Автор: Даниел Топалски

 

Епистемологичните възгледи на Джон Уесли са неотделимо свързани с централната за неговото богословие тема за освещението. Ако освещението е възстановяване на човешкия живот като съществуване за и във общение със Създателя, постепенно и обхващащо всички аспекти на човешкия живот оздравяване и оцелостяване чрез това общение, то в този процес от ключово значение е пробуждането на духовните сетива. Чрез тях новороденият християнин започва да осезава духовната реалност, за която преди това е бил безчувствен, сляп и глух.

Духовният опит заема важно място в богословския метод на Уесли редом с традицията и разума и заедно с тях се явява неизменен критерий при тълкуването на Свещеното Писание, за което е запазено първостепенно място в този своеобразен „четириъгълник“. Добавянето на опита към традиционната за времето си англиканска „тройка“ – Писание, традиция и разум, е резултат от модифицирането на философския емпиризъм на Джон Лок, което надхвърля простата замяна на физическите сетива с духовни и достига до едно цялостно религиозно конвертиране на неговото разбиране за опита. Така всъщност се ражда това, което Джордж Крофт Сел нарича „богословски емпиризъм“ на Джон Уесли. С не по-малка валидност може да се използва и определението „духовен емпиризъм“, което има своите предимства, произтичащи от непрестанното сравняване и разграничаване на естествените и духовните сетива.

Срещата на Джон Уесли с идеите на Джон Лок се осъществява в Оксфорд. Лок умира една година след раждането на Уесли (1704 г.), но неговите идеи продължават да са актуални и „на въоръжение“ в оксфордските среди през тридесетте години на ХVІІІ в. През 1725 г. Уесли се запознава със съдържанието на „Опит върху човешкия разум“ (An Essay on Human Understanding) – произведение, което Джон Лок пише в продължение на шестнадесет години и завършва през 1690 година . Уесли цени високо резултата на този дългогодишен труд и препечатва откъси от него в Arminian Magazine. Поради големия си обем „Опитът“ на Лок не е преиздаден от Уесли със съкращения, което е обичайното му отношение към текстове, които той цени и препоръчва. Вместо това, през 1781 г. е публикуван кратък коментар, озаглавен „Бележки към Опита върху човешкия разум на господин Лок“.

В коментара си Уесли оценява популярността на „Опита“ като напълно заслужена и дори препоръчва Лок заради неговия „дълбок страх от Бога и уважението му към Неговото слово“. В заключение той добавя следното: „След внимателно обмисляне на цялото произведение заключавам, че наред с няколко грешки (нито една от тях от голяма значимост), то съдържа много отлични истини, предложени по ясен и силен начин от един майстор едновременно на аргументите и на езика. То може, следователно, да бъде похвално използвано от младите студенти, ако е четено заедно с разумен наставник, който може да потвърди и разшири това, което е правилно, и да ги предпази от погрешното. Те могат след това напълно да се възползват от правилните бележки на този отличен автор, но без неумерена привързаност към него, толкова характерна за неговите читатели“.

За Уесли отхвърлянето на вродените идеи и свързаното с това отхвърляне на самодостатъчността на човешкия разум е наложително не по някакви други причини, а поради греха – този на прародителите и личните грехове на всеки човек. В следствие на греха човекът е безпомощен и неспособен да познае Бога. В него самия и от него самия няма нищо, което може да му помогне да стори това: „Ако наистина Бог е отпечатал (както някои твърдят) идея за Себе Си във всяка човешка душа, ние трябва непременно да разбираме нещо за (…) Неговите атрибути, тъй като не можем да допуснем, че Той би запечатал в нас лъжлива или несъвършена идея за Себе Си. Но истината е, че никой човек не е открил или не открива сега подобна идея, отпечатана в душата си (…). Малкото, което знаем за Бога (с изключение на това, което получаваме чрез вдъхновение от Святия), не идва от някакъв вътрешен отпечатък, a добиваме отвън“.

За разлика от интуитивното познание, което идва „отвътре“, Уесли настоява, че познаването на Бога е опосредствано от опита, предизвикан от източник, който е „извън“ човека. Дори съвестта не може да съществува и функционира без действието на Светия Дух, Който се явява именно такъв външен източник.

Тъй като Уесли се опитва да приложи емпиричния метод на Лок в сферата на религиозното познание, налагат се някои неизбежни модификации. Те са неизбежни най-напред поради това, че естествените сетива не могат да възприемат духовни реалности, да регистрират „онова, що се не вижда“ (Евр. 11:1). Тази пречка Уесли преодолява, като прибягва до идеята за духовните сетива. Както чрез физическите сетива човек познава заобикалящия го свят, така чрез духовните сетива той разпознава духовната реалност.
Духовните сетива са в латентно състояние във всяко човешко същество. При повечето хора те са атрофирали, не се използват или са пренебрегвани поради безразличие или грях. В резултат на това тези сетива са практически мъртви, безчувствени към реалността на духовния свят. За да се използват по предназначение, те трябва да бъдат възстановени, „пробудени“.

Идеята за наличието на сетива, които са чувствителни към трансцендентното и могат да видят, чуят, вкусят, докоснат и дори да помиришат духовните реалности, има своите библейски основания. Псалмистът призовава: „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!“ (Пс. 33:9). Той се моли и Бог да отвори очите му, за да види чудесата на Неговия закон (Пс. 118:18). Сам Господ Иисус Христос казва за струпалия се да Го слуша народ думите на пророк Исаия: „…защото сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря“. Вашите пък очи са блажени, задето виждат, и ушите ви – задето чуват…“ (Мат. 13:15-16). Пак за същите сетива (а не само за физическите) пише и св. Йоан Богослов: „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота…“ (1 Йоан. 1:1).

Идеята за духовните сетива не е чужда на ранните църковни писатели Климент Александрийски и Ориген. В петата книга от съчинението си „Стромати“ Климент определя вярата като „ухото на душата“ (ὦτα ψυχῆς). Ориген пише за божествените сетива на вътрешния човек, основавайки се на Рим. 7:22 и 2 Кор. 4:16. Според него Бог може да бъде видян и чут от човека чрез „очите на душата“ и „духовните уши“ .

За двама от любимите на Джон Уесли църковни отци – преп. Макарий Египетски и преп. Ефрем Сирин, една от постоянно повтарящите се теми е тази за духовните сетива. Достатъчно е тук да бъде цитиран един откъс от „Духовните беседи за съвършенството“, които Джон Уесли включва в първия том на своята „Християнска библиотека“: „И тъй, който е в Христа, той е нова твар“. Защото нашият Господ Иисус Христос дойде по тази именно причина, за да може да промени, да обнови и създаде отново тази душа, която е била извратена от долни страсти, смекчавайки я чрез Своя собствен Божествен Дух. Той дойде да изработи един нов ум, нова душа, нови очи, нови уши, нов духовен език; да, да направи тези, които вярват в Него, нови човеци, така че да може да излее в тях ново вино, което е Неговият Дух“.

Идеята за духовните сетива е популярна също и в англиканските среди. На Уилям Бевъридж (1637–1708) принадлежи мисълта, че човеците трябва да имат духовно зрение, преди да могат да възприемат духовните неща. Естественият човек е лишен от тази способност. Затова първото действие на Бога при обръщението на човека е да даде духовна светлина вътре в човешката душа. Не случайно Уесли включва откъси от „Частни мисли върху религията“ на Бевъридж в „Християнска библиотека“.

Възприемайки идеята за духовните сетива, Уесли се оказва част от една традиция, която надхвърля конфесионалните и времевите ограничения. В тази традиция се включва много по-късно и Рудолф Бултман, според когото Божието действие остава скрито за всяко друго око, освен за окото на вярата.

Джон Уесли се опира на разбирането за духовните сетива, което традицията му предлага, но в същото време се опитва да приложи към него епистемологичната схема на Лок. В резултат на това Уесли е в състояние да достигне да следните заключения: „Тъй като нашите идеи не са вродени, но всички трябва първоначално да идват от сетивата ни, безсъмнено е необходимо да имате сетива, способни да различават неща от този вид (…) духовни сетива (…). Нужно е да имате чуващо ухо и виждащо око (…), да имате нов клас от сетива, отворени в душите ви, които не са зависими от органи от плът и кръв, за да бъдат „разкриване на онова, що се не вижда“, както телесните ви сетива са за видимите неща, да бъдат пътища към невидимия свят (…). И докато нямате тези вътрешни сетива, докато очите на вашето разбиране не се отворят, не можете да схванете божествените неща (…), тъй като разумът ви няма почва, на която да застане, няма материал, с който да работи“.

Духовните сетива са необходими, за да регистрират въздействието на трансцендентен източник, което след това се предава на разума, за да може той да размишлява върху него. Уесли използва аналогията с детето в утробата на майката (съобразена с тогавашните научни достижения), за да илюстрира разликата, която съществува в човека преди и след новорождението му: „Нероденото дете живее като всички останали живи същества чрез въздуха, но не усеща това, нито пък което и да е било друго нещо. То чува малко, ако изобщо чува нещо, понеже органите на слуха са неразвити. Не вижда нищо, защото очите му са здраво затворени и е обкръжено от мрак (…). Това, че новороденото дете не знае нищо за видимия свят, не е защото той е далеч от него; светът е съвсем близо до него и го обгражда отвсякъде. Но то няма сетива за него (…). Освен това между бебето и света има плътна и непроницаема завеса, поради която то не може нищо да възприеме. Но веднага след раждането на детето начинът му на съществуване се променя. Сега то усеща въздуха, който го обкръжава (…) Очите на детето са вече отворени и възприемат светлината (…). Ушите му са вече отворени и звуци от най-различен вид навлизат през тях (…). По тези пътища душата осъществява връзка с видимия свят и придобива растящо познание относно нещата, всички неща на света“.

Необходимо е Бог да се намеси, за да може човек да „прогледне“ и „прочуе“ за духовната реалност. Новорождението е „великата промяна“, която възстановява способността на човека да бъде възприемчив за Бога. Няма друг начин сетивата да бъдат пробудени и човек да започне да осезава духовния свят, всред който той всъщност живее: „Същото става и с тоя, който е роден от Бога. Преди да стане онази огромна промяна, той „живее, движи се и съществува“ във всичко, което е на този свят; но Бог не може да възприеме. Няма никакво усещане, никакво съзнание за Неговото присъствие. Не чувства нищо от съществуването на Бога, без Когото не би могъл да остане жив и един миг (…). Бог непрестанно го призовава от небето, но той не чува. Очите му са затворени, глух е като „аспида, която затъква ушите си“. Не разбира нищо от Божия Дух; очите на сърцето му са затворени и най-черен мрак покрива цялата му душа и го обкръжава от всички страни. Наистина, възможно е да издава първите слаби признаци на живот и безпомощни духовни движения, но все още няма духовен разум, за да може да разпознава духовното (…). Няма почти никакви разбирания за духовния свят, защото няма връзка с него. Не че той е много далеч от него. Напротив! Намира се точно в средата му. Този свят го обикаля отвред“.

Следователно, състоянието на естествения човек (човека преди новорождението) се характеризира с безчувственост към духовната реалност, тъй като духовните сетива, макар и да съществуват у всеки, са изключително притъпени. Само преобразяващото действие на Светия Дух отмахва покривалото и пробужда отново духовната сетивност, прави човека възприемчив за Бога. Новорождението е Божествен акт, в резултат на който се ражда новата твар, замъртвялото естество е привдигнато за нов живот и за човека се отваря един нов свят благодарение на пробудените сетива, които все повече и повече укрепват, ако човек остане в пътя на освещението: „В момента, в който Духът на Всемогъщия поразява сърцето на този, който дотогава е бил без Бога в света, Той разчупва твърдостта на сърцето му и твори всичко поновому. Слънцето на правдата се явява и осиява душата му, показвайки му светлината на славата Божия в лицето на Иисус Христос. Той е в един нов свят. Всички неща около него стават нови“.

Пробуждането на духовните сетива прави възможно опитът да опосредства достъпа до духовната реалност и участието в нея. Използвайки, както обикновено, изобилие от библейски текстове и изрази, Уесли описва „великата привилегия на новородения“: „Очите на сърцето“ сега са отворени. Той „вижда невидимото“. Познава „превъзходно великата сила“ на Бога и Неговата любов към тия, които вярват (…). Познава ясно прощаващата сила на Божията любов и всички Негови „големи и твърде скъпоценни обещания“ (2 Петр. 1:4). „Бог, Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, е огрял в сърцето му, за да се просветли светът от познаването на Божията слава в лицето на Исус Христос“ (2 Кор. 4:6). Всеки мрак е преминал и пребъдва в светлината на Божието благоволение. Ушите му вече са отворени и призивът на Божия глас не е напразен. Чува небесния призив и му се покорява; познава гласа на своя Пастир. И поради пробудените духовни сетива налице е една неразривна връзка с невидимия свят. Затова може да схване все повече от това, което „на сърце му не е дохождало“. Знае вече що е мир с Бога, що е радост в Светия Дух, каква е Божията любов, изляна в сърцата на ония, които са повярвали в Него (…). По този начин е вдигната завесата, закривала преди това очите му и запушвала ушите му за познание на Божията любов“.

Това описание очертава и втората основна модификация, която Уесли по необходимост извършва в емпиричния метод на Лок, отчитайки естеството на религиозното познание. Автентичният религиозен опит е неминуемо преобразяващ. Ако за Джон Лок е важно да опази ума незасегнат от опита, за да бъде опазена в същото време и неговата обективност, Уесли, напротив, настоява, че истинският религиозен опит се изразява във въздействието, което Божията любов оказва върху ума и сърцето. Това въздействие изцяло ангажира човека, пленен и променен от Божественото разкриване. Неговият ум няма как да остане незасегнат и безучастен към случващото се, което открива нова реалност, по-реална от всяка друга реалност.

Класическа илюстрация за преобразяващия характер на религиозния опит е вече цитираното описание, което Уесли прави на собственото си обръщение на ул. „Олдърсгейт“. В него Уесли илюстрира това, което Т. Раниън сбито изразява по следния начин: „В духовния опит опитът продуцира нас. Познанието преобразява познаващия“. Целта на Бога не е да промени статуса на вярващия, а да го създаде отново, да го преобрази, да възстанови духовно му здраве.

Богословието на Джон Уесли, и по-специално неговият възглед за освещението, изисква именно такава епистемология, която едновременно предпазва от „часовникарския“, механистичен рационализъм на деистите и от субективизма на романтизма, който ще формира духа на ХІХ век.

Уесли поставя под въпрос автентичността на религиозното познание на тези, чийто живот не е променен. Той е изключително подозрителен към претенциите за ортодоксални верски убеждения, които не са формирали живота на претендиращите. Истинското религиозно познание е дар от Бога: „Никой човек не е в състояние да го изработи за себе си. То е дело на Всемогъщия. Изисква се не по-малка сила да пробудиш една мъртва душа, от тази да възкресиш едно мъртво тяло, което лежи в гроба. Това е новото творение; никой не може да претвори една душа отново, освен Този, Който в начало сътвори небето и земята“.

Не е възможно автентично преобразяващо познаване на Бога без активното участие на самия Бог. Бидейки дар, това познание си остава познание чрез (съ-)участие, „опитно познание“. Уесли заема това понятие от Франсис Роуз (1579 – 1659), чието произведение „Небесният университет“ също намира място в „Християнска библиотека“. Според Роуз „опитното познание е родено от участието в реалността на Бога, придобито per testimonium Spiritus, потвърждавайки някаква истина, която е била известна исторически или чрез умозаключение“. Това познание чрез съучастие се регистрира от духовните сетива. „След като сме опитали тези небесни неща – пише Роуз, появява се ново, но истинско, живо и опитно познание (…) на което никое изкуство, красноречие или човешки израз не може да ни научи (…). Нищо, освен самото вкусване, не може истински да ни го покаже.“

По-нататък Роуз охотно заема и една изключително красноречива аналогия от св. Василий Велики, в която е подчертана ключовата роля на опита в богопознанието: „Както природата на меда не може да бъде научена чрез думи от тези, които не са го опитали, както може да се научи чрез опитване, така също и сладостта на небесното слово (или мъдрост) не може да се предаде чрез правила. Защото ако не изпитаме ученията на истината чрез собствения си опит и така да можем опитно да свидетелстваме за тях, никога не ще сме способни да схванем що е Божията благост“ . Тази аналогия се е радвала очевидно на особена популярност в Англия, след като се среща и в една от проповедите на Джонатан Едуардс (1703 –1758), почти век по-късно.

За пореден път се убеждаваме, че духовният емпиризъм на Джон Уесли има своите основания в християнската традиция. Дълбоката и всестранна промяна вътре в човека, за означаването на която той използва понятието новорождение, е, наред с всичко останало, и едно епистемологично събитие, откриващо нов път (начин) на познание.

Разбирането на Уесли за обновлението на Божия образ у човека чрез динамиката на вярата, която действа чрез любов, разкрива съществени сходства с идеята за обожението на християнския Изток. Тази идея е достигнала до него както чрез посредничеството на собствената му англиканска традиция, така и чрез непосредствено четене на произведения на източните отци на Църквата. За Изтока това, че човекът е създаден по Божи образ, е илюстрирано най-вече с метафората за огледалото, която преодолява тенденцията образът да се свежда до някоя от способностите на човека, като например разума или съвестта. Огледалото винаги отразява нещо, което е отвъд него самото. Ако новорождението възстановява образа, по който сме създадени, то основните характеристики на образа трябва да се открият не у човека, а в Този, Когото човекът е призован да отобразява. Това отобразяване е възможно единствено чрез участие в божественото естество (2 Петр. 1:4). Именно с пасажа от 2 Петр. 1:3-4 започва деня си Уесли на 24 май 1738 г., когато се случва и знаменитото „странно стопляне“ на неговото сърце.

За Уесли автентичното религиозно познание може да бъде постигнато само чрез опита, който пробудените от Божията благодат духовни сетива правят възможен. Познанието, постигнато по този начин, е всъщност движение към усъвършенстване в любовта. Така търсенето на познание е в същото време едно етично търсене, тъй като истината е опитана от вярващия чрез участие в Божествената любов. Напълно е премахната пропастта между познание и действие – да познаваш Бога, означава да обичаш Бога. Това е логичното заключение, което следва от духовния емпиризъм на Джон Уесли, и едновременно с това – една красноречива илюстрация на богословието като истинска scientia practica.

 

(Откъс от книгата на Топалски, Д. Пътят на освещението. С., 2017.)



Цитати:


Последни новини

Нова Методистка църква в Дългопол

07.10.2019

На 6 октомври 2019 г. се проведе първото официално богослужение на новото местно поделение в град Дългопол на Евангелска методистка епископална църква в България. Бяха приети първите двадесет и двама членове, които получиха правото да изберат и първото църковно настоятелство на местната църква. През първата година настоятелството ще работи под председателството на пастор Димитър Господинов […]

Прочети повече

Новини, От страната