Автор: Даниел Топалски

 

Ще ми се да започна тази проповед с един простичък въпрос: „Как четем Евангелието?“. Искам да уточня, че не питам колко често го правим, по колко глави на ден или седмица прочитаме. Въпросът е как възприемаме тази история. Просто странични наблюдатели ли сме на описаните събития, или виждаме и себе си в тях?

 

Истината е, че доста често четем Евангелието именно като странични наблюдатели, които безпогрешно преценяват мотивите и действията на участниците в евангелската история. Лекотата, с която правим преценката си, подсказва, че ние сме достатъчно отстранени от случващото се и не изпитваме никакво смущение да посочим с пръст, да укорим и да недоумяваме как е възможно слушателите на Исус да не проумяват какво всъщност им казва Той. Лесно се разграничаваме от фарисеите и тяхната самоувереност, че ако някой изобщо има правилно знание за Бога, то, без съмнение, това са те. Не проумяваме как бе възможно богатият юноша да е толкова близо до Христос и в същото време да е толкова далеч от Него, тъй като притежаваше твърде много имот. Не можем да си представим как беше възможно някой да бъде призован от Исус да Го следва, да стане свидетел на знаменията, които Той вършеше, и слушател на Неговите поучения, а след това същият този някой да Го продаде за тридесет сребърника.

 

Лесно ни е да си помислим, че ако бяхме там в онова време, ние щяхме да постъпим иначе: щяхме да разпознаем Сина Божи в Неговото пришествие,  щяхме да останем верни, щяхме да разберем думите на Господа. Лесно ни е да отсъждаме за историята, в която ние не участваме. Но дали това е точно така? Наистина ли евангелската история, която ни представят четиримата евангелисти, е просто история на други хора, на такива, които са живели отдавна в едно друго време? Не е ли всъщност това нашата собствена история, не сме ли ние пълнокръвни участници в нея, не е ли тази история покана да насочим поглед към самите себе си и да признаем, че ние в крайна сметка не сме толкова различни, толкова верни, толкова добре разбиращи, че изобщо не сме по-добри от онези хора, за които Евангелията ни разказват?

 

Ако евангелската история е и нашата собствена история, тогава излиза, че не само ние четем Евангелието, но и Евангелието чете нас. Както Исус стана част от нашата история, така и ние сме поканени да станем част от Неговата. Поканени сме да споделим всички аспекти на Неговия живот. Това всъщност ние, християните, наричаме спасение.

 

Днес ви каня да прочетем именно така евангелския текст, който чухме. Каня ви да видим себе си в събитието на Господното кръщение, разказано не само от евангелист Марк, да се изправим лице в лице с Йоан и неговото служение, да отговорим честно на въпроса кой всъщност е за нас Христос и какво следва от нашия отговор.

 

Пред Йоан се изправяме за пореден път в рамките на един месец. С него обичайно се срещаме в една или две от неделите преди Рождество. Пак с него се срещаме и днес. Защо срещите с Йоан Кръстител са толкова важни за нас?

 

Сигурен съм, че и вие много пъти сте размишлявали за значението на Йоановото служение, за съдържанието на неговата проповед и за смисъла на извършваното от него кръщение. И пак не е излишно да се запитаме: нужно ли е някой друг да предшества Господа? Нима Неговото явление в света, Неговото служение в този свят може да бъде наистина предшествано, подготвено от нещо или някого? Може ли светът да бъде изобщо подготвен за това, което следва – за явяването на Бога в плът, за Неговото страдание, смърт и възкресение?

 

Да, наистина Исус дойде в този свят, дойде в определен момент от световната история и като че ли Неговото идване („когато се изпълниха времената“) стана „плът от плътта“ на човешката история с всички предшестващи и всички следващи събития. И все пак Неговото идване донесе на същата тази история единственото „ново“ нещо под слънцето, което не беше се случвало и никога нямаше да се случи. Тогава как нещо такова, неподозирано, ново, нещо, което никой не би могъл да си представи, може да бъде предшествано и подготвено от който и да е човек?

 

Йоан не от свое име, не по своя инициатива или вътрешна интуиция поема ролята на предтеча. Йоан е изпратен, от Бога е изпратен той, от Божие име Йоан проповядва кръщение на покаяние за опрощаване на греховете. Какво излиза? Макар и да срещаме Йоан в началото на благовестието, Бог е, Който е приготвил всичко в Своя благ промисъл. Йоан е именно пратеник, един, който е подготвен за своята мисия, казал е „да“ на Божия призив, станал е съработник на Бога,  застанал е в самото начало на благовестието, за да посочи ясно към Онзи, Който е по-силен от него самия и на Когото Йоан не е достоен да се наведе и да развърже ремъка на сандалите.

 

И макар да стои от Бога поставен в началото на благовестието, това благовестие си остава „благовестието на Исус Христос“, а не на Йоан. Йоан е само предтеча, той е „приятелят на Младоженеца“, който е натоварен да се погрижи за всичко необходимо за сватбата и остава като страж пред вратата на стаята на Младоженеца и Неговата невеста.

 

Йоан ни посреща в целия си ръст в началото, но скоро самият той изяснява нещо, което започва да се случва още от момента на неговото излизане на сцената. Йоан ясно казва: “Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам” (Йоан 3:30). Затова е призован Йоан, такова е естеството на неговото служение – той трябва да се смалява и така да отстъпи своето място на „Божия Агнец, Който поема греха на света“ (Йоан 1:29). Грехът на света може да бъде поет само от Божия Син, Йоан не може да стори това. Той може обаче да проповядва покаяние, да кръщава с покайно кръщение, да подготви пътя за идването на Този, Който ще кръщава със Святия Дух и с огън, да Го посочи на питащите и да каже ясно на света: „Не съм аз Христос“, аз съм просто „глас на един, който вика в пустинята“.

 

Йоан се смалява, за да може Христос да бъде видян. Йоан се смалява, за да могат към Христос да се обърнат човешките очи и сърца. Той се смалява, но с това по един парадоксален начин неговата фигура израства, защото  измежду “родените от жена няма по-голям от Йоан” (Лука 7:28).

 

Да, благовестието е именно на Исус Христос, Божия Син. Да, Йоан е само пратеник, служител, който върши единствено това, което е бил длъжен да извърши. Но все пак в началото на Евангелието според Марк ние се срещаме най-напред с Йоан Кръстител и това не може да е случайно.

 

Нима не е именно такова обичайното начало на благовестието в живота на всеки един от нас? Срещнали сме някой, който е бил за нас именно като Йоан, някой, който е подготвил нашата лична среща с Младоженеца и е останал да бди като страж на вратата, за да не бъде нарушен този свят момент от някого. Този някой най-вероятно не е изглеждал като Йоан Кръстител, не е носил облекло от камилска козина, но е сторил за нас същото като Господния предтеча. С думите и делата си той е изправил пътищата на сърцата ни пред идещия при нас Господ.

 

Да, благовестието за всеки един от нас е започнало именно така. Споделено е било с нас от човек, който е бил пратен и на когото Бог е дал благодатта Си, за да има силата и свободата да свидетелства. Този някой може да е съвсем незначителен според стандартите на света, но измежду родените от жена да няма по-голям от него и от всички останали, които са откликнали да бъдат предтечи на Господа.

 

Да, Бог може и от камъните да издигне синове на Авраам и свидетели за Себе Си, но Той не желае това. Той не желае да постави дори началото на благовестието без нас, а заедно с нас. Той не желае да го продължи без нас, а заедно с нас, колкото и да сме неверни, непостоянни, страхливи и колебаещи се. Бог измежду човешките чада избра предтеча за Своя Син, когато се изпълниха времената, Бог измежду човешките чада продължава да избира предтечи, които викат в пустинята на човешката безнадеждност, самота, фалшиво самодоволство и самоувереност, безпътица и липса на смисъл, които приготвят пътя на Господа към сърцата на човеците от своето време.

 

Всички ние сме призовани да стоим на едно такова място – в началото. Но заставайки там, трябва да помним Кой ни е поставил и Кой е Младоженецът. Трябва да знаем, че всеки път, когато заставаме там, още от първия момент трябва да се смаляваме, а Той, Христос, да расте.

 

Готови ли сте да застанете на това място? Готови ли сте да участвате в началото на новия живот на хората, при които Бог ви изпраща?

 

Поканих ви да се срещнем лице в лице с Йоан и след това да отговорим на въпроса „Кой за нас е Исус?“. И тук Йоан отново ще ни е от помощ. Той разпозна в Исус „Божия Агнец, Който поема греха на света“. Като какъв Го разпознаваме ние? Виждаме ли в Него Божия Агнец, Който пое не само греха на света, но и нашите грехове – моите и вашите? И ако Го виждаме именно така, по какъв начин това се отразява в живота ни – в мислите, думите и делата ни?

 

Йоан чистосърдечно си признава: „И аз не Го познавах; но дойдох и кръщавам с вода, за да бъде изявен на Израил“ (Йоан 1:31). Каквото и да е знаел той за Христос преди кръщението, това негово знание е било крайно недостатъчно. По тази причина Бог му дал специално указание как да разпознае Помазаника – това щял да бъде Този, върху Когото Духът ще слезе като гълъб и ще почива върху Него  (Йоан 1:33). И тъй като чак след това свидетелство Йоан получил убеждението, че Исус е Христос, то съвършено справедливо той могъл да каже за себе си, че не е познавал Исус Христос преди кръщението.

 

Бог прави възможно разпознаването на Неговия възлюбен Син от човеците. Така е с Йоан, така е и с учениците на Исус. Спомнете си онзи знаменателен епизод, в който Исус пита учениците Си: „Според както говорят хората, Кой съм Аз?“. Отговорите са любопитни: едни казват, че Той е Йоан Кръстител, други пък мислят, че е Илия, а трети – че е един от старовременните пророци. Вторият въпрос обаче е много по-важен. Исус се обръща към учениците Си : „А вие какво казвате: Кой съм Аз?“ (Лука 9:18-20). Няма как да забравим отговора на Петър: „Ти си Христос, Син на живия Бог“. Няма как да забравим и думите на Исус след този отговор: „Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Моят Отец, Който е на небесата.“ (Матей 16:16-17).

 

Ние също сме разпознали в Исус „Божия Агнец, Който поема греха на света“, защото Бог ни е отворил очите. В кръщението на Божия Син, станал човек, се случва именно това: Той толкова радикално се съединява с човешката съдба, че цялата човешка трагедия ляга върху Него. Исус поема на раменете си тежестта за греха на цялото човечество, встъпва на мястото на грешниците. Цялото значение на кръщението на Исус, изпълняването на „всяка правда“, става очевидно едва чрез кръста. Кръщението е всъщност приемане на смъртта заради греховете на човеците. Спомнете си, че в собствените думи на Исус думата „кръщение“ е обозначение за Неговата смърт (Марк 10:38; Лука 12:50).

 

Апостол Павел ни помага да разберем какво всъщност означава да познаваме истински Исус, да Го разпознаем като Този, Който умря за нас. В Посланието към римляните апостолът пише: „Или не знаете, че всички ние, които се кръстихме да участваме в Исус Христос, кръстихме се да участваме в смъртта Му? Затова чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, така че както Христос бе възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. Защото ако сме се съединили с Него чрез смърт, подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение, подобно на Неговото…“ (Рим. 6:3-5). За да познаваме истински Исус, нужно е да бъдем съединени (su,mfutoj) с Него. Гръцката дума  su,mfutoj буквално означава „посаден заедно със“, „сраснал със“. Това буквално значение ни връща към примера на Исус с житното зърно, което трябва да бъде посадено, да умре и даде много плод. Същото е и с нас – ние също трябва да бъдем посадени заедно с Христос, да умрем заедно с Него, да израснем заедно с Него (да се сраснем с Него) и да дадем много плод заедно с Него.

 

Така кръщението на Исус ни изправя пред истината за нашето собствено кръщение, чрез което влизаме в заветни отношения с Бога. Преди една седмица ние, методистите, подновихме завета си с Бога. В края на това специално богослужение служещият пастор се обръща към събраните с думите: „И сега, възлюбени, по свободна воля искаме да се съединим с нашия Бог, Господ на Завета, и да поемем ярема на Христос върху себе си“. Отговорът на църковното събрание ще ни помогне да се справим и с последния от въпросите, които поставих в началото: ако наистина сме познали в Исус „Божия Агнец, Който поема греха на света“, какво следва от това. Ето го и отговора, който впрочем е добре да си припомняме често през годината, както и направихме преди седмица:

 

„Вече не принадлежа на себе си, а на Теб. Постави ме там, където искаш и с когото искаш. Дай ми да действам, дай ми да търпя. Употреби ме за Теб или ме остави настрана за Теб. Възвиси ме за Теб или ме понижи за Теб. Допусни да съм изпълнен, допусни да съм празен. Дай ми всичко, не ми давай нищо. Със свободно решение и от цяло сърце предоставям всичко на Твоята воля  и управление. И сега, Святи и Възвишен Боже, Отче, Сине и Святи Дух, Ти си мой, а аз съм Твой. Нека бъде така. Потвърди в небето моята преданост така, както я изповядах на земята. Амин.“

 

Ако четем с Божия помощ Евангелието не като странични наблюдатели, ако неговата история е и нашата собствена история чрез кръщението, с което се кръстихме, то думите от богослужението за подновяване на завета с Бога няма да са само думи, а самият наш живот.

 

Нека бъде така. Амин.



Цитати:


Последни новини

Епископ Болетер на осемдесет години

04.05.2021

Централната конференция горещо те поздравява, скъпи епископ Хайнрих, за твоя осемдесети рожден ден, който ще празнуваш на 13 май. Преди шестдесет години ти започна служението си в Методистката църква като млад стажант и кандидат за пасторско служение. Ти беше свидетел на обединяването, което създаде Обединената методистка църква, и скоро стана член на новосъздадения Генерален съвет […]

Прочети повече

Новини, От Европа