oxfordДействителното начало на редовните занимания, което сам Джон споменава като определящо за техните цели и намерения, може де бъде видяно през късната зима на 1729/1730 г. Тогава, повече като изненада за Джон, Боб Киркам “напуска компанията си” и започва редовно да се среща с братята Уесли и Морган. Дневникът на Джон ясно показва модела, развит през март 1730 г.: вечерни събирания всеки вторник в стаята на Чарлз, всеки четвъртък при Киркам, всяка събота при Джон и неделя при Морган. Освен това забележимо постоянство, бележките в дневника на Джон, отнасящи се до тези събирания (например: “при Чарлз с Морган и Киркам четем Тъли”), не съдържат указания за нещо повече от причина за изучаването. В събиранията през седмицата четиримата приятели изучават класици като Хораций, Ювенал и Терънс. В неделните вечери те четат богословски творби като тези на Милтън, де Ренти и Прайър. Често групата посещава проповедите в университета и неделното причастие, въпреки че през уикендите Джон много често проповядва в църкви във вътрешността на Оксфордшър.

 

С изключение на това, което от време на време е виждано като сакраменталистка тенденция, университетската общност едва забелязва групата студенти, която се опитва да изпълнява очакванията на ръководството на Университета. Въпреки че не представляват типичните за Оксфорд студенти в началото на XVIII век, те са първата или единствената група, която старателно изпълнява изискванията на академичната общност. Подобни групи, събиращи се в стая на преподавател за изучаване и молитва, има през предните десетилетия. Има и групи в други колежи, които се събират, както и групата на Уесли, в началото на  тридесетте години на XVIII век. (Ingham,12) Докато такива научни и религиозни дейности характеризират групата на Уесли, движението не е изцяло определено от такъв тип дейности. Проявите на уникалната смесица от живот и мисъл, която ще характеризира методисткия подход в Оксфорд, става по-явна в края на лятото на 1730 година.

 

           През август Уилям Морган няколко пъти предлага на Джон групата да посети длъжниците и затворниците в затвора Касъл. За известно време Морган провежда широка гама от благотворителни дейности: обучава сираци, грижи се за бедни и възрастни хора, посещава затвори. Братята Уесли придружават Морган до старите укрепления на Касъл през следобеда на 24 август. Те остават доволни от срещата със затворниците и се съгласяват да ги посещават поне веднъж седмично. Групата нараства бавно на 5 или 6 члена и започва да съставя график за такива посещения: времето на Джон е събота следобед.

 

         Следвайки ръководството на Морган, методистката група включва и други благотворителни дейности в разширяващата се програма за социални грижи. Седмица след посещението в Касъл Джон посещава мисис Веси. Тя е една от многото бедни и възрастни хора, които разчитат на някогашната благотворителност на църквите си за  каквато и да е подкрепа или духовна поддръжка. Тази дейност не е нищо ново за преподавателя в Линкълн, който в продължение на две години е помощник-свещеник в провинциална църква. Но заслугата за виждането на възможността за такъв вид редовно служение, заедно с дейностите в академичната общност (и особено за методистите в Оксфорд), изглежда трябва да се отдава и на приятеля му Уилям Морган. Не след дълго методистите започват да прекарват няколко часа седмично с бедните и нуждаещите се в града.

 

         През декември 1730 г. групата разширява грижите си, като включва и захвърлените в градския затвор при северната порта (Бокардо). Пътят отново е проправен чрез Морган. Младият ирландец, който е вдъхновител на голяма част от методистката схема  за социална дейност, започва да събира децата от бедните семейства в Оксфорд още през пролетта на 1731 г. Когато той напуска града за известно време, за да се възстанови от заболяване, Уесли и неговите приятели се опитват да запълнят празнината, която оставя. Джон много скоро осъзнава, че положението изисква дълготрайна организация, и в края на юни 1731 г. наема мисис Плат да се грижи за децата. Методистите продължават да се интересуват и да помагат в развитието на децата.  

 

         Тези дейности спечелват лоша слава на групата сред техните връстници. Киркам е първият, който усеща ударите на злобния смях на колегите си в  колежа Мъртън за това, че е член на подигравателно наречения “Свят клуб”. Този епитет скоро е сменен с други обидни имена, сочещи към добродетелите, към които членовете се стремят: “Божественият клуб”, “Библейски молци” и др. И както често се случва, слуховете за техните дейности като група надминават действителните им усилия. Това им спечелва репутация на (както Джон пише на баща си) “приятели само на тези, които са толкова странни, колкото нас”. Джон не харесва да ги наричат клуб и въпреки че от време на време той сам използва този термин, не се колебае да приеме формалното име “общество” – около две години, преди терминът “методист” да бъде приложен за тях. Но малката група от студенти започва да показва много от характерните за останалата част на века черти на движението.

 

         В опитите да се разбере развитието на Оксфордския методизъм е от голяма важност да се отбележи, че различните дейности, характеризиращи обществения му облик, в повечето случаи не са по идея на Уесли. Това ще продължим да забелязваме и по-нататък. Трябва да помним, че Уесли е ангажиран с търсенето на “правилното състояние на душата”. Следователно неговият метод не е статична, установена схема, а по-скоро подход към живота. Той се развива и променя при сблъсъка с различни кризи, от по-нататъшни прозрения и срещи с нови приятели. Признатото лидерство на Джон в движението идва от способността му да съчетава различните занимания с намеренията, които дават насока и духовен стимул в методистките търсения на спасение. Да се разбере същността на оксфордския методизъм означава да се разбере стремежът, както и начинът на живот, които той поражда.

 

         За следващата година вниманието на Джон е насочено предимно към Оксфорд. Честите пътувания за проповядване до малки църкви в провинцията изведнъж спират; Джон дори продава коня, с който се сдобива за тази цел преди година. Част от ангажимента на Джон в затвора Касъл включва проповядване поне веднъж в месеца за следващите четири и половина години. Седмичната си програма за посещения той записва на първата страница на дневника си за 1731 година: понеделник, Бокардо; вторник, Касъл; сряда, деца; четвъртък, Касъл; петък, Бокардо; събота, Касъл; неделя, бедни и възрастни. Уесли е наясно за лекотата, с която тази работа може да приключи. Вероятно за свое собствено припомняне или за това на баща си казва на един възрастен съветник, че главната цел, която трябва да се достигне, за да стане дейността им успеваема, е “да се създаде живо усещане за това, че сме единственият инструмент в Неговата ръка, а Той може да прави всичко със или без инструмент” (Letters, 25: 257-58).

 

         Проповедта на Уесли пред университета през ноември 1729 г. ни дава следа относно подбудите и причините за неговата все по-очевидна загриженост за другите, която започва да го тегли отвъд собственото му желание за лично спасение. Тази проповед върху Битие 1:27 завършва с коментара: “Тези, които са спасили други от греха и последващата го смърт, ще светят с яркостта на небесната твърд; тези, които са отпечатали Божия образ върху много души, като звездите завинаги” (Sermons, 4: 303). Методите и действията на Джон, вероятно най-добре характеризирани като  съзерцателно благочестие, целят да насърчават “святост на сърце и живот” (в характерната за религиозните общества терминология) в него, както и в другите. Неговите привидно безумни опити “да не пропусне никакво задължение пред Бог или пред хората” показват вътрешното му търсене на усещане за сигурност, на желано убеждение, че той е Божие чадо.

 

         През 1730 г. Джон започва да чете “Сериозен призив за благочестив и свят живот” на Уилям Лоу (Serious Call to a Devout and Holy Life, 1729 г.). Това подсилва и разширява неговото по-ранно разбиране за “изключителната височина, ширина и дълбочина на Божия закон”. Уесли отново изразява значимостта на това влияние с термини, които показват драстична промяна в неговия живот – “Светлината се вля в душата ми с изключителна сила и всичко придоби нов облик” (J&D, 18: 244). Някои автори от XX век сочат този коментар като показател, че през този период от живота си Уесли преминава през сериозна духовна реориентация – истинско обръщане, според повечето определения на термина.

 

         По това време надеждата на Уесли за спасение се основава на искреността на собственото му желание да води християнски живот и да се доверява на Божиите обещания така, както ги разбира. Неговата увереност в спасението почива на  това, което той определя като “надеждата на нашето призвание: да знаем, че нашата надежда е искреност, не съвършенство; не да се справяме добре, а да правим най-доброто” (Letters, 25: 318). Тази насока, да прави най-доброто, което може, поддържа дейностите на Уесли по това време и му дава сила да постоянства въпреки враждебната критика от много места и съзнанието за собствените му недостатъци. Едва ли надеждата или увереността биха могли да успокоят честна и с поглед, обърнат навътре, душа, убедена (както е при Уесли), че няма неутрални дела – всяко действие има морална стойност, добро или лошо. Дори да отрича съвършенството (разбирано тук като съвършено послушание) като мярка или цел в живота, подчертаното упование в собствената му искреност пред лицето на постоянен морален избор поставя върху него същата доза отговорност. Тази комбинация от възгледи ще създаде в Уесли повече безпокойство, отколкото увереност и ще доведе до натрапчив модел на поведение, коeто има ясни намерения, но неясна цел. Първата му грижа е вътрешната чистота на сърцето, подкрепяна от съблюдаване на добродетелите. Но той и неговите приятели често са характеризирани със загриженост за външната изява на тези добродетели, подчинявайки се на определени правила и методи. Съзерцателното благочестие между методистите е тълкувано от техните колеги като вършене на праведни дела по буквата на закона.

 

         През 1732 година обликът на методисткото общество се променя осезателно в съответствие с промяна в състава. Морган, отслабнал от продължаващата болест, се прибира вкъщи, в Ирландия, през юни. Киркам и Джон Бойс напускат Оксфорд. Уилям Хауърд, техният единствен сънародник, постепенно се отделя от групата и оставя Джон и Чарлз като единствените първоначални участници, които все още са активни в своите търсения в университета. Но както често се случва, през следващите години тази обезсърчителна тенденция е компенсирана с положително развитие.

 

         Когато Уилям Морган се приготвя да напусне Оксфорд, Уесли се запознава с Джон Клейтън. Връзките на Клейтън с методистите оставят  траен белег върху движението. Той има същите социални интереси като Морган, има свое собствено малко общество в колежа Брасеноза и помага на Джон да създаде нови приятелства и връзки. Той представя Уесли на програмата на Манчестърските свещеници, отказали да подпишат клетва за вярност (Томас Дийкън, Джон Байръм и др.). Пак той насочва интересите им към живота и мисленето на ранните християни. Клейтън е син на книжар в Манчестър и помага на Джон да развие по-близки връзки с някои издатели и книжари в Лондон и Оксфорд. Той изглежда представя Уесли и на нов кръг от приятели от околността на Лондон. Този кръг включва някои от влиятелните поддръжници на движението на религиозните общества.  Сър Джон Филипс, главен инициатор на SPCK, става важен дарител за делото на оксфордските методисти. В замяна Уесли купува от каталога на обществото много трактати, Библии и други творби, които разпространява сред приятелите си. Животът на Уесли и неговото мислене са повлияни от връзката му с обществото, на което той става член-кореспондент през 1732 г. Обществото не само функционира до известна степен като модел за собствената му група, но и поражда и насърчава интереса му към колонията в Джорджия.

 

         Въпреки че Клейтън е свързан с Уесли в Оксфорд, за по-малко от шест месеца неговото влияние довежда до важни промени. Знаци за увеличаваща се дисциплина се появяват в графика за дела на милост и благочестие на методистите. Седмичният им режим е променен, за да се спазват “Постоянни пости” всяка сряда и петък, както в ранната църква: да не се яде нищо преди приключване на поста в 3 часа следобед. С плам на нов привърженик Уесли спазва безпогрешно тази практика в продължение на месеци. Навикът така се вкоренява в него към края на лятото, че когато посещава родителите си в Епуърт, той отбелязва в дневника си в сряда и петък сутрин (може би с мъничко гордост, ако не с надменност): “те закусват”.

 

         Клейтън също подновява интереса към “събирането” на молитви в средите на методистите, което завършва с първото влизане на Уесли в издателския свят в края на 1733 г. със “Сборник с видове молитви за всеки ден от седмицата” (Collection of Forms of Prayers for Every Day in the Week). И както Уилям Морган прави преди него, Клейтън открива нови области за социална дейност за групата. През август 1732 г. той получава разрешение да се посещава два пъти седмично приютът за бедни на Томас и осигурява на Уесли и приятелите му още един начин, по който да помагат на бедните. В лицето на Клейтън в Оксфорд Уесли има приятел, на когото с доверие може да поверява ръководството на групата, когато отсъства от града, което не е без значение в светлината на забележимото негативно влияние, което отсъствието на Уесли има върху движението.

 

         Връзката на Уесли с Клейтън има значимо въздействие върху организацията с въвеждането на допълнителни групи към схемата, условие, предвидено в правилата на много религиозни общества (виж по-горе правилата на обществото в Епуърт), и форма, която ще характеризира развитието на методисткото движение в Оксфорд и извън него. Нарастващата необходимост от структура и организация, съпровождаща разрастването на движението в размер и сложност, е отразена в обобщението на Уесли в неговия дневник за  една среща в края на юни 1732 г.: “разделени хора и работа”.

 

 Животът и мисленето на оксфордските методисти представя богословие и практика, които достигат до арминианска методология, изразена в сложен модел от правила и очаквания. Методисткият начин на живот е основан на вид арминианско богословие, което изисква подчинение на Божията воля дори в контекста на Новия завет. Страничен наблюдател на методистите би забелязал съвместимостта на термина “нов методист” и с проповедите на Джон Уесли, и със схемата на дейности на обществото. (M&M, 27-31).

 

Всъщност точно по това време Джон Бингам, магистър по хуманитарни науки в колежа Крайст Чърч, отбелязва: “нова група методисти се появи между нас”. По-късно Уесли си припомня: “…не каза ли той всъщност “група от нови методисти?” Уесли никога не свързва термина “методист”, очевидно незапознат с неясната си употреба, с терминологията на богословските диспути на предходните поколения. Вместо това той напряга въображението си, за да направи паралел с група древни лекари, наречени така. Това е школа на гръцки медици от първи век, които поддържат добро здраве чрез режим от диета и упражнения. Все пак първата съвременна препратка към термина намираме в едно писмо на Клейтън в Оксфорд до Джон Уесли, който е на посещение в Лондон през август 1732 г. В писмото става ясно, че терминът се свързва пряко със самия Уесли: “Сега, когато замина, ние отчасти изгубихме почетното название “методисти” (JWJ, 8:281). Не всички са забравили името, все пак. За мнозина това е подходящото  название за групата на Уесли поради различни причини, подигравателни или други. За няколко седмици, разнесен от бързо разпространяващи се слухове, терминът е на устните на много от оксфордските жители. След като е използван в едно критично писмо, публикувано в един лондонски вестник (Fog’s Weekly Journal) през декември, терминът “методист” е познат на широката публика като названието на оксфордското движение, ръководено от Уесли.

 

Когато Клейтън напуска университета през есента на 1732 година, за да придобие жилище в Салфорд, близо до Манчестър, Уесли и методистите са в период на изпитание. В Оксфорд пристига известие, че Морган е починал, и се разпространява слух, че аскетичният начин на живот на методистите го е убил. Случайната нотка на присмех или нетрайната лицемерна любезност на клеветниците в университета стават по-чести и по-интензивни, когато животът и работата на групата, наречена методисти, започва да придобива видими измерения. Мнозина започват с тревога да забелязват изглеждащата фанатична практика на постене в сряда и петък, дразнещия навик да се става в 4 или 5 часа сутрин и крайната степен, до която Уесли и неговите приятели поддържат своята въздържаност и различни методи на себеотрицание.

 

В тази ситуация Уесли поема отговорността да защити методистите от клеветническите заплахи. Неговата защита ще приеме различни форми, най-важни от които са: (1) писмо до бащата на Морган, обясняващо произхода и намеренията на движението, и (2) проповед в църквата Сейнт Мери, очертаваща тяхното богословско основание. Първият документ е преписван и използван продължително от Уесли, когато посещава различни хора от университета, в опитите му да обясни позицията си и да спечели по-широка подкрепа. Това “писмо относно Морган” става особено полезен документ през есента и зимата при продължителната защита сред приятели и врагове.

 

Проповедта в църквата Сейнт Мери на 1 януари 1733 г., празника на обрязването на Христос, е основен документ в развитието на методисткото движение. Изработена сред противоречие и основана на текста за деня (“а обрязване е това, което е на сърцето, в дух, а не в буквата”, Римляни 2:29), тази проповед е ясно очертание на богословието, върху което Уесли се опитва да изгради християнски начин на живот (Sermons, 1:401-14). Противно на впечатленията на много от съвременниците на уесли, които са увековечени по-късно от следващите аналитици, начинът на живот на Уесли (и на оксфордските методисти) не е нито определен от негативни заповеди, нито първоначално подбуден от система от предписани правила. Действията им са ръководени от списък от въпроси за себеизпитване, подредени съгласно добродетелите за всеки ден от седмицата: любов към Бог, любов към ближния, смирение, покорност и себеотрицание, търпение и кротост, благодарност. Единственото необходимо нещо е обновена в Божия образ душа. Духовността на оксфордските методисти е концентрирана върху вътрешното състояние на душата, което трябва да бъде отразено в (и измерено чрез) християнския им начин на живот.

 

Проповедта не е, както някой може да предположи (предвид обстоятелствата), точка по точка отхвърляне на различните атаки, отправени към него и неговите приятели. Тя по-скоро е живо положително провъзгласяване на разбирането на Уесли за “отличителния белег на истинския Христов последовател…това обичайно състояние на душата, което в Светите писания е наречено святост.” Вътрешното ударение на проповедта е обезоръжаващо – насочено към добродетели, култивирани чрез размишление, изявени в централността на вярата, потвърдени чрез свидетелството на Духа и упражнявани чрез себеотрицание. Връхната точка е тръбен зов за любов като “сбор от съвършения закон и истинското посвещение на сърцето”. Това насочва всички чувства на човека към Божията воля, когато той има в себе си “същия дух, който имаше и Христос”. Това определение на доктрината на Уесли за святост, християнско съвършенство, ще стане не само отличителен белег на методисткото богословие през XVIII век, но също и компас по време на доживотното духовно пътуване на Уесли.

 

Реакцията към проповедта е смесена: Томас Уилсън  мисли, че е “възторжена”, а ректорът на колежа Линкълн гледа на нея благосклонно. В следващите седмици проповедта заема второстепенно място в интереса на обществеността спрямо писмото относно Морган. Нелегалното отпечатване на писмото в центъра на анонимен памфлет – “Оксфордските методисти” – през 1733 г. обезпокоява Уесли поради не дотам ласкателните коментари, съпътстващи описанието на движението там. Уесли никога не открива кой е “изпуснал” писмото му, нито успява да избяга от терминологията, която заема място в съзнанието на хората след този памфлет. Затова той и неговите приятели ще бъдат наричани методисти, термин, използван в началото подигравателно, но който Уесли успява да превърне в тяхно предимство.

 

 Събитията от есента и зимата на 1732/33 година подчертават една основна характеристика, която ще стане очевидна в живота на Уесли – неговата способност да процъфтява през периоди на объркване и криза. Тази способност  се дължи отчасти и на умението му да отклонява остротата на критиката и да използва тези случаи като възможности за по-остро прогласяване на Евангелието в лицето на предизвикателството.


—————————

Откъс от “Уесли и хората, наречени методисти” от Ричард Хайтценратер



Цитати:


Последни новини

Диалог в Европейския парламент

30.06.2018

На 26 юни 2018 г. в сградата на Европейския парламент се проведе семинар за приложението на т.нар. “Европейски стълб за социалните права” и ролята на църквите и религиите с участието на представители на различни религиозни общности от страните – членки на Европейския съюз. Семинарът беше организиран в съответствие с изискването на чл. 17 (3) от […]

Прочети повече

Новини, От Европа