Автор: Джон Уесли

 

 

“И като видя Господ, че нечестието на човека по земята се умножава и че всяка мисъл и наклонност беше постоянно само зло…”
/Битие 6:5/

 

 

А. Каква бездна има между тези думи и сладникавата представа на човешката природа, рисувана от хората през всички епохи! В съчиненията на много антични писатели откриваме изобилие от бляскави описания на достойнствата на човека. Някои представят човека така, сякаш той има в себе си всички добродетели или най-малкото може да си служи с тях; като че ли не е длъжник пред никакво друго същество, а само пред себе си; че има всичко нужно и е способен да живее на собствени разноски, сякаш е малко по-ниско поставен от самия Бог.

 

Б. Но така са говорили не само езичниците, сиреч хората, водени в мисленето си само от слабата светлинка на разума. И мнозина, наричащи себе си християни, са изговаряли такива големи думи за природата на човека, като че ли тя е напълно невинна и съвършена. Подобни представи се срещат особено в нашето столетие и може би никъде по-често в света, отколкото в нашата страна. Тук не малко хора с духовни способности и всеобхватна ученост са използвали всичките си сили да покажат “добрата страна на човешката природа” /както гласи тяхната формула/. И ако представите им са верни, тогава човекът все още е “малко по-долен от ангелите” /Евр. 2:7/, или, както гласи по-точният превод, “малко по-долен от Бога” /Пс. 8:6/.

 

В. Чудно ли е, че подобно описание на човека бива прието почти навсякъде с готовност? Кой не се ласкае от това да мисли положително за себе си? Затова и писателите, които изтъкват подобни неща, биват навсякъде четени, възвеличавани и хвалени. Безчислени са последователите, които те са придобили не само измежду леконравните, но и сред кръга на учените. Затова днес е съвсем старомодно да се говори по друг начин или да се споменава някой недостатък на човешката същност. На човека се признава все по-голяма степен на невинност, мъдрост и добродетел; малките му недостатъци, казват, могат да останат незабелязани.

 

Г. Но какво да правим с оглед на това с нашите Библии? Защото не можем никога да ги съгласуваме с подобно разбиране. Представите, които толкова харесват на плътта и кръвта, са чисто и просто несъвместими със Свещеното писание. То учи: “Защото както чрез непослушанието на единия човек станаха грешни мнозината…” /Рим. 5:19/; “В Адам всички умират” /1 Кор. 15:22/, умират духовно, губят Божествения си живот и облик. Падналият, греховен Адам “роди син по свое подобие” /Бит. 5:3/. И как би могъл да има друг? “Кой може да извади чисто от нечисто?” /Йов 14:4/ По същия начин и ние, и всички хора сме мъртви в греховете и престъпленията си, без надежда и затова чада на гнева /Еф. 2:1, 3, 12/. Затова всеки човек може да изповяда: “Ето, родих се в нечестие и в грях ме зачена майка ми” /Пс. 51:5/. “Няма никаква разлика, понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога” /Рим. 3:23/, т. е. нямат подобие с Бога, с което бяха създадени първоначално. “Господ надникна от небето над човешките чада, за да види има ли някой разумен, който да търси Бога. Всички се отбиха от пътя, всички се развратиха; няма кой да прави добро, няма ни един” /Пс. 14:2,3/. Никой не търси Бога. Това е напълно в тон с казаното от Святия Дух в Бит. 6:5: “И като видя Господ, че нечестието на човека по земята се умножава и че всяка мисъл и наклонност беше постоянно само зло…”
Така описва Бог човека. От тази позиция искам:
I. Да покажа какви бяха хората преди потопа.
II. Да изследвам дали все още не са такива.
III. Да изведа някои заключения.

 

І. 1. Първо желая да покажа какви бяха хората преди потопа. Тук можем изцяло да се позовем на библейското представяне. Защото Бог видя и никой не може да Го измами. Той видя, че злото между хората бе голямо. Тук не става дума за тоя или оня, за няколко души, дори и за болшинството от хората, а изобщо за хората, за цялото човешко племе, за всеки един отделен член на човечеството. Колко хора имаше тогава, колко хиляди и милиони не е лесно да се изчисли. По онова време земята все още притежаваше първичната си красота и плодородие. Земната повърхност не бе така набраздена и насечена, както днес, лятото и пролетта се редуваха. Затова е вероятно да са живели повече хора, отколкото днес. Също така те би трябвало да са се размножавали бързо, след като дори хора на 700-800 години придобиваха синове и дъщери. И все пак от това огромно число само Ной “придоби Божието благоволение.” Само той и вероятно част от семейството му правеха изключение сред всеобщото зло, поради което скоро щеше да се стигне до всеобщо изтребление от Божия съд. Всички останали имаха еднаква вина, както и получиха еднакво наказание.

 

2. Бог видя нечестието на човешкото сърце. Видя душите, вътрешния човек, духа в хората – причинителят на всички нечисти подбуди и действия. Видя всички помисли и мечти – няма израз, който да е така всеобхватен като тоя. В него се включваха всички и всичко, което ставаше в душата – всяко влечение, чувство, страст, копнеж, настроение, намерение, мисъл. После в този израз се включват и всички думи и дела – естествено е да са като извора си, защото какъвто е изворът, такива са и плодовете /Як. 3:11/.

 

3. Бог видя, че всичко е зло. Това зло бе в разрез с нравствената чистота, с Божията същност, която неизменно включва всяко добро; в разрез с Божията воля – вечното мерило за добро и зло; с чистото и свято подобие на Бога, по което първоначално бе създаден човекът и в което го видя Творецът, когато погледна делото си и видя, че “всичко беше добро.” В разрез с милосърдието, справедливостта, истината и всичко онова, което свързва човека с неговия Създател и с ближния му.

 

4. Но нямаше ли нищо добро? Не се ли виждаше светлинка в мрака? Не, ни най-малко. Бог видя, че всичко в човека бе постоянно само зло. Безспорно много от тогавашните хора, може би и всички, имаха пориви в сърцата си, защото и тогава Божият Дух се носеше над хората, за да ги води до покаяние, особено в милостивия срок от 120 години, през които бе строен ковчегът. Въпреки това в тяхната плът “не живееше нищо добро” /Рим. 7:18/, цялото им същество беше абсолютно зло. Злото владееше у тях, непримесено с други елементи.

 

5. Въпреки това човек може да запита: “Това зло непрекъснато ли владееше? Нямаше ли мигове на просветление, в които би могло да се открие нещо добро в хората?” Е, не е наша задача да гадаем за това, което Божията благодат сегиз-тогиз е вършила в душите им; независимо от това имаме основание да приемем, че злото владееше у тях непрекъснато. Защото Бог, Който видя, че мислите на сърцето им бяха постоянно само зло, видя също, че това остана непроменено – само зло, всяка година, всеки ден, всеки час, всеки миг. Злото никога не се превърна в добро.

 

ІІ. Това е достоверният разказ за времето преди потопа за цялото човечество, който познавачът на сърцата ни и изпитвачът на вътрешностите ни е оставил за поука. Следващата ни задача е да изследваме дали хората и днес са същите.
1. Сигурно е, че Свещеното писание не ни дава никакво основание да оценяваме нещата днес по друг начин. Напротив! Всички гореспоменати библейски места важат и за хората след потопа. Около 1000 г. по-късно Бог осъжда чрез Давид човешките чада: “Всички се отбиха от пътя /на истината и правдата/, няма кой да прави добро, няма ни един” /Пс. 14:3/. Същото засвидетелстват и пророците от всички времена. Така Исая отсъжда за Божия народ /а едва ли езичниците бяха в по-добро състояние/: “Всяка глава е болна и всяко сърце изнемощяло. От стъпалото на ногата дори до главата няма в никое тяло здраво място, но струпеи, посинения и гноясали рани” /1:5, 6/. Същото виждат и апостолите – това е общата оценка на Свещеното писание. От всичко това заключаваме, че и днес за човека в неговото природно състояние, без присъствието на Божията благодат важи написаното: “всяка мисъл и наклонност беше постоянно само зло…”

 

2. Ежедневният ни опит потвърждава, че това е правилно описание на съвременното състояние на човека. Плътският ум не го приема и в това няма нищо чудно. Докато един слепороден остава в това си състояние, едва ли той съзнава какво му липсва. Може ли да си представим едно място, където живеят само слепородени – това ще ни помогне. Същото важи и тук: докато хората упорстват в слепотата на своя естествен разум, те не чувстват духовна оскъдица, дори не чувстват, че нещо им липсва. Но веднага щом Бог им отвори очите на сърцето, те съзнават положението, в което са били. Тогава те дълбоко се убеждават, че всеки човек, и преди всичко самите те, е нищожество, безумец, грешен и богопротивен.

 

3. Когато Бог ни отвори очите, виждаме, че сме живели без Бога, по-точно преведено, като атеисти на света /Еф. 2:12/. По природа не сме имали никакво познание за Бога. Веднага щом сме станали способни да използваме разума си, “чрез творенията” сме осъзнали “Неговата вечна сила и божественост” /Рим. 1:20/; и от видимото сме направили извода за Неговата невидима, вечна и могъща природа. Но макар и признали съществуването Му, не сме Го познавали. Както знаем, че в Китай има император, без да сме го виждали, макар и да не го познаваме, ние сме знаели, че има един цар над целия свят, но не сме Го познавали; а и с естествените си способности не сме можели да Го познаем. Също толкова малко сме можели да Го възприемем с естествения си разум, колкото и да Го видим с очите си. Защото “никой не познава Отца, освен Синът и оня, комуто Синът би благоволил да Го открие” /Мат. 11:27/. И никой не познава Сина, освен ако Отец не му Го открие.

 

4. Четем за един древен цар, който поискал да открие кой е естественият език на човека и затова предприел следния експеримент: заповядал две деца веднага след раждането им да бъдат занесени на специално място, където не могат да чуват човешки говор. Какъв бил резултатът? Когато децата най-сетне били освободени от затворничеството си, те не говорели изобщо никакъв език, а само издавали безсмислени звуци като животните. Ако по същия начин се оставят две деца да растат без религиозно възпитание, няма съмнение, че резултатът ще е същият /освен ако Бог не се намеси със Своята благодат/: децата няма да имат изобщо никаква вяра. Ще имат толкова познание за Бога, колкото и животните в гората. От същия род е и природната религия – без въздействието на предаденото познание и без влиянието на Божия Дух.

 

5. Но без познание за Бога не е възможна любов към Него. Не можем да обичаме този, когото не познаваме. Мнозина говорят, че обичат Бога, и си въобразяват, че наистина е така: малцина признават, че не Го обичат. Но фактите говорят. Никой човек не обича Бога по природа повече, отколкото обича един камък или земята, по която ходи насам-натам. Ние се радваме на това, което обичаме. Но никой човек няма по природа “копнеж по Бога”. В природното си състояние не можем да си представим как някой може да има “копнеж по Бога”. Ние изобщо нямаме радост от Бога. Той ни оставя напълно студени. Да обичаме Бога ни е съвсем чуждо и е далеч от обхвата ни. По природа не можем да постигнем това.

 

6. По природа не само нямаме никаква любов към Бога, но и никакъв страх от Него. Наистина, всички хора изпитват рано или късно един необясним и ирационален страх; но него по-скоро можем да причислим към суеверието, ако и непохватните епикурейци да го наричат религия. Но и този страх не е природен, а придобит, и то главно чрез начина на живот и чрез пример. По природа всичките помисли на човека са, че няма Бог /Пс. 10:4/. Ние оставяме Бога да си седи тихо на небето и да си гледа работата, докато си гледаме нашата на земята. Ние имаме толкова малко страх от Бога пред очите си, колкото и любов към Него в сърцата си.

 

7. Оттам всички хора са “атеисти в света” /Еф. 2:12/. Но даже и атеизмът не ни предпазва от идолослужение. Ние, хората, сме по природа и от рождение идолопоклонници. Може наистина това понятие да е неприложимо за нас в обичайния му смисъл: не приличаме на езическите идолопоклонници, които обожествяват образи от желязо или камък. Ние не се кланяме пред дърво или пред дело на собствените си ръце. Не се молим на ангелите или на земни и небесни светци. Въпреки това сме “прегърнали идолите си в сърцата си” /Йез. 14:3/. Прекланяме се пред тях и ги прославяме. Прославяме сами себе си, отдавайки си чест, подобаваща само на Бога. Затова всяка гордост е идолопоклонство. Присвояваме си Божието. Ако и гордостта да не е част от човешката природа, къде е човекът, който не я е имал още в бебешката си люлка? Но така ограбваме неоспоримото право на Бога и по езически начин даряваме Неговата слава на самите себе си.

 

8. Но гордостта не е единственият вид идолопоклонство, с който всички ние по природа сме обременени. Също и чрез своеволието сатана е отпечатал образа си в сърцата ни. “Ще възляза на небесата, ще седна на планината на събраните богове” /Ис. 14:13/ – казваше той, преди да бъде прогонен оттам. Това означава: ще действам по своя воля и изгода, независимо от волята на моя Творец. Същото казва и всеки земен човек при безбройни случаи. Готов е за това без страх и срам. Попиташ ли го: “Защо направи това?”, той отговаря: “Защото го желаех”. Това не значи друго, освен: “Такава беше волята ми”, и в края на краищата – защото дяволът и аз сме на един ум, защото в своите действия следваме едни и същи принципи. А Божията воля е далеч от мислите му, не се грижи ни най-малко за това, макар че тази воля би трябвало да е върховно правило в живота на всяко разумно същество на небето и на земята и тя се изявява чрез съдържателната и непроменима връзка на всяко творение с неговия Творец.

 

9. Дотук ние носим прилика с дявола и вървим в неговите стъпки. Но със следващата крачка го оставяме зад себе си и скачаме в едно идолопоклонство, за което той няма вина, а именно, любовта към света, която за всеки човек е толкова естествена, колкото и любовта към себе си. Има ли нещо по-естествено за нас от това да търсим щастието си в творението, вместо в Твореца и удовлетворението, което може да се намери само у Бога, в делата на Неговите ръце? Кое е по-естествено от похотта на плътта, сиреч от радостта на сетивата от всеки вид? Наистина хората, особено учените и образованите, говорят с големи думи, че презират тази низка радост. Те правят това, сякаш не са на едно ниво с животните при задоволяването на похотите си. Но това е чисто самохвалство! Всеки знае вътре в себе си съвсем точно, че в това отношение по природа е съвсем като животните. Сетивните похоти, дори тези от най-низък вид, упражняват власт над тях. Те се чувстват пленени от това и биват водени насам-натам от тях, въпреки прехваления си разум. Човекът с цялата си образованост и цивилизованост не надминава с нищо една коза. Дори животното може би има предимство. Един модерен поет казва много сполучливо:

Веднъж в годината животното се отдава на нагона си,
но разумното животно му робува,
като му се отдава през цялата година.

Наистина, трябва да се признае, че в това отношение има съществена разлика при отделните хора, която се дължи не само на предварителната благодат, а и на различната предразположеност и възпитание. Но въпреки всичко това, кой би могъл тук пръв да хвърли камък срещу някой друг, освен ако изобщо не познава себе си? Кой може да устои на изпита на думите на нашия славен Господ, тълкуващи седмата заповед: “Който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” /Мат. 5:28/? Човек не знае на кое да се чуди повече – на незнанието или на безсрамието на хора, които с голямо презрение говорят за страстта, обхванала другите; страст, каквато всеки чувства в гърдите си. Защото желания от всякакъв род, страсти, били те безсрамни или други, са вложени в природата на всекиго.

 

10. Същото важи за “пожеланието на очите” /1 Йоан 2:16/ – желание да се отдаваш на въображението си. То произлиза или от големите, или от красивите, или от необичайните обекти, ако първите два не съвпадат с третия. Изкушението показва, че голямото и красивото възбужда радост само когато е ново; радостта преминава до голяма степен, когато то остарее. Колкото повече го опознаваме, толкова по-безинтересно и отегчително става то. Макар че често правим това откритие, желанието все пак си остава. Вродената жажда на душата е неин отличителен белег. Колкото повече я задоволяваме, толкова тя расте и ни пленява да гоним нови неща, макар че краят всеки път е един същ: суетната надежда, разочаровано очакване. Наистина:
Глупецът стар и уморен
със грижите си се сражава.
И храни мисъл ден след ден,
че утре хубав ден настава.

И ето утро. Обед. Иде мрак.
И днес денят горчив отмира.
С надежда той заспива пак.
Но през нощта … сърцето спира.

 

11. Трети белег на тая смъртоносна болест – любовта към света, дълбоко вкоренена в природата ни, е “тщеславието на живота” /1 Йоан 2:16/, желанието за слава, за “човешки почести”. Големите почитатели на човешката същност твърдят, че то е напълно естествено, естествено, както да гледаш, да чуваш или да имаш друго някакво сетиво. Срамуват ли се от него тези учени хора с високо образование и мощен ум? Ни най-малко, те дори се гордеят с него. Те хвалят себе си. Аплодират собствената си любов към аплодисментите. Да, дори изтъкнати тъй наречени християни не се срамуват да произнесат мъдростта на старите и суетни езичници за себе си: “Белег за разпуснат и недостоен дух е да не се грижиш какво хората казват за тебе.” Така че ако някой безгрижно и спокойно върви “сред слава и опозорение, сред укори и похвали” /2 Кор. 6:8/, по тяхно мнение това е белег, че такъв човек не е човек и не заслужава да живее. Можем ли да си представим, че този род хора биха слушали Господ Исус или апостолите, когато казват: “Как може да повярвате вие, които приемате слава един от друг, а не търсите славата, която е от единия Бог?” /Йоан 5:44/. Но ако наистина не е възможно да повярваме и с това да угодим на Бога, в какво положение е изпаднало цялото човечество – и езичници, и християни! Защото всички търсят слава един от друг и според схващанията им това е толкова естествено, колкото и да възприемаме светлината с очите си или да чуваме звуците с ушите си. Те считат за белег на добродетелност да търсиш слава от човеците, а за белег на порок да се задоволяваш със славата, която е от Бога.

 

ІІІ. 1. Сега искам да изведа заключения от казаното. Първо, от него виждаме една принципна разлика между учението на християнството и най-култивираното езичество. Много езичници от старите времена са описали пространно пороците на определени хора. Изказвали са се срещу хищничеството и жестокостта, срещу разточителството и прахосничеството. Някои са се осмелявали да твърдят: “Никой човек не се е родил без един или друг порок”. Но понеже никой от тях не е бил информиран за грехопадението, то и никой не е можел да знае за цялостната развала на човека. Не са знаели, че добродетелта липсва на всички хора и те са изпълнени с всякакво зло. Съвсем неизвестна им е била пълната поквара на човешката природа, на всеки един човек, който се появява на белия свят, и до последното кътче на неговата душа; поквара, която се основава не толкова на определени пороци на отделни хора, колкото върху широкия поток на атеизма и идолопоклонството, гордостта, своеволието и любовта към света. Така че тук е първата принципна разлика между езичеството и християнството. Първото признава, че много хора са обременени с много пороци и даже че имат една вродена привързаност към порока. Но то приема и това, че в някои хора природната добродетел надмогва далеч злото. Второто твърди: всички хора са родени в нечестие и заченати в грях /Пс. 51:7/. Оттам в човека живее “копнежът на плътта” /Рим. 8:7/, който е вражда против Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може. Този копнеж пронизва цялата душа, така че в плътта не живее нищо добро, а помислите на сърцето са постоянно само зло.

 

2. Оттам се учим, второ, че всички, които отхвърлят това учение – дали ще го наричаме “първичен грях” или другояче – в неговия основополагащ пункт, който различава християнството от езичеството, все още са езичници. Те могат наистина да признават, че хората имат много пороци, че някои от тях са вродени и затова не сме родени толкова мъдри и добродетелни, колкото би трябвало. Малко заявяват направо: ние сме родени с еднакво влечение и към злото, и към доброто. Всеки човек по природа е също толкова добродетелен и мъдър, колкото и Адам при неговото сътворяване. Но тук е шиболетът: човек по природа ли е изпълнен с всякакво зло и му липсва всякакво добро? Цялостно ли е пропаднал? Душата му напълно ли е покварена? Или, за да се върнем към нашия текст, мислите на сърцето му винаги ли са само зло? Признаеш ли това, ти си християнин; отхвърлиш ли го, все още си езичник.

 

3. Трето, оттук разпознаваме истинската същност на християнската вяра. Тя е Божи път за спасение за толкова болната душа. Великият лекар на душата предлага лекарство, за да обнови напълно покварената човешка природа. Бог изцелява безбожието ни, като ни дава да познаем Исус Христос, Когото Той е пратил /Йоан 17:3/. Той го прави, като ни дава вяра, едно божествено свидетелство и едно убеждение за Бога и Божиите неща, особено за истинността на следните думи: Христос ме възлюби и предаде Себе Си за мене /Гал. 2:20/. Смъртоносната болест на гордостта бива излекувана чрез покаяние и смирение на сърцето, своеволието – чрез посвещение, смирение и благодарно преклонение пред Божията воля. И за любовта към света във всичките й форми на проявление Божията любов е лекарството. Истинската същност на религията е: “Вяра, която действа чрез любов” Гал. 5:6/ – действа, като създава истинско и дълбоко смирение, което ни умъртвява за света и ни води до благодарно посвещение на Божията воля и Слово.

 

4. Това наистина би било ненужно, ако човекът не беше покварено същество. Тогава не би имало никакъв повод за такова действие в сърцето, за това “обновяване в духа на нашия ум” /Еф. 4:23/. Тогава би било по-точно да говорим за “преливащо благочестие”, отколкото за “преливаща злоба” /Як. 1:21/. Защото тогава външното изповядване на религиозни убеждения без благочестие би било достатъчно. Това е убеждението на всички, които отричат покварата на човешката природа. Те не правят от вярата нищо повече от онова, което прочутият г-н Хобс прави от разума. Според неговото разбиране разумът се състои само от “една добре подредена поредица от думи”. Така и ония не виждат в религията нищо повече от добре подредена поредица от думи и действия. Така те не са последователни дори в думите си. Ако вътрешността ни не е напълно покварена, ако е чиста, какво остава, освен да “държим външността на чашата чиста” /Мат. 23:35/? Ако тяхното разбиране е вярно, то външното подобрение е единственото, което е нужно.

 

5. Но вие не сте научили такива неща от Божието слово. Вие знаете, че Той, който познава вътрешността на човека, говори съвсем иначе за природата и благодатта, за нашето падение и възстановяване. Знаете, че голямата цел на религията е да обнови сърцата ни по образа на Христос и да възстанови цялостната загуба на правдивост и святост поради греха на прародителите ни. Знаете, че религията не е друго, освен суетна игра на вяра, гавра с Бога, гибелна за душата ни, ако не служи на целта или не я достига: обновяването на душата по образа на Бога, нашия Творец. О, пазете се от лъжеучителите, които искат да ви пробутат това за християнство! Не ги слушайте, дори ако дойдат с “всичката измама на неправдата” /2 Сол. 2:10/, с изкусно красноречие, с блясък; да, с един начин на изразяване, пълен с красота и елегантност, с всякакви уверения колко добро мнение имат за вас и какво страхопочитание към Свещеното писание. Дръжте се за простата, стара вяра, “веднъж завинаги предадена на светиите” /Юда 3/, дадена и в нашите сърца чрез Святия Дух. Проумейте болестта си! Проумейте как можете да намерите изцеление! Родени сте в греховете си. Затова трябва да се родите отново от Бога /Йоан 3:3, 9/. По природа сте напълно покварени. Чрез благодатта трябва да бъдете напълно обновени. В Адам всички сте мъртви, във Втория Адам ще бъдете съживени /1 Кор. 15:22, Еф. 2:5/. Бог вече ви е подарил извора на живота, а именно “вярата, която е от Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” /Гал. 2:20/. Вървете напред, “от вяра към вяра” /Рим. 1:17/, докато се избавите от всякаква болест и във всяко отношение имате “същия дух, който беше в Христа” /Фил. 2:5/.



Цитати:


Последни новини

Диалог в Европейския парламент

30.06.2018

На 26 юни 2018 г. в сградата на Европейския парламент се проведе семинар за приложението на т.нар. “Европейски стълб за социалните права” и ролята на църквите и религиите с участието на представители на различни религиозни общности от страните – членки на Европейския съюз. Семинарът беше организиран в съответствие с изискването на чл. 17 (3) от […]

Прочети повече

Новини, От Европа