Автор: пастор Михаил Стефанов

 

В началото на всяка година методистите по целия свят празнуват специално богослужение за подновяване за завета с Бога. Основна част от това богослужение е молитвата на завета, въведена от Джон Уесли в методистките общности през 50-те години на ХVІІІ век. През 1755 г. Уесли отбелязва в дневника си, че заимства молитвата от английския пуритан Ричард Алайн (1610 – 1681 г.).

 

“Аз не принадлежа вече на себе си, а на Теб, Боже. Използвай ме както намериш за добре и ме постави там, където решиш. Дай ми да работя за Теб или да почивам за Теб; да бъда издигнат за Теб или принизен за Теб; нека бъда изпълнен, нека бъда празен; нека имам всичко, нека нямам нищо; всичко, което имам и съм, по своя воля и с цялото си сърце предавам на Теб, за да ме използваш както намериш за добре. И сега, святи и праведни Боже, Отец, Син и Святи Дух, Ти си мой и аз съм Твой. И този завет, сключен тук, на земята, нека бъде скрепен и на небето. Амин.”

 

За голяма част от хората в нашето общество думите на тази молитва биха звучали твърде радикално. Популярни думи днес са себеутвърждаване, себереализация, себеразвитие. Себеотдаването не се вписва в нашите представи за пълноценен живот. Съвременната религия е индивидуализмът, който превръща желанията и стремежите на отделната личност във висша ценност, егото в идол, а модерната икона е “селфито” (от англ. selfie – автопортретна снимка, обикновено направена с мобилен телефон).

 

Но когато центърът сме ние, към кого се обръщаме, когато се нуждаем от цел и посока, от идентичност, от утеха? Ние можем да се опитваме да се реализираме като отделни личности, но живеем пълноценно и оцеляваме само в общност. Един от основните крепежни елементи на всяка общност е взаимното доверие. Без доверие нашето ежедневие би било немислимо. Всеки ден ние доверяваме живота си в ръцете на много хора без дори да го осъзнаваме – когато се качим в автобуса, когато отидем на преглед при лекар, когато пазаруваме в магазина, когато сме си у дома и т.н. Ние не проверяваме автобусния шофьор с дрегер за алкохол, нито документа му за правоспособност; не изискваме дипломата на лекаря, нито сертификат за качество на храните, които купуваме; не проверяваме структурните параметри на сградата, в която живеем, а се доверяваме, че архитектът, конструкторът, строителите и всички по веригата са си свършили работата, за да можем спокойно да се отпуснем у дома. Без доверие животът би бил немислим. Въпросът е на кого избираме да се доверим?

 

С молитвата за обновяване на завета с Бога ние изразяваме пълното си доверие в Него. Един Бог, Който ни предлага взаимоотношения, основани на любов. Не далечен и дистанциран от нашия живот, а Един, Който чрез Своя Син Исус Христос отдаде Себе Си за нас, за да можем ние да се освободим от оковите на егото и злото в себе си и да намерим истински живот.

 

Една от трагедиите на човечеството от грехопадението до днес е, че ние се страхуваме от Онзи, на Когото наистина принадлежим, Който ни е създал по Свой образ и подобие и Чиято същност е любов. Ние сме забравили кои сме всъщност и на кого принадлежим.

 

В една своя детска книжка Сали Лойд-Джоунс пита: “Виждали ли сте риба да плува? Тя се гмурка, стрелка се, плъзга се, превърта се, плува във водата. Рибата е създадена за вода. Това е естествената ѝ среда, мястото, където принадлежи” (Sally Lloyd-Jones, “Thoughts to Make Your Heart Sing”). Ние забравяме, че сме създадени от Бога с любов, за любов и – независимо дали го осъзнаваме, или не – че живеем обградени от Божията любов и присъствие. Това е естествената ни среда, мястото, на което принадлежим.

 

Заветът, който Бог сключва с нас, е израз на Неговата любов, която ни търси и кани да живеем с Него. Христовата жертва на кръста е Божието себеотдаване за нас. Молитвата за обновяване на завета е нашето потвърждение на любов, доверие и вярност към този Бог, Kойто “се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците” (Филипяни 2:7). Тя насочва живота ни отвъд самите нас, в единство с Христос и в хармония с цялото Творение.

 

Поради това, че същността на християнската любов е действие на себеотдаване, нашата любов към Бога не може да бъде принудена, нито пък може да бъде предварително програмирана в нас. Бог свободно ни дава живота Си и желае ние свободно да изберем да Му се доверим напълно. Неговата благодат и любов чрез действието на Святия Божи Дух имат силата да преобразяват себичното ни сърце и да ни водят към святост и съвършена любов.

 

Когато се доверим на Бога, няма нужда да се борим за позиция, власт, слава, да доказваме себе си и да се опитваме да се изкачим над другите. В Него ние всички сме едно, създадени по Негов образ; в Бога се корени нашето достойнство. Ние можем да се отпуснем в Неговите любящи ръце. Преживели Божията любов, грижа и присъствие, ние можем да се доверим, че и в радостни, и в трудни моменти, на което и място да ни е поставил, в каквито и обстоятелства да се намираме, Бог е до нас и ние сме Негови. Думите на молитвата за обновяване на завета са израз на дълбоко доверие в Божията вярност, доброта и любов, въплътени в личността Господ Исус Христос и изпитани чрез действието на Святия Божи Дух в общността на вярващите.



Цитати:


Последни новини

Международна научна конференция

15.11.2017

На 13 и 14 ноември, от 9.00 до 18.00 часа, в Конферентната зала (северно крило на Ректората) се проведе международна научна конференция, посветена на 500-та годишнина от началото на протестантската Реформация. Участваха преподаватели от Богословския и Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, български протестантски богослови и пастори, гости-учени от Унгария, Австрия и Франция. […]

Прочети повече

Новини, От страната