Автор: Джон Уесли

“По благодат сте спасени чрез вяра…”
/Ефесяни 2:8/

А. Няма нищо по-сложно, по-мудно и по-трудно от това да представяш религията по начина, по който тя често бива описвана. Това важи не само за религията на езичниците, дори и на най-мъдрите измежду тях, но и за тая на хората, били някога в определен смисъл християни; да, дори на хората с голямо име в християнския свят, на мъже, които са били негови стълбове. Но колко лесноразбираема, проста и обикновена е религията на Исус Христос, ако само се погрижим да я възприемем в нейната първична форма – така, както Божието слово я описва. Мъдрият Творец и Господар на света я е приспособил към слабия разум и ограничени способности на човека. Това трябва да имаме предвид относно поставената цел и средствата за нейното достигане. С една дума, целта е спасението, а средството за постигането му е вярата.

Б. Лесно може да се разбере, че тия две малки думи – вяра и спасение – съдържат същността на Библията; те са ядрото й. Ето защо трябва да положим всяко усилие за предотвратяване на всяко недоразумение относно тях и да ги оценим правилно – всяка поотделно.

В. Затова сериозно ще запитаме: Какво е спасението? Каква е вярата, чрез която сме спасени? Как биваме спасени чрез нея?

І. 1. Нека най-напред запитаме какво е спасението? Спасението, за което тук ще стане дума, не е онова, което често се разбира под тая дума: вход към небето и вечното блаженство. Това, което нашият Господ нарича “лоното Авраамово” /Лука 16:22/, не е входът на душата в рая. То не е едно благословение, лежащо от другата страна на смъртта или /както често се казва/ в отвъдния свят. Думите в нашия текст не оставят никакво съмнение: “Вие сте спасени”. Спасението не е далеч, то е реалност, едно благословение, което вие сега притежавате чрез милостта на Бога. Да, може да се каже още по-точно: “Вие сте били спасени.” Така спасението, за което става дума тук, може да важи за цялото Божие дело: от първото развиделяване на благодатта в душата до усъвършенстването му в славата.

2. Ако схванем нещата в тази им цялост, те включват всичко, което бива осъществено в душата чрез “естествената съвест”, както често я наричат, но по-уместно е да я наречем “предварителна благодат”: “привличането от Отца” /Йоан 6:44/, копнежът по Бога, растящ все повече, ако го допуснем в себе си, светлината, с която Божият Син облъчва всички на тоя свят, показвайки на хората как да вършат правда, да обичат милост и да ходят смирено със своя Бог /Михей 6:8/; всички убеждения, които Духът по всяко време създава у човешките чада – макар че болшинството от хората ги потискат възможно най-бързо, забравят ги след минута или най-малкото отричат, че някога са ги имали.

3. Но засега ние се занимаваме само със спасението, за което апостолът изразително говори; то има две главни съставки: оправдание и освещение.
Оправдание означава опрощение. То е прощение на всичките ни грехове и /задължителна част от съдържанието/ нашето приемане от Бога. Цената, на която го печелим /обикновено наричана “достойната причина”/, е кръвта и правдата на Христос, или /за да го кажем малко по-ясно/ всичко, което Христос направи и понесе заради нас, стигайки дотам да “изложи на смърт душата Си” /Ис. 53:12/. Непосредствените резултати от оправданието са мир с Бога, който никой ум не може да схване /Фил. 4:7/, и “радост поради надеждата за Божията слава” /Рим. 5:2/, “неизказана и преславна радост” /1 Петр. 1:8/.

4. По същото време, когато сме оправдани, да, в същия миг, започва освещението. В този миг ние сме новородени, “родени от горе”, “от Духа” /Йоан 3:3,6/. Става една реална и една относителна промяна на отношението. Биваме вътрешно обновени чрез Божията сила. Усещаме “Божията любов, изляна в сърцата ни чрез дадения нам Святи Дух” /Рим. 5:5/. Тя поражда любов към всички хора, особено към Божиите чада, и изгонва любовта към света, към удоволствията и изнежеността, към славата и парите; изгонва гордостта, гнева, своеволието и всяко друго лошо нещо; с една дума, преобразява “земната, животинска и бесовска мъдрост” /Як. 3:15/ в съзнанието, което беше в Христос /Фил. 2:5/.

5. По естествен път ония, които са преживели такова нещо, правят заключението, че грехът остава в миналото, че е изгонен от сърцата им и няма там никакво място повече. Колко леко стигат те до извода: “Не чувствам никакъв грях, значи нямам грях”. Той не владее, значи го няма. Не се обажда, значи е отпътувал.

6. Но не минава дълго време и тия хора разочаровани откриват, че грехът е само временно обезсилен, но не и унищожен. Изкушенията се връщат, грехът оживява и става ясно, че е бил само зашеметен, но не и умъртвен. Човеците чувстват в себе си два принципа, които пряко си противостоят: “Плътта силно желае противното на Духа” /Гал. 5:17/; естеството се съпротивлява срещу Божията благодат. Не могат да отрекат, че понякога усещат в себе си гордост, своеволие, гняв, неверие, макар че усещат и силата да вярват в Христос и да обичат Бога; независимо от свидетелството на Духа, че са Божии чада /Рим. 8:16/, откриват в себе си едно или друго греховно пожелание, макар и то да не може да надделее. Може би такова влечение ги “тласка силно да паднат, но Господ им помага”/Пс. 118:13/.

7. Колко точно описва Макарий преди 1400 г. днешната опитност на Божиите чада: “Неопитните мислят, че докато благодатта действа, грехът отсъства. Но хората с умение да правят разлика и с разум не се осмеляват да кажат: “Ние имаме Божията благодат, затова не можем да бъдем отново изкушавани.” Често срещаме братя, поискали толкова благодат, щото биха могли да кажат, че нямат грях в себе си. Но когато се похвалят с това, скритата у тях злина се пробужда и пламва, готова да ги изгори.”

8 От времето на нашето “новорождение” се осъществява крачка по крачка процесът на освещението. Ние сме способни чрез Духа да умъртвим телесните действия на своята зла природа /Рим. 8:13/; колкото по-мъртви сме към греха, толкова по-живи сме към Бога. Крачим напред от благодат към благодат, загрижени да отбягваме злото във всеки негов образ, да сме усърдни в добри дела, да правим добро на всекиго, докато е ден. Обхождаме се безукорно във всички заповеди, прославяме Бога с дух и истина, носим кръста си и се отричаме от всяко удоволствие, което не ни води при Бога.

9. По този начин очакваме пълно освещение, пълно избавление от всички наши грехове /гордост, своеволие, гняв, неверие/; стремим се към съвършенство /Евр. 6:1/. Но кое е съвършеното? Думата има различни значения: тук тя означава съвършена любов, изключваща греха, изпълваща сърцето и мобилизираща душевните сили. Любовта е, която винаги се радва, непрестанно се моли и за всичко благодари /1 Сол. 5:16-18/.

ІІ. Но каква е вярата, чрез която сме спасени? Това е вторият пункт, който трябва да разгледаме.
1. Най-общо вярата е определена като божествено убеждение и вътрешна увереност /думата има и двете значения/ в нещата, които не виждаме – в недоловимото за зрението или друго сетиво /Евр. 11:1/. Това обхваща свръхестествено убеждение за Бога и божествените неща, нещо като духовна светлина, показвана на душата, и свръхестествено виждане или познание за божественото. В този дух Словото понякога говори за това, че Бог дава светлина, понякога – способност да я възприемем. Павел казва: “Бог, Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, Той е, Който е огрял сърцата ни, за да се просвети светът с познаването на Божията слава в лицето на Исус Христос” /2 Кор. 4:6/. На друго място пак той говори за “просветление на очите на сърцето” /Еф. 1:18/. Чрез това двойно действие на Святия Дух, Който отваря очите на душата и ги просветлява, ние виждаме неща, които естественото око не е виждало и ухо не е чувало. Виждаме невидимите Божии неща. Виждаме духовния свят, който ни заобикаля и за който естествените ни способности са слепи, сякаш той не съществува. Виждаме вечния свят, прозиращ през завесата между времето и вечността. Тогава над нас повече не тегнат облаци и мрак, защото виждаме славата, която има да се открие към нас /Рим. 8:18/.

2 В по-тесен смисъл вярата не е само божествена убеденост и вътрешна сигурност, че “Бог в Христа примирява света със Себе Си” /2 Кор. 5:19/, но и че “Христос ме възлюби и предаде Себе Си за мене” /Гал. 2:20/. Чрез тази вяра /все едно дали ще наречем това нейна същност или по-добре нейно качество/ ние приемаме Христос във всичките Му служения като наш пророк, свещеник и цар. Чрез нея Той става за нас “мъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление” /1 Кор. 1:30/.

3. “Но това вяра на сигурността ли е или вяра на устояването?” Словото не прави подобно разграничаване. Апостолът казва: “Вие бяхте призвани към една надежда” /Еф. 4:4/ – една християнска вяра, която спасява, както Господ е един, Бог и Отец на всички. Тази вяра положително включва увереност /тук тази дума се покрива по значение с думата убеденост, защото е трудно да се посочи разликата между двете/, че “Христос ме е възлюбил и е предал Себе Си за мене.” “Който вярва – с истинска и жива вяра – има това свидетелство в себе си.” /1 Йоан 5:10/. “Духът свидетелства заедно с нашия дух, че сме Божии чада” /Рим. 8:16/. “И понеже сме синове, Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина Си, Който вика: Авва, Отче!”/Гал. 4:6/, и ни дава увереността, че Бог е наш Отец, дава детинско упование в Него. Но забележете, че според природата на нещата увереността идва от упованието. Защото един човек не може детински да уповава на Бога, ако не знае, че е Божие чадо. Затова упованието, доверяването, устояването и твърдостта, или както и да го наречем, не е първата, според мнението на някои, а втората част на вярата.

4. Чрез тази вяра ние биваме спасени, оправдани и осветени, ако вземем думата в същинското й значение. Но как биваме оправдани и осветени чрез вярата? Това е третата крачка в нашето изследване. Понеже това е тема от извънредно голямо значение, няма да е неуместно, ако й посветим съсредоточено и по-специално внимание.

ІІІ. 1. Първо, как биваме оправдани чрез вяра? В какъв смисъл да се разбира това? Отговарям: вярата е условието, и то единственото условие за оправданието. Оправдан е само онзи, който вярва; без вяра никой не е оправдан. Няма друго условие. Само вярата е нужна за оправданието. Всеки, който вярва, е оправдан, какъвто и да е. С други думи, никой не е оправдан, преди да е повярвал; всеки е оправдан, щом повярва.

2. “Но не ни ли заповядва Бог да се покаем, но и да принасяме дела на покаяние /Мат. 3:8/? Например: “Престанете да вършите зло …
Научете се да струвате добро” /Ис. 1:16-17/. Не са ли и двете от висша важност, така че да не очакваме оправдание, ако имаме само едното? Но ако е така, как може да се каже, че вярата е единственото условие за оправдание?”
Несъмнено Бог ни заповядва двете: да се покаем и да принасяме дела. Ако съзнателно пренебрегваме това, не можем да очакваме оправдание. Затова покаянието и неговите плодове са нужни в определен смисъл за целта. Но плодовете не са нужни колкото вярата в същия смисъл и степен. В същата степен, защото тези плодове са нужни само при определени условия, когато има време и възможности за тях. Човек може да бъде оправдан без тях, както разбойникът на кръста /ако можем да го наречем така, защото един автор наскоро откри, че той не бил разбойник, а почитан и уважаван човек/. Но без вяра той не можеше да бъде оправдан. Обратно, човек може да се кае или да принася плодове и това изобщо не го ползва. Той не е оправдан, ако не вярва. Но повярва ли /със или без плодове/, с по-голямо или по-малко разкаяние, той е оправдан. Покаянието и делата са косвено необходими за вярата. Но вярата е непосредствено необходима за оправданието. Така че вярата си остава единственото условие, съвсем непосредствено необходимо за оправданието.

3. “Но вярваш ли ти, че можем да бъдем осветени чрез вяра? Ние знаем, че ти вярваш, че можем да бъдем оправдани чрез вяра, но не вярваш и не учиш ли ти, че ние можем да бъдем осветени чрез нашите добри дела?”
Тези неща се приказват усилено и навсякъде вече 25 години. Но винаги и по всякакъв начин съм декларирал обратното. В лични и обществени изяви съм свидетелствал неотклонно, че ние можем да бъдем точно толкова оправдани, колкото и осветени чрез вяра. На дело едната от тези велики истини е великолепно изясняване на другата. Точно както сме оправдани чрез вяра, така и ще бъдем осветени чрез вяра. Вярата е условието, единственото условие за освещението, както е и за оправданието. Ето това условие: осветен е този, който вярва; без вяра никой не е осветен. Това е единственото условие; само то е достатъчно за освещението. Всеки, който вярва, е осветен, каквото и друго да има той или да няма. С други думи, никой не е осветен, преди да е повярвал. Всеки е осветен, ако повярва.

4. “Но няма ли едно покаяние, което върви след оправданието, както има покаяние, което предшества оправданието? И не са ли задължени всички, които са оправдани, да бъдат “прилежни в добри дела”? Да, не са ли последните така необходими, че който волно ги пренебрегва, не бива да очаква по силата на логиката да бъде съвършено осветен, сиреч да бъде направен “съвършен в любовта” /1 Йоан 4:12/? Да, може ли той изобщо да “расте в благодатта”, в “познаването на нашия Господ Исус Христос” /2 Петр. 3:18/? Може ли да опази благодатта, вече дарена му от Бога? Може ли да напредва във вярата, която е приел, и в благоволението на Бога? Не признаваш ли ти сам всичко това и не го ли защитаваш постоянно? Ако е така, как може да се каже, че вярата е единственото условие за спасението?”

5. Аз признавам всичко това и го считам за непреходна божествена истина. Признавам, че има също едно покаяние, което е след оправданието, както и такова преди него. Всички оправдани са задължени да са прилежни в добри дела. Те са толкова необходими, че ако някой умишлено ги занемарява, сигурно не би следвало да очаква някога да бъде осветен. Той не може да “расте в благодатта”, в богоподобие, в уподобяване на Исус. Да, той не може да опази благодатта, която е приел, не може да остане във вярата и в благоволението на Бога.
Какъв извод следва? Този, че и двете – правилно разбраното покаяние и вършенето на добри дела – дела на благочестие и на любов към ближния /които сега с право могат да бъдат наричани така, защото произтичат от вярата/ в определен смисъл са необходими за освещението.

6 Казвам “правилно разбрано покаяние”, защото то не бива да бъде смесвано с предшестващото такова. Покаянието, което следва оправданието, е съвсем различно от онова, което го предшества. То не съдържа в себе си никаква вина, никакво чувство за проклятие, никакво съзнание за Божия гняв. То не допуска и най-малкото съмнение в Божията милост с ужас от наказанието. То е едно убеждение, което Святият Дух поражда за греха, останал в сърцата ни, за “копнежа на плътта” /Рим. 8:7/, живеещ, според нашата църква, дори в новородения, макар и лишен от власт. Той няма никакво влияние. Това покаяние е убеждението, че ние имаме влечение към злото, към което е склонно сърцето ни, че “плътта силно желае противното на духа” /Гал. 5:17/. Ако не бдим и не се молим постоянно, то понякога ни изкушава към гордост, друг път към гняв, друг път към любов към света и удобствата, към славата и удоволствията повече, отколкото към Бога. Това покаяние е съзнанието за влеченията на сърцата ни към своеволие, безбожие или идолослужение и още повече към неверие, чрез което ние по хиляди пътища и по хиляди поводи все повече и повече “отстъпваме от живия Бог” /Евр. 3:12/.

7. Съзнанието, че в сърцето ни има остатък от грях, поражда заключението, че грехът е налице в живота ни и се залепя за нашите думи и дела. Дори и най-добрите от тях съдържат в същността и вида си част от злото, което не може да устои на Божия съд, когато Той изобличава греха. Където най-малко очакваме, откриваме следите на гордостта, своеволието, неверието или идолослужението, така че сега ние се срамуваме при най-доброто изпълнение на задълженията си повече, отколкото преди, когато сме вършили най-лошите грехове. Оттам принудително изпитваме чувството, че тези дела имат толкова малко заслуга в себе си, колкото и способността да стоим в светлината на божествената праведност, и че щом сме виновни пред Бога заради тях, то кръвта на завета губи силата си.

8. Опитът учи, че наред с това вътрешно съзнание за грях, който остава в сърцата ни и е част от делата и думите ни, както и вината, която ни обременява по тая причина, ако не бъдем окончателно измити в изкупителната кръв, има още нещо, което се съдържа в това покаяние: вътрешната увереност в нашето безсилие и пълната ни неспособност да мислим или да развием добрите желания у себе си. Да, нещо повече – неспособността ни да кажем и една вярна дума или да сторим и едно добро дело, ако не сме подкрепени от всемогъщата благодат на Бога, която ни изпреварва и ни съпровожда във всеки миг.

9. “Но как изглеждат добрите дела, чието вършене ти посочваш като необходимост за освещението?” Първо, всички дела на благочестието – публична молитва, семейна молитва и молитва в скришната ни стаичка, приемане на причастие, изучаване на Словото чрез слушане, четене, размисъл; пост и въздържаност в степен, каквато телесното ни здраве позволява.

10. Второ, всички дела на милосърдие за тялото и душата на човека – хранене на гладните, обличане на голите, приемане на чуждите, грижа за затворници или болни, за несправедливо ощетени; по-нататък: прилежно поучаване на неучените, пробуждане на закоравелите грешници, увещаване на безчинни, насърчаване на малодушни, поддържане на слаби /1 Сол. 5:14/, както и помощ за хора в изкушение или изобщо спасяване на души по всевъзможни други начини. Това е покаянието и това са оправдаващите плодове на покаянието, необходими за пълното освещение. Това е пътят, по който Божиите чада трябва да търсят пълната святост.

11. На този фон е очевидна вредата от наглед невинния възглед: “У вярващия няма никакъв грях; всеки грях е напълно изкоренен в момента, когато човек бива оправдан.” Чрез пълното предотвратяване на покаянието той прегражда пътя към освещението. Който вярва, че няма грях нито в живота, нито в сърцето си, няма нужда от покаяние. Оттам той няма и възможност да бъде направен съвършен в любовта /1 Йоан 4:18/, защото за тази цел покаянието е необходимо.

12. Същевременно е лесно забележимо, че няма никаква опасност да се очаква по този начин пълното избавление. Защото, ако приемем, че се заблуждаваме и едно такова благословение никога не е очаквано и не може да се очаква, тогава не губим нищо. Да, самото очакване ни укрепява да прилагаме всички дарби, които Бог ни е дал; да ги умножаваме, за да може нашият Господ да си прибере лихвите, когато си дойде /Мат. 25:27/.

13. Но нека се върнем към нашата тема: ако трябва да се признае, че това покаяние и неговите плодове са нужни за пълното спасение, те не са нужни в същия смисъл и степен, както и вярата. Не в същата степен, защото такива плодове са нужни само при определени условия, по-точно, когато дойде тяхното време и възможност. Иначе без тях човек би могъл да бъде осветен. Но без вяра не може да бъде осветен. Човек може да се покае или да извърши много добри дела, но това нищо не ползва: той не е осветен, преди да вярва. Но веднага щом повярва, със или без плодове; да, с повече или по-малко покаяние, тогава той е осветен. Не в същия смисъл, защото това покаяние и тези плодове са само необходими впоследствие, за да е трайна вярата и да расте. Обратно, вярата е незабавно и непосредствено необходима за освещението. Така тази вяра остава единствено условие, абсолютно необходимо за освещението.

14. “Но каква е тази вяра, чрез която ние бяхме осветени, спасени от греха и направени съвършени в любовта?” Първо, тя е едно божествено убеждение, една вътрешна увереност, че Бог я е обещал в Писанието. Докато не сме напълно убедени в нея, не можем да направим и крачка напред. Човек може да си представи, че за да бъде убедена някоя разумна личност, е нужна само една дума, а именно старото обещание: “Господ, твоят Бог, ще обреже сърцето ти и сърцето на потомството ти, за да любиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, за да живееш” /Втор. 30:8/. Колко ясно е изразена тук съвършената любов! Колко силно се изявява спасението от всички грехове! Защото докато любовта изпълва сърцето, какво място остава за греха?

15 Тя е, второ, едно божествено убеждение и вътрешна увереност, че Бог може да изпълни Своето обещание. Дори ако признаем, че “за човека не е възможно” /Мат. 19:26/ да стори от нечистото чисто, да измие едно сърце от греха и да го изпълни със съвършена святост, това не прави невъзможно да признаем: “За Бога няма нищо невъзможно.” Сигурно никой още не си е представял, че това е осъществимо от по-малка сила, отколкото Божията. Но щом Бог говори, това става. Бог казва: “Да бъде светлина!”, и стана светлина /Бит. 1:3/.

16 Вярата е, трето, едно божествено убеждение и вътрешна увереност, че Бог може и иска това сега. И защо не? Не е ли за Него един миг равен на хиляда години? Той не се нуждае от много време, за да постигне онова, което иска. Да чака, щото хората, които иска да прослави, да станат по-прилежни или по-достойни. Затова можем смело да кажем: “Днес е спасителен ден!” /2 Кор. 6:2/. “Днес, ако чуете гласа Му, не закоравявайте сърцата си” /Евр. 4:7/. “Ето, всичко е готово, дойдете на сватбата” /Мат. 22:4/.

17. Към увереността, че Бог може да ни освети, се прибавя още нещо – вътрешната увереност и убеждение, че Той и върши това. В същия миг това става: Бог говори на вътрешността на душата: “Да ти бъде според вярата.” Тогава тя е чиста от всякакво петно на греха, от всяка неправда. Вярващият опитва дълбокия смисъл на думите: “Ако ходим в светлината, както е Той в светлина, имаме общение един с друг и кръвта на Сина Му Исус Христос ни очиства от всеки грях” /1 Йоан 1:7/.

18. “Но прави ли Бог това велико дело в душата на отделни стъпки или в един миг?” Може би при едни Той прави това на стъпки. Имам предвид, че те не могат да назоват точния миг, в който грехът изчезва. Но във висша степен препоръчително е това да стане, ако е Божията воля, внезапно; Бог да разруши греха с едно дихание на устата си /Йов 15:30/; в една секунда и миг. Така действа Той по принцип. Това е прост факт, за който има достатъчно доказателства, за да бъде убеден всеки непредубеден човек. Затова, чакай този миг! Оглеждай се за него по гореописания път, чрез всички добри дела, за които си създаден в Христос. Тогава не съществува никаква опасност. Ако и да не станеш по-добър с това очакване, няма и да станеш по-лош. Защото, ако и да бъдеш разочарован в надеждата си, все пак не губиш нищо. Но ти няма да бъдеш разочарован в надеждата си. Божият дар ще дойде и няма да закъснее. Затова чакай го всеки ден, всеки час, всеки миг! Защо не и в този час и в този миг? Ти можеш със сигурност да го чакаш сега, ако си убеден, че той идва чрез вяра. По този белег със сигурност можеш да познаеш дали го търсиш чрез вяра или чрез дела. Ако търсиш чрез дела, тогава трябва първо да сториш нещо друго, преди да бъдеш осветен. Ти мислиш: “първо аз трябва да бъда такъв и такъв, да сторя това и това.” В такъв случай търсиш Божия дар чрез дела. Ако го търсиш чрез вяра, можеш да го очакваш, какъвто си, и щом го очакваш такъв, какъвто си, чакай го сега. Важно е да знаеш, че между тези три неща има неразривна връзка: очаквай го с вяра, очаквай го, какъвто си, очаквай го сега! Да изключиш нещо от тях значи да изключиш всичките. Вярваш ли, че ние сме осветени чрез вяра? Тогава стой в убежденията си и очаквай благословението такъв, какъвто си – нито по-добър, нито по-лош; като един беден грешник, който все още няма нищо, с което може да плати, който нищо друго не може да представи в защита, освен: “Христос е умрял.” Ако го чакаш, какъвто си, тогава чакай го сега. Нека нищо не те спира. Но защо да го правиш? Христос е готов и Той е всичко, от което ти се нуждаеш. Той те чака! Той стои на вратата ти. Нека душата ти извика от цялата си дълбочина:

Влез, влез, небесен Гост,
и никога недей си тръгва.
Вечеряй с мен и любовта
да бъде ястието на трапезата.



Цитати:


Последни новини

Завърши проповедническият курс в Румъния

15.05.2018

Със семинар, посветен на проповядването, завърши курсът за проповедници на Обединената методистка църква в Румъния. Курсът започна през октомври 2014 година, а на участниците бяха предложени лекции и дискусии по въведение в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, църковна история, история на ранния методизъм, методистко богословие, богослужебна практика и проповядване. По всяка от дисциплините […]

Прочети повече

Новини, От Европа