Проповедта можете да чуете тук.

 

“…обрязването е това, което е на сърцето, в дух, а не в буквата…

                                                                                                                    /Рим. 2:29/

 

          1. Един превъзходен човек е направил мрачната забележка: “Който днес проповядва съществените задължения на християнството, е заплашен от опасността да бъде наречен от болшинството свои слушатели “проповедник на ново учение” /Деяния17:17-19/. Повечето хора така са отстранили от живота си сърцевината на вярата, което, както и преди, продължават да изповядват, щото започват да викат, когато се изговори някоя от истините, показващи разликата между Христовия Дух и духа на този свят: “Ти внасяш нещо странно в ушите ни; бихме обичали да узнаем какво ще е то” /Деян.17:20/. А този, който е проповядвал, е проповядвал просто “Исуса и възкресението”/Деян.17:18/ с естественото продължение: “Ако Христос е възкресен, вие трябва да умрете за света и да живеете само за Бога” /Рим. 6:8-11/.

 

          2. Това е тежко учение за естествения човек, който е жив за света и мъртъв за Бога. Той няма лесно да се реши да приеме такава проповед като Божия истина; чрез тълкуване тя е така ограничена, че почти нищо не е останало от нейния смисъл и цел. Този човек “не побира това, което е от Божия Дух”, в неговия ясен и очевиден смисъл; за него то е глупост, а и не може да го приеме, защото то трябва да бъде духовно разбрано, може да се приеме само с духовните сетива, които още не са разбудени в него. Понеже такива му липсват, той трябва да отхвърли като неверни фантасмагории онова, което е истина и Божия сила /1 Кор.2:14/.

 

          3. Една от големите истини, които могат да бъдат приети само духовно, е тази, че обрязване е това, което е на сърцето, в дух, а не в буквата” /Рим.2:29/. Отличителният белег на един истински последовател на Христа, на човек, приет от Бога, не се състои нито във външното обрязване, нито в кръщението, нито в изпълняването на някакви външни ритуали, а в една правилна постановка на душата, сиреч в разбирането и в духа, които са обновени по образа на своя създател. Ап. Павел дава да се разбере това в думите: “Неговата похвала не е от човеците, а от Бога” /Рим.2:29/. Като че ли казва: “Който и да си, който следваш по такъв начин своя Господ, не очаквай, че светът, хората, които не Го следват, ще кажат: “Хубаво, добри и верни рабе!” Помни, че обрязването на сърцето, печатът на твоето призвание за света е една глупост. Задоволи се с това, че ще трябва да чакаш похвалата си до деня на идването на Господа. В оня ден ти ще получиш своята награда пред множеството на човеците и ангелите”.

 

          Възнамерявам първо да проуча внимателно в какво се състои това обрязване на сърцето и, второ, да разгледам подробностите, които неминуемо идват в резултат от това проучване.

 

          І. 1. Първо трябва да запитам в какво се състои това истинско обрязване на сърцето, което ще получи похвалата на Бога. Най-общо можем да установим, че става дума за основно състояние на душата, което в Словото е наречено “святост”. Това означава непосредствено да бъдеш очистен от всички грехове, от “всяка плътска и духовна нечистота”. Значи, става дума да позволиш да бъдеш дарен с добродетели, които Исус притежаваше, да  бъдеш “обновен в духа на своя ум”, за да бъдеш съвършен, както е съвършен Небесният Отец.

 

          2. За да го кажем по-точно: обрязването на сърцето включва смирение, вяра, надежда и любов. Смирението, правилната самооценка очиства нашите мисли от онова надценяване на нашето съвършенство и от пресилено високо мнение, което имаме за нашите способности и постижения; те наистина са плодове на една порочна природа. Смирението премахва напълно горделивата мисъл: “Богат съм и нямам нужда от нищо!” /Откр.3:17/ и ме убеждава, че по природа съм “окаян, нещастен, сиромах, сляп и гол”. То убеждава нас, човеците, че сме порочни и в най-добрите си помисли, роби на заблуждение, невежи и в ума ни цари мъгла; че неразумни, земни, плътски, дяволски страсти разкъсват сърцата ни и владеят над волята ни. С една дума, няма нищо здраво в душите ни, целият фундамент на нашата същност се е разкапал.

 

          3. Същевременно сме убедени в това, че със собствени сили не сме способни да си помогнем; че без Божия Дух не можем да направим нищо, освен да прибавяме нови грехове към старите; че само Той действа в нас чрез всемогъщата си сила да желаем доброто и да го вършим /Фил.2:13/. Както е невъзможно за нас да създадем нещо положително в себе си или да обновим душите си в правда и святост, така не бихме могли да имаме и една добра мисъл без свръхестествената подкрепа на Святия Дух.

 

          4. Ако сме си създали тази правилна представа за греховността и безсилието на своята същност, това със сигурност ще ни отведе дотам да не отделяме никакво внимание на славата, която иде от човеците, на която в обичайните отношения  се придава такава важност. Който познава себе си, не копнее и не се радва на одобрение, за което знае, че не го заслужава. За него е “твърде малко нещо да бъде съден от човешки съд”/1 Кор.4:3/. Ако той сравнява казаното в одобрение или упрек за него с това, което усеща в сърцето си, тогава има пълното основание да е убеден, че светът и богът на тоя свят са лъжци /Йоан 8:44/. Това важи и за ония, които не са от този свят: наистина, всеки един от тях сигурно има желанието да бъде удостоен от Бога с честта да е “по-верен слуга” и настойник на повереното му от неговия Господ /Лука12:42; Мат.25:14/ и с това да е по-ценен от другите си съслужители. Но ако желае това единствено с намерение да изпъкне над другите, той все пак не се заблуждава. Защото знае, че на Бог никога не са липсвали инструменти; Той би могъл да направи такива дори от камъните /Мат.3:9/.

 

          5. Това е  добронамерената настройка, която вярващите са научили от Христос, като следват Неговите стъпки и Неговия пример, както и съзнанието за собствената си болнавост, чрез което все повече и повече се очистват от гордост и суетност. Това ще ги доведе дотам с желание да приемат второто нещо, което “обрязването на сърцето” включва – вярата, която единствено може да спасява. Тя е единственото лекарство под небето, способно да премахне болестта им.

 

          6. Вярата е най-добрият водач за слепите, най-достоверната светлина за ходещите в мрака, най-добрият възпитател за безумните. Но тя трябва да е такава вяра, която е “пред Бога мощна да събаря крепости” /2 Кор.10:4/, която отблъсква всички предразсъдъци на покварения разум и всички лъжливи принципи, почитани от хората, всички лоши навици и обичаи, изобщо цялата “мъдрост на тоя свят”, която е “глупост пред Бога” /1 Кор.3:19/; една такава вяра, която  “събаря помисли” и “всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленява всеки разум да се покорява на Христа”/2 Кор.10:5/.

 

          7. Всичко е възможно за този, който по такъв начин вярва. Тъй като очите на сърцето му са просветени, той вижда какво е призванието му, а именно, да прослави Бога, Който така скъпо е платил за него, с тялото и душата си, сега принадлежащи поради изкуплението на Твореца. Вярващият сега изпитва “превъзходно великата Му сила”. Както е възкресил Исус от мъртвите, така Господ може да ни възкреси от смъртта ни в греха чрез Святия Дух, Който живее в нас. “Тая победа, която е победила света, е спечелила нашата вяра”/1 Йоан 5:4/. Вярата е не само непоколебимо признаване на онова, което Бог е открил в Свещеното писание /особено следните важни истини: “Христос Исус дойде на света, за да спаси грешните”; “Който сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото”; “Той е умилостивение за нашите грехове, и не само за нашите, но и за греховете на целия свят” – 1 Тим.1:15, 1 Петр.2:24, 1 Йоан 2:2/; вярата е също откриването на Христос в нашите сърца, едно божествено доказателство или уверяване в Неговата любов, в Неговата непринудена, незаслужена любов към мен, един грешник; едно здраво, причинено от Святия Дух упование в Неговата прощаваща милост; една увереност, която прави всеки истински повярвал да засвидетелства: “Аз знам, че моят Спасител е жив” /Йов 19:25/ и “имам Ходатай при Отца –  Исус Христос Праведния”/1 Йоан 2:1, 2/, Който е мой Господ и примирение за моите грехове. Аз знам, че “Той ме възлюби и предаде Себе Си за мене”/Еф. 5:2/. Той ме примири с Бога и в Него имам изкуплението си чрез кръвта Му, прощението на греховете /Еф.1:7/.

 

          8. Една такава вяра не може да не разкрие мощта на Тоя, Който я дава, като освобождава Своите чада от робството на греха и “очиства съвестта им от мъртвите дела” /Евр. 9:14/. Тя ги прави силни да не бъдат вече роби на греха и да се покоряват на неговите страсти. Наместо това те “представят телесните си части на Бога като оръдия на правдата” /Рим. 6:12,13/.

 

          9. Който е роден от Бога чрез вяра, има също голямо насърчение чрез надеждата /Евр.6:18/. Това е следващото нещо, което включва обрязването на сърцето: свидетелството на сърцето показва заедно с Божия Дух, че повярвалият е Божие чадо. Това е наистина същият Дух, Който причинява в него чистото и радостно упование, че сърцето му е непорочно пред Бога; добрата увереност, че сега чрез Неговата благодат върши това, което е угодно Нему, и усещането, че върви по път, водещ в живот, и ще успее да го извърви до край чрез милостта на Господа. Бог е, Който му дава живата надежда да приема от ръцете Му всеки добър дар; едно блажено очакване на “венеца на славата, която се пази на небесата”. Закотвен така, християнинът остава непоклатим сред стихиите на този бурен свят и бива опазен да не претърпи крушение върху скалите на високомерието и отчаянието. Тези бури не могат да го обезкуражат с това, че му липсва разбиране за Божията строгост, нито го съблазняват да “презре богатството на Неговата благост”. Той нито се бои, че трудностите на наложената му борба ще са по-големи от силата му да устои, нито се опасява, че тази негова сила е толкова нищожна, че да се предаде преди започването на битката. Опитът, добит вече в битката на вярата, го убеждава, от една страна, че “трудът му не е напразен”, когато се залавя с всяко добро дело, от друга страна, му запрещава да допусне низката мисъл, че има други начини да върши добро и да си спечели име на добродетелен и достоен за уважение. Това би се случило с всеки, който не може да каже с ап. Павел: “Аз така тичам, не като към нещо неизвестно; така удрям, не като че бия въздуха, но уморявам тялото си и го поробвам, да не би като съм проповядвал на другите, сам аз да остана неодобрен” /1 Кор. 9.26,27/.

 

          10. Със същото упражнение “съучаства в страданията” всеки добър войник на Христа. Така утвърден и заякнал, той не само ще може да отхвърли делата на тъмнината, но и всяко пожелание и влечение, което не е прието от Божия закон. Защото всеки, пише Йоан, “който има тая надежда на Него, очиства себе си, както Той е чист”. Ежедневна негова грижа е да очиства и най-скритото ъгълче на душата си чрез Божията благодат в Христос и чрез кръвта на Неговия завет от страсти, от които преди е бил владян и опетняван, от скверност, горделивост и гняв, от всеки порок и плътско пожелание, което възпламенява вродената му поквара или я поддържа. Той знае много добре, че оня, чието тяло е храм на Бога, не бива да възприема нищо потайно или нечисто и че святостта е опора на дома, където Святият Дух е пожелал да обитава.

 

          11. И все пак, липсва ти още едно нещо, който и да си ти, ако и да си съчетал дълбокото си смирение с една здрава вяра и една жива надежда и по този начин до голяма степен си очистил сърцето си от неговата вродена нечистота. Ако искаш да бъдеш съвършен, тогава прибави на всичко това любов. Прибави я и ще притежаваш “обрязването на сърцето”. “Любовта изпълнява закона”. Чудесно е казано за нея: тя е олицетворението, духът, животът на всички добродетели. Тя е не само първата и най-голяма заповед, а обобщава всички заповеди. Всичко, що е истинно, честно, праведно, любезно, благодатно, се включва в тази единствена дума – любов. Тя съдържа в себе си съвършенство, святост и щастие. Царският закон, валиден на небето и земята, е: да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с всичката си душа, с целия си ум и с всичките си сили” /Марк 12:30/.

 

          12. Не че това ни забранява да обичаме нещо друго  извън Бога; то включва в себе си любовта към нашите братя. Освен това то не ни забранява /както някои кой знае защо смятат/ да се радваме на нещо друго извън Бога. Ако беше така, значи да считаме Бога за непосредствения причинител на греха, защото Той свързва неразделно радостта с всичко сътворено от Него /1 Тим.4:4/. Ние се нуждаем от материални неща за поддържане на подарения ни от Бога живот. Така че подобен възглед в никакъв случай не би изразявал смисъла на Божията повеля. Истинското му значение често и ясно е разкривано от нашия прославен Господ и Неговите апостоли и не бихме могли да го разберем погрешно. Всички те единогласно изявяват на не едно място: “Йехова, нашият Бог, е един Господ. Да нямаш други богове, освен Мене”. “Да възлюбиш Господа, своя Бог, с цялото си сърце”. “Него да следвате”.  “Желанието на душата ни е към Твоето име”. Всичко това означава не друго, а следното: съвършената добрина трябва да бъде вашата единствена, висша цел. Към едно трябва да се стремите с всички сили: блаженството чрез Оня, Който е всичко и във всичко. Към едно-единствено щастие трябва да тичате – да бъдете едно в Него, да имате “общение с Отца и с Неговия Син”, да бъдете обвързани с Господа в един дух. Към една цел трябва да се стремите до свършека на времето: да се радвате на Божието тук и във вечността. Пожелавайте други неща само дотолкова, доколкото те са в тон с това. Обичайте творението, защото то насочва към Твореца. Но на всяка крачка духовното трябва да е славната цел, която привлича вниманието ви. Каквото и да пожелавате или да се боите, каквото и да търсите или да отбягвате, каквото и да мислите, говорите или вършите, нека служи на вашето щастие в Господа, единственият извор и цел на вашето битие.

 

          13. Не си поставяйте друга, по-голяма цел извън Бога. Така казва Господ: “Едно е нужно”, и ако окото ти е чисто и насочено към тази цел, тогава “цялото ти тяло ще е осветено” /Мат.6:22/. Павел казва: “Едно правя… пускам се към прицелната точка за наградата на горното от Бога призвание в Христа Исуса” /Фил.3:14/. А Яков увещава: “Измивайте ръцете си, вие, грешни, и очиствайте сърцата си, вие, колебливи”/4:8/. Йоан настоява: “Не любете света, нито каквото е на света… Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, пожеланието на очите и тщеславието на живота – не е от Отца, но е от света”/1 Йоан 2:15,16/. Да търсиш щастието в това, което или задоволява похотите на нашата плът, като създава приятни усещания за сетивата, или като задоволява очите чрез необичайното, голямото и хубавото; или което създава наслада за гордостта чрез разкош, почести, власт – всичко това не е от Отца, то не идва от Него и не получава Неговото одобрение. То си е от света и е присъщо за хората, които не желаят Бог да владее над живота им.

 

          ІІ. 1. Досега аз изследвах преди всичко що е “обрязването на сърцето”, което ще бъде удостоено с похвала от Бога. Сега, на второ място, трябва да изложа някои мисли, които произтичат неминуемо от едно такова изследване. Те служат за еднозначно правило, според което всеки може да отсъди дали е от Отца, или е от света.

 

          Първо, от всичко вече казано е ясно, че никой човек не може да претендира за одобрение от Бога, ако не е изпитал обрязването на сърцето си чрез смирение, ако не е погледнал на себе си като на дребен, нищожен и жалък, ако не е дълбоко убеден в поквареността на своята природа, чрез която е отдалечен твърде много от първоначалната човешка праведност и която го кара да се повлича от всяко зло и да се противи на всичко добро. Той е порочен и безплоден, защото “копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може”/Рим.8:7/. Не може да помисли нищо добро или благоугодно на Бога, да пожелае, да говори или да извърши нещо добро, докато не му стане ясно до дъното на душата, че за целта Божият Дух трябва да почива върху него.

 

          Никой, казвам аз, не може да претендира за одобрение от Бога, докато не осъзнае колко много се нуждае от Него, а още по-малко, докато не търси славата, която иде само от Господа, и се стреми към онова, което ценят хората.

 

          2. От моето изложение неминуемо следва още една истина: никой не може да разчита на слава от Бога, ако не е изпитвал обрязване на сърцето си чрез вяра, и то вяра, която е причинена от Бога, ако не се е отказал да бъде воден от своите сетива, пожелания или страсти, от слепия водител, когото светът така обожествява – естествения разум. Истински живее и “ходи във вяра” оня, който на всяка крачка като че ли “вижда невидимия” /Евр.11:27/. Той овладява всичките си пожелания, всичките си планове и мисли, дела и думи, като че ли е надникнал зад завесата, където Исус седи отдясно на Бога.

 

          3. Желателно е хората, които жертват много от времето и силите си да положат друга основа, да се запознаят по-добре с тази вяра. Те основават религията върху “вечната хармония в природата  на нещата”,  върху “вътрешното  превъзходство на добродетелите” и красотата на делата, произлизащи от тях, върху основите на доброто и злото и отношенията между хората. Тези принципи на християнския дълг или са в съгласие със Словото, или не са. Ако да, защо добронамерените хора биват отклонявани от по-важните въпроси чрез облаците на специфичните термини, които правят простите истини неразбираеми? Ако не, тогава си струва човек да помисли кой е подбудителят на тези нови учения: дали това е ангел от небето, който проповядва друго благовестие, а не Христовото /Гал.1:8/. Ако е така, тогава Бог /не ние/ вече е произнесъл присъдата Си: “Да бъде проклет”.

 

          4. Нашето благовестие не познава друга основа за добри дела, освен вярата, и за вярата никоя друга основа, освен Христос. То ни учи с пълна яснота: ние не сме Христови ученици, докато отричаме, че Той е основата на нашата вяра и дела или че Неговият Дух е дарителят и усъвършителят на двете. “Ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов” /Рим.8:9/. Само Той може да съживи мъртвите в очите на Бога, Той може да им вдъхне диханието на християнския живот, да ги изпълни със Своята благодат, да ги съпровожда и закриля и да изпълни добрите им пожелания; “които се управляват от Божия Дух, те са Божии синове”/Рим.8:14/. Това е краткото и еднозначно благовестие на Бога за истинската вяра и за действителната добродетел; “никой не може да положи друга основа” /1 Кор.3:11/.

 

          5. От казаното можем на трето място да научим, че никой не е “управляван от Духа”, ако “самият Дух не свидетелства заедно с неговия дух, че е Божие чадо”/Рим.8:16/, ако не вижда пред себе си наградата и венеца на славата и не се “радва поради надеждата за Божията слава”/Рим.5:2/. Колко много се заблуждават ония, които учат, че не бива да имаме в съзнанието си собственото си щастие, когато служим на Бога. Не, Бог много повече ни учи често и изразително “да гледаме на бъдещата награда”, да отхвърлим всяка тегота пред лицето на очакващата ни радост; че “привременната скръб е лека” и несравнима с вечната слава. Да, ние сме “чужденци към заветите на обещанието”, живеем без Бога на този свят, докато Той не ни “възроди за жива надежда … за наследство нетленно, неоскверняемо” /1 Петр.1:3,4/.

 

          6. Ако нещата стоят така, то крайно време е за тия хора съзнателно да се погрижат за душите си. Те са далеч от това да намерят в себе си радостното  уверение, че са изпълнили изискванията на Божия завет и че са получили обещанията. С това се отклоняват от Завета и говорят зле за неговите изисквания. Оплакват се, че те са прекалено строги и че никой никога нито ги е изпълнявал, нито ще ги изпълни някога. Какво означава това, ако не обвинение против Бога, че Той е строг господар, който изисква от своите слуги нещо свръх силите им, нещо, за което не може да ги направи способни; че се подиграва с немощните продукти на Своите ръце, като ги кара да вършат невъзможни неща и да преодоляват препятствия, за които не им стигат нито собствените сили, нито Неговата благодат?

 

          7. Тези злодумци по адрес на Бога едва ли ще могат да наддумат хората, считащи себе си за невинни и изпаднали в другата крайност – да изпълняват Божиите заповеди, без да си дават изобщо никакво усилие. Напразни илюзии, че едно чадо на Адам ще види Божието царство, без да се бори за това, без да се мъчи да влезе през тясната порта! Напразни надежди един човек, заченат и роден в грях, в когото злото живее, изобщо да храни очакването да бъде чист пред Бога – даже ако следва стъпките Му и всеки ден носи кръста си, ако и да отсече ръката, която го съблазнява, и избоде окото си и го хвърли. Суетна надежда, че може да мечтае освобождение от старите си убеждения, страсти и склонности, да бъде напълно очистен в дух, душа и тяло, без да се отрече от себе си и никога повече да не разчита на силите си.

 

          8. Нищо по-малко от това не можем да очакваме, което следва от горецитираните думи на ап. Павел за самоотричането. Павел, който заради Христос живееше в немощи, укори, лишения, гонения, притеснения, който беше богат на знамения, чудеса и велики дела, който беше занесен до третото небе и въпреки това имаше убеждението, че неговите добродетели не биха устояли без постоянно отричане от себе си и дори биха застрашавали спасението му. “Аз така тичам, казва той, не като към нещо неизвестно; така удрям, не като че бия въздуха”/1 Кор.9:26/. С тези думи апостолът ни учи недвусмислено, че който не тича така, който ежедневно не се отрича от себе си, всъщност търчи като безумец към нещо неизвестно и налага въздуха с юмруци.

 

          9. Също с толкова малко изгледи за успех може да говори за “доброто войнстване на вярата” и напразно се надява да получи нетленния венец на живота тоя, чието сърце не е обрязано чрез любовта. Любовта изключва похотта на плътта, пожеланието на очите и тщеславието на живота; тя ангажира целия човек в служение с тяло, душа и дух и непоколебимо следва целта. За едно Божие чадо тя е толкова важна, щото всеки, който живее без нея, е мъртъв в очите на Бога. “Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що звънти, и кимвал, що дрънка. И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползва” /2 Кор.13:1-3/.

 

          10. Така че това е същността на съвършения закон, това е истинското обрязване на сърцето. Нека духът с всичките му пориви се върне при Бога, Който го е дал. Господ не е поискал други жертви от нас, но е пожелал живата жертва на сърцето. Нека то постоянно бъде принасяно пред Бога чрез Христа в пламъците на святата любов. Не е допустимо тази жертва да бъде разделяна с някое друго творение; Господ е ревнив Бог. Неговият трон не може да бъде заеман и от други; Той желае да царува без намесата на други властници. Никое желание и намерение не бива да бъде одобрявано, освен стремежът към достигане до окончателната цел. По този път някога ходеха Божиите чада, които още ни говорят, макар че са вече мъртви: “Не копней за нищо друго, освен да хвалиш Неговото име. Насочи всичките си мисли, думи и дела към възвеличаването му. Свържи здраво сърцето си към Бога; и с други неща, доколкото те са от Него и в Него. Нека душата ти бъде толкова изпълнена с любов към Господа, щото да можеш да обичаш другите само заради Него. Дръж чистите помисли в сърцето си, безпогрешно търси Божията воля във всичко, което вършиш. Отправи своите очи право към надеждата на призванието си и се старай всичко да отдава почит на Бога”. Защото само тогава, а не преди това ние “имаме в себе си същия Дух, Който беше в Христа”/Фил. 2:5/; когато с всеки подтик на сърцето си, с всяка дума на езика си, с всяко дело на ръцете си се стремим само към това да угодим на Него; когато не мислим да слугуваме само на своята воля, а на волята на Този, Който ни е призвал; когато “ядем ли, пием ли, нещо ли вършим, всичко правим за Божия слава”/1 Кор.10:31/

 



Цитати:


Последни новини

Диалог в Европейския парламент

30.06.2018

На 26 юни 2018 г. в сградата на Европейския парламент се проведе семинар за приложението на т.нар. “Европейски стълб за социалните права” и ролята на църквите и религиите с участието на представители на различни религиозни общности от страните – членки на Европейския съюз. Семинарът беше организиран в съответствие с изискването на чл. 17 (3) от […]

Прочети повече

Новини, От Европа