3.  Методистката мисия от 1919 до 1947

След края на Първата световна война суперинтендант Елмар Каунт се завръща в България. Той е единственият мисионер, изпратен от Борда на чуждестранните мисии, и остава в страната до 1925 г. В своя доклад за 1920 г. Каунт отбелязва, че войната е имала два вида последици: 1) вярата на хората в самите тях е сериозно разклатена и по тази причина те са „по-отзивчиви към убедителното влияние на Евангелието“; 2) хората започват да поставят под съмнение съществуването на справедливостта и на Бога, и това ги довежда до отказ от религия. За методистите тази ситуация предлага добра възможност да играят благоприятна роля в българското общество чрез своето присъствие, образователни и социални начинания.

 

След Първата световна война методистките църкви са „пълни с хора, както никога преди“[1]. Епископ Едгар Блейк застава в подкрепа на българските методисти и пише следното:

 

“България беше сирак измежду методистките мисии в продължение на половин век. Нашата църква пое отговорности и не можа да ги понесе. Ние не разбрахме българските нужди… Ако България беше хранена, вместо да гладува, това би я сравнило с най-проспериращите мисии на Църквата. За щастие политиката от миналото беше променена. Молим се да се отнасяме към България по един по-щедър начин. Времето ще покаже мъдростта на този нов начин. Освен ако не сме в голямо заблуждение, българският методизъм скоро ще стъпи на краката си.”

 

Този критична и честна равносметка на непоследователната политика на Борда за чуждестранните мисии разкрива и едно прибързано предположение за напълно различно отношение към България. През 1925 г. Бордът намалява финансовата си подкрепа за българската мисия с петдесет процента. В средата на тридесетте години подкрепата е почти напълно прекратена. Шестима млади проповедници са освободени, богословското училище е затворено, а издателската дейност е силно ограничена. Само дейността на училището за момичета в Ловеч не е засегната от подобни ограничения. Държавата официално признава училището за гимназия през 1927 г.

 

В своята книга за историята на протестантството в България между двете световни войни, Момчил Петров прави следните заключения за състоянието на българската методистка църква и нейната мисия:

 

“Много по-сериозен проблем за църквата е отслабването на нейната дейност и слабите резултати, които тя постига. Деноминацията е навлязла в своята “зряла възраст” и липсва апостолски стремеж за разпространение на вярата. Всяка една от дейностите е добре урегулирана, но църквата не съумява да привлече нови членове. Както отбелязва мисийският надзирател в своя отчет пред Годишната конференция през 1933 година, “през последните 12 години не сме направили ни стъпка напред… Църквата се опитва да търси пътища за разширение на своята дейност, но всички инициативи зависят от качествата на местния пастир… Въпреки тези активни действия реалното членство не нараства”. Внимателният анализ на този факт показва, че за да бъде възприет евангелизмът, не е достатъчно да се развива обществена дейност – просветно-културна, въздържателна и други – или да се доказва някакво цивилизационно превъзходство на западните протестантски общества. Историята на ХХ век показва, че цивилизационните постижения на държавите с реформирано християнство в областта на науката, образованието и общественото устройство могат да бъдат възприемани и без религиозната база, на която са се развили… Методистката църква остава някак в сферата на тези послания и не акцентира в решителна степен върху личното обръщение на вярващия и индивидуалния религиозен опит на търсене и единение с Бога. На практика социалната благотворителност и демонстрацията на западната цивилизация са изчерпани като средство за привличане на членове, а самите членове не съумяват да представят същината на християнското благочестие, покаяние и новорождение на българите с традиционна религиозна ориентация. Пример за тази закостенялост на методизма в България е църквата в Ловеч, където огромна част от членовете са свързани по някакъв начин с Американската девическа гимназия.”[2]

 

            Под влияние на движението на светостта протестантските църкви в България, включително и Методистката църква, се посвещават на каузата на въздържанието. Представителите на т.нар. „традиционен протестантизъм“ (методисти, конгрешани и баптисти) предпочитат да се въздържат от предлагането на един „по-кратък път“ към живота на съвършена святост. Но това послание привлича много членове от традиционните протестантски църкви към новосформираните петдесятни общества.

 

            През 1931 г. Алофонс Прач е назначен за суперинтендант на българската методистка църква. Той остава в България до септември 1944 г. Първоначалната задача на Прач е да помогне за осъществяването на обединението между методисти и конгрешани. Желанието за обединение на мисиите на Методисткия борд и на Американския борд е факт почти от самото началото на мисионерската работа в България. Най-големият проблем за методистите са съществуващите противоречия в редиците на конгрешаните  между фундаменталисти и либерали.

 

През 1927 г. обща комисия на двата североамерикански борда обсъжда обединението в България, използвайки като модел църковното обединение в Канада. Ръководството на Методисткия мисионерски борд е убедено в огромната слабост на българския методизъм. Налице е дефицит по отношение на националното и местно лидерство, липсва редовен епископски надзор и контрол от страна на Борда, целта и методите на работа не са ясно формулирани. Освен това и съработниците са недостатъчни за осъществяване на една пълноценна мисионерска програма.[3]

 

По това време Методистката епископална църква в България има 14 църкви, 24 пастори, 2 библейски работнички, 786 членове, 19 неделни училища с 63 учители и 1215 ученици, докато конгрешаните имат 18 църкви, 20 пастори, 8 библейски работнички, 1258 членове, 30 неделни училища с 119 учители и 1766 ученици. Петицията на Българската мисийска конференция до Генералната конференция на Методистката епископална църква през 1936 г. е одобрена и местната конференция е надлежно упълномощена да извърши обединението с Конгрешанската църква. Изпълнението на плана за обединение е блокирано от проблеми, свързани със собствеността на недвижимите имоти, които са само външен израз на различията в църковната политика или извинение за съществуващи междуличностни конфликти.

 

През лятото на 1942 г. Американската девическа гимназия е формално отнета от държавата като резултат от германския натиск. Училището е отворено отново за три години след края на Втората световна война и за кратко е единствената американска и протестантска институция в страната. Гимназията е окончателно затворена от комунистическите власти през август 1948 г. и американските преподаватели напускат страната. Тази популярна образователна институция по думите на епископ Гарбър е „най-ярката отличителна черта на българския методизъм“[4].

 

След Втората световна война някои методисти са обвинени като колаборационисти. Новоназначеният суперинтендант Янко Иванов получава известна подкрепа от дипломатическата мисия на САЩ. През ноември 1947 г. епископ Гарбър посещава България. По-рано същата година комунистическото правителство приема специални правила за организацията и администрацията на евангелските църкви в Народна Република България. Основната цел на тези правила е да се елиминира напълно чуждестранното влияние в живота на протестантските църкви. Държавата налага своя контрол в религиозните дела независимо от прогласения от новата конституция принцип на разделение на Църквата от Държавата. През май 1947 г. Янко Иванов обсъжда новите правила със своите колеги. Те постигат съгласие, че правилата не могат да бъдат одобрени от местните представители на Методистката църква и само Генералната конференция има правото да ги приеме. За държавата е само въпрос на време да преодолее съпротивата и да изгради национална методистка църква, която да изпълнява волята на новия режим.

 

През 1948 г. Методистката църква в България има 12 пастори, една дякониса, двадесет и двама местни проповедници и 2 300 членове.



[1] Streiff, p. 211.

[2] Петров, М. История на българското протестантство между двете световни войни. С., 2001, с.24.

[3] Mojzes, p.381

[4] Ibid., p. 399. 



Цитати:


Последни новини

Ваканционни седмици и уикенди за деца

24.09.2018

Комисията за работа с деца поздравява всички деца и учители с началото на новата учебна година! С началото ѝ се завръщаме и в Неделното училище след едно горещо и много хубаво лято. Традиционно планираният детски лагер тази година не се състоя, защото в обявения срок имаше записани само 16 деца. Комисията взе решение „да занесе“ […]

Прочети повече

Новини, От страната