“…и ето името, с което ще се нарича – Господ е наша правда.”                                                                                                /Йеремия 23:6/

 

 

          1. Колко ужасяващи и безбройни са враждите, възникнали заради религията! И то не само между чадата на този свят, които не знаят що е истинската религия, а между Божиите чада, между тия, които имат “Божието царство в себе си” и са вкусили от “правдата, мира и радостта в Святия Дух”. Колко много от тях, вместо да насочат оръжието си срещу общия враг, го използват един против друг и с това не само пилеят ценно време, но и се нараняват духовно, взаимно си отслабват мишците и с това опропастяват великото дело на нашия Господ! За колко много слаби хора това се е превърнало в спънка! Колко много са били отклонени от пътя! Колко много грешници са били одързостявани в съзнателното си презиране на всякаква религия! И колко много светии са били принуждавани тайно да плачат!

 

          2. Какво не би направил оня, който обича Бога и ближните си, какво не би изстрадал, за да премахне това тежко зло, за да сложи край на всяка вражда между Божиите чада и отново да въдвори и запази мира между тях? Кое би му се видяло прекалено скъпо и да не го даде, за да постигне подобна свята цел? Дори да допуснем, че тя е непостижима, че не могат да престанат всички кавги, че Божиите чада не са готови за примирение; въпреки това всеки е длъжен да прави, каквото може, и да даде, колкото има, макар и то да е една лепта. Блажени са, които могат да допринесат с нещо за мира преди всичко между добрите хора, между тия, които стоят под знамето на Княза на мира и затова са особено задължени, “доколкото зависи от тях, да живеят в мир с всички човеци”.

 

          3. Една съществена крачка към тази велика цел би било добрите хора да стигнат до взаимно разбиране. Много противопоставяния са плод на елементарно недоразумение. Често нито една от враждуващите групи не разбира какво мисли противната. Това води до взаимно спречкване, макар че между тях няма никаква разлика. Въпреки това често не е лесно да ги убедиш в действителното положение, особено когато страстите са разпалени. Трудностите са големи. Но не е невъзможно, при положение че не уповаваме в сами себе си, а в Онзи, за Когото няма невъзможно нещо. Колко бързо може Той да разпръсне облаците, да огрее сърцата и да направи враговете способни да се разбират и да проумяват “истината в Исуса”.

 

          4. Един много важен аспект на тази истина се съдържа в мотото: “ И името, с което ще се нарича: Господ е наша правда”; една истина, която прониква дълбоко в същността на християнството и държи цялата му конструкция. Тя е наистина стълб и подпора на вярата, чрез която само идва спасението; и то вярата всеобща, универсална, която е налице при всички Божии чада, за която се казва, че докато един човек не я притежава в пълнота и неопетнена, той безусловно е изгубен навеки.

 

          5. Не трябва ли по силата на здравия разум да се очаква, че всички, наричащи се с името на Христос, ще се съгласят по този пункт, колкото и да се различават един от друг? Дълбоко погрешно! Не е така. Едва ли има нещо, по което да има толкова малко съгласие и изповядващите името Христово да изглеждат непримирими във възгледите си. Казвам “ изглеждат” , защото съм напълно убеден, че много от тях само изглеждат непримирими. Противоречието е повече в думите, отколкото в убеждението. В своите убеждения те са много по-близо, отколкото в думите си. Разбира се, има голяма разлика в езика – не само между протестанти и паписти, а и между протестанти и протестанти, та дори и между тези, които признават оправданието чрез вяра или някое друго основополагащо учение на Евангелието.

 

          6. Но щом разликата е повече в мненията, отколкото във фактическия опит, как е възможно тогава Божиите чада да враждуват така разпалено? Най-важната причина е, че те не се разбират взаимно и прекалено държат на своите мнения и специфичния си начин на изразяване.

 

          За да поправим това поне отчасти и така по-добре да се разберем, ще се опитам с Божията помощ да покажа:

          I. В какво се състои Христовата правда.

          II. Кога и в какъв смисъл тя ни бива призната.

          Ще завърша с едно просто приложение.

 

          І. В какво се състои правдата на Христос? Тя е една двойствена, а именно божествена и човешка правда.

 

          1. Неговата божествена правда принадлежи към божествената Му природа. Христос, Който е “над всички Бог, благословен довека” /Рим.9:5/, най-възвишеният, вечният, единосъщен с Отца по Своята божественост, все пак е подчинен на Бога заради човешката Си същност. В това е Неговата вечна, присъща, непроменима святост, Неговата правда, милосърдие и истина. Във всичко това Той и Отец са едно /Йоан 10:30/.

 

          Но аз не приемам, че божествената правда на Христа е от непосредствено значение за разглеждания въпрос. Вярвам, че малцина твърдят /ако изобщо някой го прави/, че на нас е призната тази правда. Всеки, който приема учението за признаването на Христовата правда за наша, е наясно, че става дума за Неговата човешка правда.

 

          2. Човешката правда на Христа спада към Неговата човешка природа, според която Той е единственият Ходатай между Бога и човеците /1 Тим.2:5/. Тя е или вътрешна, или външна. Вътрешната Му правда е подобие на Бога, което дава облик на всичките сили и способности на душата Му. Тя е отпечатък на Божията правда, доколкото тая правда може да бъде побрана от един човешки дух. Тя отразява Божията чистота, справедливост, милосърдие и истинност. Тя включва в себе си любов, страхопочитание и покорство спрямо Отца; смирение, благост и доброта; любов към изгубеното човечество и всякакви други святи и небесни белези – и всичко това съвършено осъществено, без никаква грешка, без примес с нечистота.

 

          3. Външната правда на Христа най-малко се състои в това, че Той не стори нищо неправедно, че не познаваше външен грях от какъвто и да било вид, че “не се намери лукавщина в устата Му”/1 Петр.2:22/, че никога не каза лъжлива дума и не стори нещо лошо. В такъв случай тя би била негативна правда. Дори и такава правда не беше имал никой, който се беше родил от жена, нито ще я има. Напротив, дори и външната Му правда беше позитивна: ”Той вършеше всичко добре”; всяка дума, излязла от устата Му, и всяко дело, сторено от ръцете Му, беше точно изпълнение волята на Този, Който Го беше изпратил. По време на целия Си земен живот Исус вършеше Божията воля на земята, както ангелите я вършат на небето. Всяка дума и дело бяха точни според ситуацията. Покорството Му като цяло и във всеки момент беше съвършено. Той изпълни всичко, що е право.

 

          4. Но покорството на Божия Син обхващаше повече от това. То се състоеше не само в дела, но и в страдания, в изстрадване на цялостната воля на Бога от момента, когато дойде на земята, до края, когато “понесе в тялото Си нашите грехове на дървото”; да, докато изработи пълното изкупление и предаде духа Си на Бога. Това обичайно бива назовавано “пасивна” правда на Христос, а другата – активна. Но както активната и пасивната правда на Христос никога не могат да бъдат разделени една от друга, така и няма нужда да правим опити да ги разделяме нито в думите, нито в мислите си. Поради двете в тяхната цялост Исус бива наречен “Господ, наша правда”.

 

          ІІ. Но кога някой от нас може действително да каже: “Господ, наша правда”? С други думи, кога ни се признава Христовата правда и в какъв смисъл?

 

          1. Погледнете целия свят! Всички хора по лицето му са вярващи или невярващи. Сред разумните хора е безспорно преди всичко това, че Христовата правда бива призната на всички вярващи, но не и на невярващите.

 

          “Но кога бива призната”? Когато повярват. Точно в този час те биват удостоени с нея. Тя се признава на всеки, който вярва, докато вярва. Вярата и правдата чрез Христа са неразделими. Защото който вярва според Словото, вярва в Христовата правда. Няма истинска, т.е. оправдаваща вяра, която да не включва в себе си Христовата правда като реалност.

 

          2. Наистина, не всички вярващи говорят по един и същ начин. Може би не използват еднакъв език. Човек не може да очаква друго и по силата на здравия разум от тях не може да се изисква такова нещо. Хиляди обстоятелства могат да причинят различни начини на изразяване. Но това различие не означава непременно различие в схващанията. Различните хора ще се изказват по различни начини, но ще имат предвид едно и също. Няма нищо по-нормално от това, макар че рядко отдаваме нужното внимание на подобно обстоятелство. Да, дори на едни и същи хора е трудно да изкажат дадена идея с еднакви думи два пъти, ако е минало малко повече време, макар че не са променили разбиранията си. Как можем, в такъв случай, да бъдем толкова строги и да изискваме от другите да използват изразите, които ние използваме?

 

          3. Да направим още една крачка напред. В своите мнения, както и в начините си на изразяване хората могат да се различават от нас и въпреки това да имат дял заедно с нас в същата скъпоценна вяра. Вероятно нямат ясна представа за богатството на благословението, на което се наслаждават. Техните представи могат да не са толкова ясни и въпреки това опитността им да е също толкова истинска, колкото и нашата. Да, естествените способности на хората са много различни, особено възможностите им да си изграждат разбиране. Тези различия могат да станат още по-големи вследствие възпитанието и образованието. Дори само това е достатъчно да породи невероятно големи разлики в техните възгледи. Защо да не е така и по отношение на разглеждания въпрос? Въпреки че мненията и начините им на изразяване могат да са неясни и погрешни, щом сърцата на хората са свързани с Бога чрез Неговия възлюбен Син, те наистина  имат дял в Неговата правда.

 

          4. Нека бъдем снизходителни към другите, което ние бихме очаквали от тях, ако се намирахме на тяхното място. Кой не познава удивителната сила на възпитанието /да споменем още веднъж този фактор/? Може ли като знаем това, да очакваме от един член на римокатолическата църква, че ще има ясно становище относно правдата на Христос? И все пак, ако бяхме запитали умиращия през 1621 г. в Рим кардинал Белармин: “Към кой светия искаш да се обърнеш”, бихме чули вика му: “Най-сигурно е да уповая на заслугите на Христос”. Ще продължим ли и след това да твърдим, че този кардинал няма никакъв дял в Христовата правда, независимо от някои погрешни възгледи?

 

          5. Но в какъв смисъл Христовата правда се признава на вярващите? В следния: на всички вярващи е простено и те са приети – нито заради техните добродетели, нито заради делата им в миналото, настоящето или бъдещето, но изцяло и изключително поради това, което Христос направи и претърпя заради тях. Подчертавам още веднъж: не заради някакви добродетели, не заради дела, не заради праведност или дела. “Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост”/Тит. 3:5/. “Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога”/Еф. 2:8/. Спасението ни е изцяло въз основа на това, което Христос стори и изстрада за нас. Чрез “Неговата благост се оправдахме даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса”/Рим.3:24/. И това е не само средството, чрез което да достигнем Божието благоволение, но е и средството да го запазим. По този начин за пръв път достигаме до Бога, по този начин идваме при Него всеки път след това. Ходим по един и същ “нов и жив път”, докато духът ни се върне при Бога.

 

          6. Това е учението, в което вярвам и което проповядвам вече почти 28 години. За пръв път го оповестих пред света през 1738 г. и след това десет или дванадесет пъти правих това с тези и с много други думи в същия смисъл. На това учи и моята църква:

 

          “Нашето оправдание се осъществява, когато са налице следните условия: от страна на Бога, милост и благодат; от страна на Христос – изкупление за задоволяване на Божията справедливост; от наша страна – вяра в Христовите заслуги. Така при оправданието ни Божията благодат включва в себе си Божията справедливост, но се изключва нашата правда като заслуга за нашето оправдание”.

 

          “Затова се казва, че сме оправдани само чрез вяра, за да стане недвусмислено ясно, че тук нямат никаква стойност заслугите или делата ни, и оправданието ни да бъде показано единствено като резултат от Христовите заслуги и достойнство. Нашето оправдание е дар, даден ни само по милост от Бога. Тъй като и целият свят не би бил в състояние да изплати и една частица от изкупителната ни цена, на Бога се видя угодно да ни изкупи без наши заслуги, единствено чрез Христовата кръв и тяло. По този начин може да бъде заплатена цената за изкуплението ни и да бъде осмислена Христовата правда. Така Христос е правдата на всички, които истински вярват в Него”.

 

          7. Песните, които година или две по-късно публикувах и оттогава са претърпели много издания /още едно доказателство, че разбиранията ми не са се променили/, са точно в същия смисъл. Ако река да привеждам доказателства за това, ще ми се наложи да препиша по-голямата част от тях. Да вземем за пример една, която първо беше отпечатана преди седем години, после преди пет, после преди две и накрая – преди няколко месеца:

 

 

                                      Кръвта и правдата Христова

                                      са моят накит, моя дреха нова.

                                      Със тях на Бога пред лицето

                                      ще се явя, щом ида на небето.

 

          Цялата песен от началото до края изразява същото убеждение.

 

          8. В проповед за оправданието, която публикувах преди деветнадесет години, а после още веднъж преди седем или осем, изразявам същото нещо с думите:

 

          “Предвид на това, че Божият Син “вкуси смърт заради всички”, Бог се примири със света и не му вменяваше предишните грехове. Така Той заради възлюбения Си Син, заради Този, Когото принесе да пострада и понесе наказанието за нашите грехове, ни въвежда отново в Своето благоволение и възстановява в мъртвите ни души духовния живот като предплата на вечния живот, и всичко това при едно-единствено условие, за чието изпълнение пак Той ни прави способни.” /Проповед 5/.

 

          9. Това беше по-подробно и точно описано в “Трактат върху оправданието”, който публикувах тази година:

 

          “Когато използваме понятието “признаване на Христовата правда” като подаряване на тази правда – и това включва Неговото активно, както и Неговото пасивно покорство, заедно с всички привилегии, благословения и благодеяния, придобити поради него – това позволява да се каже за един вярващ, че той е бил оправдан чрез признатата нему Христова правда. Това означава, че Бог оправдава вярващия въз основа на Христовата правда, а не на неговата собствена. Така пише и Калвин: “Чрез Своето покорство Христос придоби и заслужи за нас Божията милост и благоволение”. И пак: “Христос причини и спечели за нас чрез Своето покорство правда за нас пред Бога, Своя Отец”. И накрая: “Всички тези понятия – че ние сме оправдани по Божия милост, че Христос е наша правда, че правдата за нас е придобита чрез смъртта и възкресението на Христа – означават едно и също: Христовата правда, Неговата активна и пасивна правда е заслугата, върху която се основава нашето оправдание; Христос стори нужното, за да бъдем обявени от Бога за оправдани, ако вярваме.”

 

          10. Но може би някои ще възразят: “Не, ти всъщност твърдиш, че вярата ни се признава за правда”. Павел свидетелства това, ето защо и аз го свидетелствам. На всеки вярващ вярата бива вменявана за правда, вярата в Христовата правда. Точно това казвах досега. Защото под това понятие аз разбирам ни повече, ни по-малко от това, че ние сме оправдани чрез вяра, а не чрез дела; и че всеки повярвал получава прощение и бива приет от Бога само въз основа на това, което Христос е сторил и изстрадал.

 

          11. “Но не е ли един вярващ облечен и украсен с Христовата правда?” Несъмнено! Затова горецитираните думи са присъщи за всяко вярващо сърце:

 

                                      Кръвта и правдата Христова

                                      са моят накит, моя дреха нова.

 

          Това означава, че въз основа на Неговата активна и пасивна правда ми е простено и аз съм приет от Бога.

 

          “Но не трябва ли първо да съблечем собствената си правда като нечиста дреха /Ис.64:6/, преди да облечем неопетнената Христова правда?” Сигурно! Казано просто, трябва да се покаем, преди да можем да повярваме в Евангелието. Първо трябва да се освободим от упованието на самите нас, за да можем истински да уповаем на Христос. Трябва да се откажем от всякакво доверие в себе си, иначе не можем да имаме истинско упование на Него. Докато не сме свободни от увереност в собствените си способности, не можем да се отпуснем напълно върху това, което Той стори и изстрада за нас. Първо “приемаме смъртна присъда в себе си”/2 Кор.1:9/, после се облягаме на Този, Който живя и умря за нас.

 

          12. “Но не вярваш ли ти в една живееща вътре правда?” Да, но на правилното място, не като основание Бог да ни приеме, а като плод от това приемане; не вместо признатата правда, а като последствие от нея. Това означава, че аз вярвам, че Бог всажда у всекиго правдата, която му е признал. Вярвам, че Исус Христос “стана за нас освещение пред Бога”/1 Кор.1:30/, както и правда; следователно че Бог оправдава и освещава всички, които вярват в Него. На когото е призната Христовата правда, той ще бъде и оправдан чрез Христовия Дух. Такива хора биват обновени по Божия образ,  “по образа на Бога в правда и святост на истината”/Еф.4:24/.

 

          13. “Но не поставяш ли ти вярата на мястото на Христос или на Неговата правда?” По никакъв начин! Аз с особено внимание се грижа всеки аспект да бъде поставян на точното си място. Христовата правда е пълната и единствена основа за всичките ни надежди. Чрез вяра Святият Дух ни прави способни да градим на тази основа. Бог ни подарява тази вяра и поради нея ние биваме приети от Него – не въз основа на вярата, а на това, което Христос стори и изстрада за нас. Виждате, че всичко си има своето точно място. Едното не противоречи на другото: ние вярваме, ние живеем, ние се стремим да ходим безгрешно според всичките Божии заповеди. Обаче:

 

                                      Догде животът трай,

                                      добре, човече, знай:

                                      недей на друго уповава.

                                      Единствено Христос спасява.

 

                                      Чрез кръста примирени,

                                      пред Бога на колене

                                      за прошка молим и завет.

                                      В Христа грехът ни е отнет.

 

          14. Виждате, че аз отричам Христовата правда толкова малко, колкото и божествената Му природа. Ако някой ме обвини, че отричам едното, той би трябвало да ме обвини и в отхвърляне на другото. Също толкова малко отричам и признатата правда. Това е още едно лишено от любов и необосновано обвинение. Винаги съм твърдял, и ще го правя и занапред, че Христовата правда бива признавана на всеки повярвал. Но кой отрича това? Всички невярващи, били те кръстени или некръстени; всички, които твърдят, че божественото Евангелие на нашия Господ Исус Христос е една “хитро измислена басня”; всички, които отричат възвишената божественост на Господа, Който ги е изкупил. Те отричат Неговата божествена правда с това, че Го считат за творение като всички останали. Отричат, че Неговата човешка правда  ще бъде призната на всеки, защото вярват, че всеки ще бъде приет от Бога въз основа на собствената си правда.

 

          15. Човешката правда на Христа, най-малкото нейното признаване, като единственият принос на заслуга при оправданието на един грешник пред Бога, бива отричана  и от католиците, и то от тия, които са верни на догмите на собствената си църква. Но несъмнено мнозина от тях имат опитности, които далеч надхвърлят тези догми. Макар че не могат да се изразят правилно, те чувстват онова, което не могат да изкажат с думи. Да, макар тяхната представа за въпросната велика истина да е също така неясна, както и изразяването им, те все пак вярват със сърцето си, уповават само на Христос относно настоящето и вечното си спасение.

 

          16. Към тази група можем да причислим и т. нар. мистици от реформираната църква. Един от най-значимите от тях в нашия век /поне за Англия/ е Уилям Лоу. Известно е, че той радикално и фанатично отхвърля признаването на Христовата правда. Беше също толкова фанатичен като Робърт Баркли, който не се свенеше да каже: ”Признатата правда е призната безсмислица”. Повечето от т. нар. “квакери” застъпваха същия възглед. Да, даже и повечето членове на Англиканската църква са напълно невежи в това отношение и нищо не разбират от признатата правда или я отричат, както и оправданието чрез вяра, като вредни за вършенето на добри дела. Това важи и за голяма част от т. нар. анабаптисти, за хиляди презвитерианци и независими, които едва преди известно време бяха просветлени чрез писанията на д-р Тейлър. Аз не съм призван да ги съдя. Оставям го на техния Създател. Но ще се осмели ли някой да каже, че всички мистици /и особено Уйлям Лоу/, всички квакери, всички презвитерианци или независими, или всички членове на Англиканската църква, които нямат ясни схващания и начини на изразяване, нямат никаква християнска опитност? И че поради това се намират в състояние на осъждение, “без да имат надежда и без Бога на света” /Еф.2:12/? Не са ли мнозина измежду тях, чиито сърца са отворени за Бога, истински познаващи Господа като наша правда, колкото и объркани да са техните представи и неуместни начините им на изразяване?

 

          17. Но, слава на Бога, ние не спадаме към ония, които са на тъмно с разбиранията и понятията. Ние бихме се отрекли от понятието толкова малко, колкото и от същността, но нямаме намерението да принуждаваме другите да го приемат. Нека те използват това понятие или друго, което считат за по-близко до Словото, щом сърцето им е стъпило само върху делото и страданията на Христа, върху прощението, благодатта и славата. Не мога да намеря по-добри от думите на Джеймс Харви. Те заслужават да бъдат написани със златни букви: “Не се безпокоим за избора на определено понятие. Щом хората се смиряват пред нозете на Исуса като разкаяни престъпници и щом уповават като усърдни ученици на Неговите заслуги, те несъмнено вече са тръгнали по пътя към блаженото безсмъртие”.

 

          18. Трябва ли, може ли да се каже нещо повече? Ако само останем при такова разбиране, всеки спор за това или онова понятие ще бъде изтръгнат из корен. Старайте се “като разкаяни престъпници да се смирите при нозете на Христос и като усърдни ученици да уповаете на Неговите заслуги и ще сте на пътя към блаженото безсмъртие”. Има ли място за спор? Кой би отхвърлил това? Не сме ли всички стъпили на тази основа? Тогава за какво трябва да се караме? Един миролюбив човек предлага начин за обединение на всички спорещи групи. Не искаме нищо по-добро. Приемаме този начин на изказване. Подписваме го с ръка и сърце. Да се заклейми оня, който отказва да се присъедини! Той е враг на мира, метежник всред Израил и смутител в Божията църква.

 

          19. Но безпокоим се, че някой може да използва понятието  “Христова правда” или израза “правдата на Христа ми е вменена” като прикритие за своята неправда. Изпитали сме подобно нещо вече хиляди пъти. Ето един човек, който бива укоряван заради пиянството си. “О, казва той, аз не разчитам никак на своята правда; Христос е моята правда”. На друг се казва: “Неправедните няма да наследят Божието царство”. Той отговаря самонадеяно: “Сам аз съм неправеден, но имаме една неопетнена правда чрез Христос”. Става така, че този човек се съпротивлява срещу познаването на греха чрез това, което той счита за “Христова правда”, въпреки че е далеч и от действията, и от облика на християнин, въпреки че нито има някакво подобие с Христа, нито ходи като Него.

 

          20. Понеже сме видели много подобни примери, станахме въздържани в използването на обсъжданото понятие. Не мога другояче. Искам да призова вас, които толкова често го използвате: в името на Бога, нашия Спасител, на Когото принадлежите и служите, пазете вашите слушатели от подобно осъдително злоупотребяване. Не допускайте “да оставате в греха, за да се умножава благодатта” /Рим.6:1/. Бдете, да не би да превърнете Христа в “служител на греха”/Гал.2:17/. Бодърствайте, да не би суетната ви химера да бъдете святи в Христа да погази тържественото разпореждане на Бога: “Без освещение никой няма да види лицето на Господа” /Евр.12:14/. Пазете се, защото докато оставате в неправда, Христовата правда няма да ви ползва никак! Викайте силно /няма ли достатъчно основания затова?/, че Христовата правда ни се вменява, “за да се изпълнят изискванията на закона в нас” /Рим. 8:4/ и за да “живеем разбрано, праведно и благочестиво на този свят” /Тит 2:12/.

 

          Искам само да добавя следните кратки и прости насоки. Първо ще се обърна към ония от вас, които ще сграбчат понятието и ще искат да анатемосат всеки, който им противоречи. Не означава ли това да насочвате стрелите си в погрешна посока? Защо трябва да проклинате тия, които не говорят като вас? Защо трябва да се карате с тях заради думите, които те обичат да използват, или те с вас, защото ви отнемат свободата да използвате свои думи? Ако те се карат с вас именно по тая причина, не следвате ли и вие техния нечестив огън, ако се втурвате в кавгата? Позволете им поне тази свобода, която вие считате, че трябва да имате. И защо трябва да се ядосвате заради едно понятие? “О, извърши се злоупотреба!” Че с кое понятие не се злоупотребява? Злоупотребата може да бъде премахната, с което понятието си остава чисто. Но над всичко е съдържанието, вложено в думата. Всяко благословение, на което сега аз се радвам, и всичко, на което се надявам за днес и за вечността, ми е дадено само въз основа на това, което Христос стори и изстрада заради мене.

 

          Второ, бих желал да кажа нещо на ония измежду вас, които ценят тия изрази. Позволете ми да запитам: не ги ли използвам в пълния им смисъл? Какво повече може да очаква един разумен човек? Аз влагам пълното им съдържание в думите, за които вие спорите, а именно: ние имаме всички благословения “чрез правдата на нашия Бог и Спасител Исус Христос”/2 Петр.1:1/. Предоставям на вас да използвате понятия, каквито си изберете и колкото пъти пожелаете. Да се опазват те от злоупотреба, това искам да правя, както и вие. Сам аз често използвам израза “правда, която ни се вменява”, и уча църквата да го използва. Но дайте ми свобода на съвестта относно тоя въпрос. Осигурете ми право на собствено мнение. Позволете ми да използвам израза толкова често, тъй като не намирам друг по-добър. И не се сърдете, когато не считам за уместно да повтарям един и същ израз на всеки две минути. Вие можете да правите така, ако желаете, но не ме осъждайте, ако аз не го правя. В такъв случай не ме считайте за един папист или извратител на Господните пътища. Бъдете търпеливи с мен, както и аз с вас. Иначе как ще изпълним Христовия закон? Не правете с театралните си вопли така, сякаш аз искам да разклатя основите на християнството. Който смята така, върши срещу мен голяма неправда. Господ да не му счита тоя грях! От много години и аз полагам същата основа, която и вие полагате. Наистина, “никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Исус Христос” /1 Кор.3:11/. Както вас, и аз изграждам вътрешно и външно освещение – и то именно чрез вяра. Затова не задържайте враждебност, неприветливост, подозрителност и студенина в сърцата си. Къде остава нашата вяра, ако при едно различие в мненията не мислим и не оставяме другите да мислят? Какво ви пречи да бъдете готови да ми простите, както и аз на вас – още повече, че става дума за едно различие в изразните средства? Да, даже и за нещо по-дребно – целият спор е за това дали един определен начин на изразяване трябва да бъде използван по-често или по-рядко. Който иска да превърне това в ябълка на раздора, той наистина търси повод за каране! О, нека не даваме повече на общия враг повод да ни хули поради една наистина дреболия! Нека по-добре веднъж завинаги да премахнем повода, който той само чака. Нека най-сетне /защо ли това не е сторено по-рано?/ да служим със сърца и ръце на нашия велик Господ. Като имаме един Господ, една вяра, една и съща надежда, нека укрепим ръцете си в Него и в един глас и с едно сърце да изповядаме пред всичките човеци, че “Господ е наша правда”!      



Цитати:


Последни новини

Диалог в Европейския парламент

30.06.2018

На 26 юни 2018 г. в сградата на Европейския парламент се проведе семинар за приложението на т.нар. “Европейски стълб за социалните права” и ролята на църквите и религиите с участието на представители на различни религиозни общности от страните – членки на Европейския съюз. Семинарът беше организиран в съответствие с изискването на чл. 17 (3) от […]

Прочети повече

Новини, От Европа