да бъде въздействието му по-ефективно, режимът трябва да насочи атаката си върху една цяла религиозна организация, запазвайки илюзията за демокрация и религиозна свобода. Първата мишена е Евангелският съюз и неговият Върховен съвет, съставен от ръководителите на всички евангелски деноминации и издателския екип на вестник „Зорница”. Така протестантските църкви са атакувани като институция. Въпреки че Политбюро е решило да организира още 4 процеса срещу всяка деноминация поотделно, проведен е само още един процес, като са осъдени още 8 пастори.

 

Всички деноминации трябва в много кратък срок да изберат ново „подходящо” ръководство. За суперинтендант на Методистката църква е назначен Методи Марков и, противно на методистката доктрина, той е обявен за епископ на Българската методистка църква. След смъртта му Комитетът по вероизповеданията назначава за епископ изключения наскоро за аморално поведение от Конгрешанската църква пастор Иван Ножаров. Документът, потвърждаващ, че той е бил на заплата в Държавна сигурност, изчезва от методистките архиви в началото на 90-те години, скоро след като бива открит. И двамата, но най-вече Ножаров, нанасят големи щети на Методистката църква.

 

Друга директна атака срещу църковната организация и структура е свързана с одобряването на уставите на отделните деноминации. През март 1947 г. Комитетът по вероизповеданията изпраща на Върховния съвет на Евангелския съюз напътствия за структурата и организацията на българските протестантски църкви. Председателят на Съюза заявява, че проблемът може да бъде разрешен с одобряването на уставите на всяка деноминация. След като се запознава с тях, Комитетът изразява недоволство, че там не е предвиден контрол от страна на Външно министерство и финансовите власти. На деноминациите е разрешено да работят съгласно уставите си, но те са задължени да съблюдават и спуснатите от Комитета наредби. Законът за вероизповеданията от 1949 г. изисква всички деноминации да предадат уставите си за одобрение, което те правят до 1. юни 1949 г., но уставите им не биват нито одобрени, нито отхвърлени. По този начин на протестантските църкви е отказан статут на юридически лица и те биват оставени напълно безпомощни в законово отношение. Съществуването им е просто търпяно.

 

Друг удар е ограничаването на пътуванията зад граница и контактите с църквите в чужбина. В някои случаи Комитетът се „застъпва” за протестантските пастори, но отказът идва от страна на милицията. Официалните посещения на християни от Запада също са ограничени. Съгласно Закона за вероизповеданията църквите „могат да поддържат връзки с други религиозни институции, организации или официални лица, чието седалище е в чужбина, само след разрешение от Външно министерство”, което никога не е давано.

 

През 1968 г., уверени в послушанието на църквите, на Православната църква е разрешено да стане член на Световния съвет на църквите. Режимът желае да експлоатира връзките с Църквите от третия свят, за да упражнява влияние в тези страни. През 1975 г. за първи път представители на протестантските църкви получават разрешение да отидат в чужбина и да вземат участие в деноминационни конференции. През 1968 г. „епископ” Ножаров подава молба за разрешение да участва в провеждащата се в Кесик, Великобритания, Методистката конференция, но не е известно дали получава разрешение. Поначало малцина получават разрешение да пътуват в чужбина. В повечето случаи това са хора, верни на режима. От делегатите се изисква да минават през Комитета по вероизповеданията за инструктаж. Инструктират ги какво да говорят, с кого да контактуват и с кого не бива да го правят. При завръщането си те са длъжни да представят пълен доклад пред Комитета.

 

От деноминациите се изисква да докладват подробно за посещенията или евентуални контакти с християни чужденци. В редките случаи, когато представители на западна църква официално получават разрешение да посетят страната, тяхната дейност и посещение биват следени отблизо и контролирани от Комитета. Те биват отклонявани от планирания от тях маршрут и затрупвани с пропагандни материали.

 

б. Сгради, имоти, финанси

Църковните сгради и имоти са постоянен обект на посегателство от страна на комунистическата власт, защото на тях се гледа като на средство, използвано от деноминациите за осигуряване на нови последователи и за борба срещу анти-религиозните усилия. Посегателствата не секват до началото на двадесети век.

 

Църковните сгради биват отчуждавани и давани под наем от местните власти като най-подходящи за определени цели „в полза на обществото”. Вярващите получават срок от 24 часа, да се изнесат, което не им дава никакво време за обжалване. Тъй като църквите не са законно признати, те не могат да се защитават в съда. Почти е невъзможно да бъдат възвърнати иззетите имоти, а в случаите, когато това е възможно, процесът трае с години. Засегнати са всички деноминации. Сградата на Методистката църква в Ловеч е превърната в склад, севлиевската – в рехабилитационен център, плевенската и варненската – в куклен театър. Правени са няколко опити методистката църква и пастирското жилище в Русе да бъдат иззети за картинни галерии. Русенската баптистка църква е превърната първоначално в склад, а после и в Дом на атеиста.

 

Ако църковна сграда бъде отчуждена, местните власти са задължени да осигурят друго подходящо място и/или да изплатят компенсация – нещо, което те в повечето случаи не правят. Законът за религиите дава право за закупуване на нов парцел и строеж на нова църковна сграда, но тъй като протестантските църкви не са юридически лица, закупуването на нови имоти или сгради е практически невъзможно. Обаче никой не ги спира да продават имотите си, ако „желаят” да направят това. По този начин Методистката църква губи повече от половината си църковни имоти, услужливо продадени от спуснатия отгоре „епископ”. Ножаров. Парите от продажбите са използвани предимно за увеличаване на неговата заплата, която надхвърля 3-5 пъти тази на който и да било друг пастор или работещ мирянин. През 1970 г. в редица писма до Комитета Ножаров се оплаква, че години наред не е получавал компенсация за отчуждени методистки имоти, нито пък наеми за имотите, използвани от властите за техни цели.

 

Често, когато петдесятни църкви губят сградите си, те биват „насърчавани” да споделят сградите на методистки, баптистки или конгрешански църкви. Властите се надяват различията между деноминациите да доведат до конфликти и това да отслаби религиозното влияние като цяло. В редките случаи, когато за отнети имоти е изплащана компенсация, тя е многократно по-малка от пазарната стойност, а ако църквите получат друга сграда за молитвен салон, тя е „по-малка и на отдалечено място, за да ограничи възможностите им за религиозно въздействие”.

 

Опитите за отчуждаване на шуменската методистка църква през 1982 г. се оправдават с построяването в съседство на хотел „Шумен” и както Комитетът отбелязва, „тя (църквата) може да се превърне в място, посещавано от отседнали в хотела чужденци, което само по себе си може да раздвижи и стимулира активността в църквата”. До 1982 г. Комитетът осъзнава, че като компенсира деноминациите с пари или друг имот, ще може да приложи своята „стратегия за ограничаване на материалната база на църквите”, без да се предизвиква недоволство. Ако някоя църква не успее да регистрира поне 25 члена (а по Закон се изискват 20), църковната сграда се отнема, а църквата бива компенсирана с пари, вместо с имот. Поради постоянното сплашване, особено сред младите и интелигентни вярващи, не винаги е лесно да се намерят 25 доброволци, които да запишат имената си като църковни членове.

 

Комунистите много добре осъзнават, че контролът над църковните финанси и бюджет позволява на Държавата да упражнява контрол и над живота и дейността на всяка деноминация. Съгласно Закона всички деноминации са задължени да предават бюджетите си в Комитета „за информация”. Финансовата дейност се контролира от държавните финансови органи, а всяка финансова помощ от чужбина може да бъде получена само с разрешение от Външно министерство, каквото, естествено, никога не бива давано.

 

Това позволява на режима да прави внезапни ревизии на по-богати църкви или деноминации. При констатиране на „нередности”, се налагат солени глоби. В началото на 80-те години е констатирана една такава „нередност”. Месечните църковни дарения се записват в счетоводните книжа като „дарения”. Според наскоро издаден закон всички дарения от граждани се облагат с данък. Това позволява на властите да обложат с данък ревизираната от тях църква. Предупредени навреме за случващото се, всички деноминации променят думата „дарения” с „членски внос”, за да избегнат подобен административен капан.

 

Друг един лесен начин за ограничаване на църковните финанси е облагането с данъци на дадените под наем имоти. Църквите са принудени да дават имотите си под наем и след това биват облагани с данък, по-висок от платения наем. А в допълнение към това много безскрупулни наематели отказват да заплатят целия наем.

 

Друг вид финансов натиск се осъществява посредством пенсионната система. Всички деноминации плащат изискваните осигуровки към държавния бюджет. Не им е позволено да организират свои собствени пенсионни фондове, а техните служители имат право единствено на държавна пенсия. Въпреки внасяните осигуровки, някои местни пенсионни служби отказват да отпускат пенсии на хора, работили и осигурявали се в протестантските църкви, под предлог, че те не са юридически лица.

 

б. Църковни архиви и издателска дейност

През октомври 1944 г. Министерски съвет издава указ за „прочистване” на книжарниците и библиотеките от фашистка и ненаучна литература. Това развързва ръцете на режима да наложи своя контрол над църковните архиви и библиотеки. Подчинявайки се на наредбата, много църкви започват инвентаризация на своите библиотеки и архиви, прочиствайки ги от „вредни” елементи. По-късно някои местни власти заповядват на църквите да предадат архивите си на Държавния архив „за съхранение”. След години се оказва, че доста от архивните документи са изгубени или подменени с други. Законът за вероизповеданията изисква от всички деноминации да изпращат в Комитета (за информация) всички свои окръжни издания, както и цялата си кореспонденция. Затова много пастори избягват да водят записки или дори да споменават църковни мероприятия. По тази причина много църковни архиви са крайно оскъдни.

 

На протестантските църкви е разрешено да издават само ограничен брой календари всяка година. Медиите са недостъпни за тях. Единствената официално издавана литература обикновено е историческа и такава, която не предизвиква спорове. Малко на брой интересни за православните критици богословски книги се издават основно от Синодалното издателство и се разпространяват от единствената им книжарница в София. Библията не е издавана от последния ѝ масов тираж през 1939 г. Единствените достъпни Библии, песнарки и богословски книги са контрабандно внесените от чужбина фототипни копия с остарял правопис или случайно запазените от преди Втората световна война екземпляри.

 

  1. Ефектът от комунизма върху работата на Църквата
    1. Деца и младежи

Комунистите виждат в податливите и възприемчиви млади умове подходящ обект за своята идеологическа война. Първата стъпка за изолиране на младите хора от всяко чуждо идеологическо влияние е премахване на вероучението от училище. Решението за това е взето от Министерство на образованието още през лятото на 1945 г. Конституцията от 1949 г. обявява образованието за „светско, с демократичен и прогресивен дух”. През септември 1948 г. Министерски съвет издава указ, в който се казва, че „Църквата не трябва да провежда специална религиозна пропаганда всред децата”. Това е узаконено със Закона за вероизповеданията от 1949 г. За да предотврати и най-малката възможност за косвено религиозно влияние върху младите, режимът затваря през 1948 г. всички чуждестранни училища, което слага край на най-голямото и ярко постижение на протестантските и католическите църкви в България.

 

Комунистите винаги са гледали на отделянето на Църквата от Държавата и училището като на ефикасен начин за „премахване на основните канали за съживяване на религията”. Затова се предприемат и редица допълнителни мерки. Атеистичното образование в училище става задължително. Всички учебници са пренаписани, за да отразят новия „народно-демократичен дух”. Много училищни мероприятия са планирани така, че да съвпадат и да предотвратят посещението на религиозните празници. Издават се многобройни книги по атеизъм, атеистическо възпитание на децата и атеистическо разбиране за религиите. Биват въведени лични характеристики, които се предават от една институция в друга. Всяка документирана „религиозна връзка” води до катастрофални последици за професионалното и кариерно развитие на уличеното лице. Учители и милиционери са задължени да обикалят районите на църквите, за да предотвратяват посещаването на църквите от деца и младежи, особено по време на големи християнски празници.

 

Въпросът за „засилване на идеологическата борба” присъства редовно в дневния ред на почти всеки партиен конгрес. Често се изказва опасение за „раздвижване всред религиозните организации и активисти, които разширяват своето влияние и предизвикателно се опитват да намерят място на религията в развитото социалистическо общество, и дори в комунистическото общество.” Петият конгрес на БКП през декември 1948 г. обръща специално внимание върху идеологическата война. Образователната система трябва да бъде драстично реформирана чрез реорганизация на училищата и университетите, на техните учебни програми, на учебниците и подбора на учителския състав. Дисциплината „марксизъм-ленинизъм“ трябва да стане задължителен курс във всички университети. Целта на образователната система е да възпита „активни и съзнателни участници в политическото ръководство на страната и изграждането на социализма.”

 

Всичко това трябва да бъде постигнато чрез публично дискредитиране на религията и чрез атеистична пропаганда на всички нива. Религията е представена като изкривено отражение на действителността, носеща в себе си порочен морал. Единственият валиден, истински и прогресивен възглед е този на „научния атеизъм”. Атеистичното възпитание е представяно като единствения начин за изграждането на правилните ценности на „новите хора”. Ето защо то трябва да започне още от най-ранна възраст – в детската градина. Успехът на тази методология зависи от влиянието в семейството, така че дори в края на 80-те години на двайсети век родителите отново биват „съветвани” никога да не противоречат на това, на което учат децата им в училище, „за да не се объркват младите умове”. С тези си действия режимът не само възпрепятства Църквата да работи директно с децата, но и упражнява още по-силен контрол над личния и семеен живот на хората.

 

Тези тактики са така успешни, че през втората половина на 60-те години режимът може да се похвали, че все по-малко деца и младежи посещават църква и имат религиозни убеждения. Заключението е, че процесът по преодоляване на религиозното влияние работи, и то много ефективно. Затворени са всички неделни училища, спряна е организираната работа с малки деца. Но въпреки постоянния натиск повечето пастори не „забраняват” на децата да посещават богослужения.

 

Властите са силно обезпокоени от нарастващия брой младежи, посещаващи великденските и рождествените служби. Всяка година се предприемат различни мерки на държавно ниво за предотвратяване на това явление. Милиционери и барети в цивилни дрехи биват изпращани да патрулират край църквите под предлог, че  „осигуряват безопасността и реда по време на богослуженията”. В същото време точно тогава по телевизията се пускат изключително интересни и популярни филми и програми. Организират се специални туристически екскурзии за чуждестранните студенти-християни. На Синода е наредено да раздава билети за великденските и рождествени служби само на възрастни вярващи. Много училищни директори издават заповед за изключване на учениците, заловени в църква.

 

б. Социална дейност

Социалната дейност се развива непосредствено след опустошителната Втора световна война, когато колетите с храни и дрехи, изпращани от Световния съвет на църквите, представляват важна помощ за издръжката на всяко семейство. Комунистическото правителство разрешава раздаването им за кратко време, като по този начин лесно решава проблема с набавянето на хранителни продукти и медикаменти, а и едновременно с това трупа ценни точки за предстоящите избори.

 

През 1949 г. правителството затваря всички спонсорирани от Църквата болници, сиропиталища и други институции със социална насоченост под предлог, че са чуждестранни, и така слага край на най-популярната дейност на Църквата сред хората, нанасяйки още едно сериозно ограничение на нейното влияние. Законът за вероизповеданията от 1947 г. окончателно обявява социалната дейност за изключителен прерогатив на Държавата.

 

в. Богослужение и работа с хората. Обществен живот

Богослуженията са единственото място, предназначено за църковна дейност. Те трябва да бъдат ограничени в рамките на църковната сграда и участие в тях могат да вземат само църковни членове. За провеждане на мероприятия на открито е необходимо специално разрешение от Комитета по вероизповеданията, което никога не бива давано. Тези рестрикции са директна атака срещу евангелизаторската дейност на Църквите. Религиозната пропаганда е официално забранена, а антирелигиозната пропаганда първоначално е само препоръчителна, а след това и узаконена с Конституцията от 1971 г. Често са правени опити и за упражняване на контрол върху съдържанието на проповедите преди изнасянето им. Тъй като някои църкви организират посещения на църкви в друг град с цел общение и подкрепа, властите забраняват дори наемането на автобуси.

 

Мнозина пастори виждат в отслужване на тайнствата и в литургията най-важната дейност на Църквата и най-доброто, което могат да направят при създалите се обстоятелства. Това обаче ограничава пасторската дейност до подкрепа на „малцината оцелели”, пренебрегване на тези, които са извън Църквата, и още по-голямо отдръпване от света.

 

Страхът, тоталният страх е най-мощното и въздействащо оръжие в ръцете на режима. Често той е напълно достатъчен, за да осигури подчинение, така че не се налага прилагането на други мерки. Изплашените пастори сами ограничават живота и дейността на църквите си. Изплашените за живота и семействата си християни лесно биват убеждавани да станат доносници. Режимът не се посвенява да вербува в доносническата дейност дори деца. Несигурността води до дълбоко вкоренено недоверие и подозрение, което, от своя страна, нанася непоправимо поражение на живота в общността.

 

Практикуващите християни биват третирани като хора втора ръка. Те са подложени на редица ограничения в областта на образованието, кариерата, социалните контакти, а политическата власт е напълно недостъпна за тях. Организират се различни задължителни мероприятия, за да не могат хората да ходят на църква в неделя или по време на празниците. Понякога неделята се обявява за работен ден. При смъртта на пастор местните власти често бавят или забраняват изпращането на заместник, използвайки в последствие липсата на пастор като претекст за затваряне на въпросната църква. Отказват регистрация на нови църковни общества, а посещаването на нерегистрирано общество е абсолютно забранено. Правейки живота на вярващите труден, режимът се надява те сами да се откажат от вярата си.

 

През 1971 г., по време на Десетия конгрес, е обявено, че България строи „развито социалистическо общество”. Недопустимо е на такъв напреднал етап от развитието на обществото религията не само да съществува, но дори и да се разраства. Взема се решение за засилване на борбата срещу идеологическия саботаж. През 1970 г. се въвеждат нови ритуали, които да изместят християнските. Режимът вижда своя провал в липсата на добра база, професионален екип и много атрактивни церемонии. И всичко това на фона на „богатата традиция на Църквата и нейната богата материална база”! Това води до засилване на атаката за „ограничаване на материалната база на Църквата”.

 

  1. Ефектът на комунизма върху човешкия елемент в Църквата
    1. Ръководство

За да бъдат изолирани вярващите от обществото и да се намалят „щетите, нанесени от религиозната зараза”, е необходимо окончателно дискредитиране на Църковното ръководство. Това се постига с показните процеси, широко огласени сред обществеността. Всички, арестувани през 1948 г., пастори са подложени на физически и психологически мъчения, за да се признаят за виновни и да се обвинят един друг в шпионаж в полза на Запада. А междувременно министър-председателят изнася речи за безпрецедентните свободи, на които се радва Църквата у нас. За да бъде пълно падението на протестантското ръководство, докато се провежда процесът, представители на Комитета посещават множество църковни общества и отделни изтъкнати протестанти, настоявайки за писмени изявления, потвърждаващи съществуващите религиозни свободи в България и заклеймяващи „шпионската дейност” на обвинените пастори. Страхувайки се от евентуално затваряне на църквите им, някои църковни общества и отделни вярващи наистина изпращат исканите писма и телеграми до Комитета и до ООН. Всички писма и телеграми са надлежно публикувани във всички вестници. В своето лукавство режимът е готов да разреши дори възстановяване издаването на спрения вестник „Зорница”, стига да се намерят лоялни хора, които да го списват по такъв начин, че вестникът да се използва за допълнително дискредитиране на ръководството на протестантските църкви. След като успява да се справи със старото авторитетно ръководство на Църквите, режимът започва успешно подмяната му с лоялни нему, не толкова компетентни, по-послушни, лесно манипулируеми, морално корумпирани и без ръководни умения хора.

 

В комунистическото общество на всеки вид управление се гледа като на диктатура на комунистическата партия и комунистическата идеология. Всички решения се вземат само от най-високопоставените ръководители с никакъв или почти никакъв принос от страна на хората, които трябва да ги изпълняват. В резултат хората не развиват навика да вземат решения, нито получават обучение в тази насока. Ръководителите на всяко ниво се назначават и контролират от ЦК на Партията. Единствените „умения”, които се изискват за заемащите ръководни постове, са безкритична преданост и „вярност към комунистическата идеология”, а основното обучение, което те получават, представлява на практика идеологическа индоктринация. От хората на по-ниски нива се очаква сляпо изпълнение на нарежданията без задаването на каквито и да било въпроси. Осмелилите се да критикуват или опонират биват обявявани за предатели и реакционери.

 

Когато, например, през 1951 г. режимът препоръчва дълбоката оран, изискваща използването на трактори, въпреки очевидния недостиг от такива, новият министър на земеделието заявява, че плитката оран е „реакционна, вредна и антиреволюционна дейност в полза на капиталистическата експлоатация, и удар срещу механизацията. Дори самите агрономи не осъзнават напълно антидържавния характер на плитката оран. Дълбоката оран, от друга страна, е социалистическа.”

 

На управлението се гледа не като на отговорност, а като на привилегия и пост, даващи абсолютна власт, затова и тя никога не се споделя. За да си осигурят гарантирана подкрепа, много ръководители издигат на ръководни постове децата или роднините си и нескрито раболепничат пред началниците си.

 

Едва след 1989 г. църквите получават възможност да сменят корумпираните си ръководства. Някои подават оставка, други са отстранени. Новите ръководства обаче до голяма степен проявяват чертите на политическите и икономическите управници. Някои се вживяват в ролята си на тоталитарни диктатори, опитващи се да контролират всекиго и всичко и да налагат безапелационни решения отгоре. Те не делят „властта” си с никого, не делегират правомощия на сътрудниците си, а се обграждат предимно с верни и безкритични поддръжници, за предпочитане роднини, вместо с компетентни и способни служители. Веднъж застанали на ръководен пост, мнозина придобиват самочувствие на всезнаещи и всеможещи и не търсят, нито търпят съвет от никого. Те са напълно убедени в себе си и вярват, че в мига, когато са поели контрола, поставят началото на историята. На всяка критика, дори и градивна, гледат като на лична атака и критикуващият бързо изпада в немилост.

 

За да запазят поста си, мнозина са готови да превиват гръб пред началниците, демонстрирайки преданост и сервилност не към самата личност, а към поста, който тя заема. През 1993 г. умира суперинтендант Безлов, лауреат на Световната методистка награда за мир, а един местен пастор посвещава и четирите страници на Методисткия църковен бюлетин на новоназначения суперинтендант, като на достойния му предшественик отделя едва няколко реда.

 

б. Клирици и миряни

Двата пасторски процеса лишават протестантските църкви от най-ефективните им, високо квалифицирани и способни пастори. Законът за вероизповеданията е формулиран така, че подобни хора никога да не могат да работят като клирици. Докато са в затвора, пасторите постоянно са подлагани на идеологическа индоктринация, за да „осъзнаят грешките си, да коригират начина си на мислене и да станат добри граждани на Народната република”. Животът и на техните семейства не е лек: те биват интернирани, лишени от работа и от купони за храна, децата им срещат сериозни пречки и затруднения в училище, а на болните сред тях се отказва дори прием в санаториум. В средата на 60-те години всички пастори, освободени вече от затвора, се сблъскват със сериозни проблеми в качеството си на бивши политически затворници – трудно си намират работа, а и да намерят, тя е единствено черноработническа и те едва свързват двата края. Мнозина продължават да плащат солени глоби като част от наложените им присъди. По-късно някои от тях, обявени като „реабилитирани”, получават разрешение да работят в църкви, далече от столицата, а на други е строго забранено да проповядват и дори да говорят на обществено място.

 

Конституцията от 1947 г. дава на всички граждани правото да се занимават с „общественополезен труд”, но тъй като режимът третира пасторската дейност като „общественобезполезна”, на заетите с нея се гледа с пренебрежение и те биват лишени от купони за храна. Масово се затварят църкви, като се отчуждават или са принудително давани под наем. В много случаи се пречи на вярващите да се събират на общение и дори се конфискуват личните им Библии. Великден и Рождество са обявени за работни дни. Често преместването и назначаването на пастори на овакантени места се отказва, умишлено се забавя, въобще не се дава отговор – нито разрешение, нито отказ, или процедурата се протака години наред с мотива: „Повдигнатите въпроси ще бъдат разглеждани и разрешавани постепенно”. И в повечето случаи решението, ако изобщо бъде дадено, се предава устно – обичайният начин, по който Комитетът общува с църквите.

 

Процедурата по назначаване изисква всеки един пастор да бъде задължително регистриран и одобрен от Комитета по вероизповедания. В регистрационния формуляр се изисква изключително подробна лична информация. Данните на регистрираните пастори се изпращат поверително в Държавна сигурност. Имената на всички, ангажирани в църквата, служители също трябва да бъдат предадени в Комитета, а от там попадат в Държавна сигурност. По тази причина мнозина църковни членове отказват да поемат каквато и да било работа в църквата или понякога изпълняват дейностите си, настоявайки имената им да не бъдат записвани. Вместо това бива дадено името на пастора, тъй като то и без друго вече фигурира в списъка на Държавна сигурност. Това или води до претоварване на пастора с прекалено много задължения, което допълнително засилва убеждението, че ръководството и работата не се споделят с никого, или променя разбирането на църквата за пасторските задължения. Дори и днес има църковни членове, които мислят, че всички дейности в църквата, включително и битовите ангажименти, са задължение изцяло на техния пастор.

 

На деноминациите не е забранено да провеждат годишни събрания, но и не им е разрешено да правят това. По този начин те са лишени от централизирано планиране и управление. На Методистката църква, например, не е било разрешено да провежда годишните си конференции до 1993 г. Ефективните пастори и работници-миряни биват заменяни от Комитета и принудително премествани на други места, „където ще нанасят по-малко вреди”. В някои случаи се предприемат различни „ограничаващи” мерки. Активни църковни членове често биват привиквани на „разговор” от служители на Държавна сигурност, по време на който им се оказва силен натиск, за да стават доносници и информатори, или биват преследвани, дори съдени като криминални престъпници по изфабрикувани обвинения. Много често такива членове жертват своето социално положение и професионална кариера заради предаността си към Църквата.

 

През 70-те години на някои пенсионирани пастори са отказани пенсии, защото са работили в организация с неузаконен статут. Проблемът е разрешен в полза на пасторите, не защото те имат законно право, а защото „отказването на финансова подкрепа за пенсионираните пастори може да увеличи единството на църквата, противно на очакваните от рестриктивните мерки резултати”.

 

Най-големи поражения върху дейността на клирици и миряни нанася липсата на богословско образование. Съгласно Закона всички деноминации имат правото да отворят свои богословски училища или да изпратят на обучение в чужбина млади хора само с позволението на Външно министерство, каквото никога не се получава. На пасторите не е разрешено дори да участват в кореспондентските курсове, провеждани от тогавашната ГДР. Единственото богословско учебно заведение е Православната академия. Кандидатите за обучение обаче трябва да приложат православно кръщелно свидетелство. В допълнение към това властите си присвояват правото на последна дума кой да бъде приет и кой не. За предпочитане е кандидатите да са видимо посредствени. А тъй като Православната академия е висше учебно заведение, като неразривна част от учебната програма са включени и комунистическите идеологически дисциплини. От друга страна, липсата на богословско обучение води до широко разпространено невежество и наивитет всред църковните общности. Това е една от причините за успеха на многобройните култове, навлезли широко в страната след падането на тоталитарния режим.

 

в. Мисионерска дейност

Малцина българи са наясно с мисионерската дейност на Църквата преди Втората световна война. В няколкото вестникарски статии за тяхната работа дейността им винаги е описвана като целенасочени опити за прокарване на американско влияние и интереси в ущърб на българския народ. Със затварянето на чуждестранните училища мисионерите са принудени окончателно да напуснат страната.

 

Мисионерската дейност по време на комунистическия режим се ограничава единствено в контрабандно изпращане на християнска литература и материални помощи от чужбина.

 

Първите мисионери, посетили България след падането на Желязната завеса, са предимно представители на различни култове, които се възползват от духовния вакуум,  невежеството и неопитността на хората. Те бързо намират последователи не само сред търсещите атеисти, но и сред немалко вярващи. И тъй като всички те заявяват, че са евангелски християни, протестантските църкви попадат под постоянни атаки от страна на Православната църква, националистически групировки, местни власти, медиите и на обикновени граждани. Вредите, нанесени от култовете, затруднява истинските християнски мисионери да се сдобият с визи и разрешение за работа.

 

г. Човешката личност

Един от най-пагубните ефекти от комунизма е унищожаването на човешката личност. Комунистическата идеология не гледа на хората като на самостоятелни индивиди, а като на колективна общност, чието поведение целокупно трябва да следва определени правила и стандарти, обявени за „неподлежащи на съмнение научни истини”. Ето защо режимът е решен да преустрои ценностната система на цялата нация и да преоформи нейните разбирания, отношения и поведение според идеологическите си разбирания. Промивайки всекидневно мозъците и прилагайки всевъзможни  „превъзпитаващи” техники, тоталитарната власт принуждава хората да се откажат от най-съкровените си ценности: на първо място от Бог (ако са вярващи), след това от семейството си, приятелите, миналото – „до последната частица от човешкото в тях, която би могла да им помогне да възстановят своята личност и човешка природа”.

 

Индоктринацията бива насилствено въведена на всички нива, дори в областта на изкуството и културата. От режисьорите и писателите се изисква да утвърждават небивалите постижения на социалистическата икономика и начин на живот, а не да описват отрицателните страни на заобикалящата ги действителност. Всеки отказ да се следва подобна линия на поведение се третира като отстъпничество и предателство, дължащо се несъмнено на вредно чуждестранно влияние, предимно западно.

 

Немислимо е да се говори или по какъвто и да е начин да се представя истината. За да се поддържа илюзията за непогрешимостта на партийната политика, все по-често се налага да се обявяват за истини очевидни лъжи. Заради своята безопасност, а понякога и заради лична облага, хората трябва да се държат така, сякаш вярват на всичко това, и да живеят един натрапен им двойствен живот.

 

Двойственият живот е много силно застъпен в сферата на религията. Хората по принцип имат право на религиозна свобода само като частни индивиди, но не като общности. А понеже религията е частен въпрос, тя е обект на всевъзможни ограничения. На вярващите се натрапва чувството за малоценност и безпомощност. Разрешение за малкото позволени за църквите и християните дейности обикновено се дава не защото това е в рамките на техните законови и конституционни права, а защото тези малки свободи пасват най-добре на интересите и целите на властите.

 

Падането на комунизма остави нацията в духовен вакуум и криза на идентичността. Комунистическият режим постигна основната си цел да изкорени религията, като я маргинализира и компрометира Църквата, така че десетилетия наред преобладаващото светско общество гледа на християнството и на Църквата като на институция, която има единствено историческо значение за съхраняване на националната идентичност и чиято единствена функция днес е да бъде място за ритуали, посещавано само в определени моменти от живота на човека – кръщене, брак и смърт. Това е огромно предизвикателство пред Църквата и е необходимо немалко време за преодоляването му.

 



Цитати:


Последни новини

Диалог в Европейския парламент

30.06.2018

На 26 юни 2018 г. в сградата на Европейския парламент се проведе семинар за приложението на т.нар. “Европейски стълб за социалните права” и ролята на църквите и религиите с участието на представители на различни религиозни общности от страните – членки на Европейския съюз. Семинарът беше организиран в съответствие с изискването на чл. 17 (3) от […]

Прочети повече

Новини, От Европа