Автор: Даниел Топалски

 

Въведение: авторство, интертекстуалност и езикът на вярата

Чарлз Уесли (1707-1788) често и напълно незаслужено остава в сянката на по-големия си брат Джон, който традиционно е определян като баща на методисткото движение. Това впечатление сякаш се потвърждава от практиката върху заглавната страница на публикуваните сборници с химни да стоят имената и на двамата братя. В рамките на това „съавторство“ обаче функциите са ясно разпределени, макар и не изрично афиширани – Чарлз е авторът на химните, а Джон е техният редактор. Това изключително продуктивно творческо сътрудничество ражда 27 000 куплета и 180 000 строфи, като се оставят настрана всички останали текстове, създадени индивидуално от членовете на плодовития творческия тандем (Webster 2007: 230).

 

Чарлз Уесли в никакъв случай не е имитация или версия на по-големия си брат. Опитите да се обоснове подобна оценка не се опират на никакви убедителни доказателства. Достатъчно е да бъдат посочени случаите на пропускане на редакторската намеса на Джон Уесли, когато Чарлз иска ясно да изрази несъгласието си със своя по-голям брат по важни въпроси, свързани с богословието и практиката на методистките общества. Далеч по-справедливо би било на двамата да се гледа като на съработници, чието сътрудничество продължава дори тогава, когато между тях съществуват разногласия и напрежения. В тази светлина трябва да бъде разглеждан и въпросът за авторството на богатото химнографско наследство, оставено от братята Уесли. Чарлз поетически перифразира богословието на Джон, но също така в определени случаи изразява своето несъгласие с него или отива отвъд прозаичните му формулировки, като изостря смисъла или открива ново измерение на вече казаното, възползвайки се щедро от предимствата на доксологичното богословие. Томас Лангфорд изяснява този тип богословстване по следния начин: „За да разберем богословието на Чарлз Уесли, е необходимо да проумеем, че това е химнично богословие, т.е. богословие, изразено, ограничено и оживено от химновата форма. Богословието на Чарлз Уесли е богословие, което може да се изпее. В този смисъл това е богословие, с което може да се прославя; богословие, с което някой може да се моли; богословие, с което някой може да поучава…“ (Langford, 1992: 97).

 

Сборникът от 166 евхаристийни химни, издаден през 1745 г. под заглавието „Химни за Господната вечеря“, представя съавторството между двамата братя в една по-специфична светлина. Джон Уесли определя до голяма степен съдържанието и структурата на сборника с избора на предговор, който представлява съкратена версия на публикуваното през 1673 г. съчинение на Даниел Бревинт „Християнската жертва и тайнство“. По този начин Джон задава основата за поетичната интерпретация, с която Чарлз трябва да се заеме, въвеждайки в съавторския кръг Бревинт и традицията, на която той принадлежи. Създадени са необходимите условия за уникална среща и диалог на един прозаичен богословски текст, написан през ХVІІ в., с неговата поетичната перифраза, ювелирно изработена век по-късно. По думите на Дж. Ърнест Ратенбъри чрез тази среща Чарлз Уесли „дава на Бревинт криле“, позволявайки му да се издигне по-високо и да каже повече, отколкото е имал възможност при създаването на своя трактат (Rattenbury 1948:13).

 

Евхаристийните химни на Чарлз Уесли, който все пак трябва да се приеме като техен непосредствен автор, са вплетени в една мрежа от сложни интертекстуални връзки, в която текстовете и идеите на Джон Уесли и Даниел Бревинт съвсем не са единствените диалогични партньори. Химните са всъщност херменевтични актове, които интерпретират и реинтерпретират Свещеното писание в съответствие с нуждите на времето. Евхаристийните химни в частност въвличат в този процес не само библейските свидетелствата за събитията на Тайната вечеря и Христовата жертва на кръста, но и старозаветни текстове, които обясняват нуждата от тази жертва или пророчески я предсказват. Задълбоченото познаване на библейския текст в най-дребните му детайли позволява на Чарлз Уесли да ангажира в поетичната си херменевтика пасажи от цялото Писание, най-често ползвано в неговата Авторизирана вeрсия на английски език от 1611 г. (King James Version). Той се изразява с библейски фрази напълно естествено и често възприема библейските текстове като метафори, описващи състоянието на човешката душа. Библейският текст без съмнение е най-важният „културен център“, който формира облика на химните на Чарлз Уесли. Към този център се добавят и множество други, привлечени от литургичната чувствителност на химнописеца, познаването на древните гръцки и латински поетични образци, както и на английската поетична традиция, в рамките на която си струва в случая да се откроят имената на Стърнхолд, Хопкинс, Уитър, Милтън и Тейт.

 

Сложната интертекстуалност, макар и очертана тук с най-едри щрихи, ни помага, докато на практика сме въвлечени като читатели в един вторичен херменевтичен акт, да си обясним изключителната сгъстеност на мисълта и образа в евхаристийните химни на Чарлз Уесли, която е характерна за цялото му поетично творчество. Забележителната плътност на езика, която кореспондира с необходимостта да се открие смисъла на тайнството, без то да изгуби тайнствения си характер, с необходимостта да се мисли сакралното на границите на самото мислене, е постижима, защото това е всъщност език на вярата и по-конкретно – на християнската вяра. Тази вяра е „жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що не се вижда“ (Евр. 11:1)1. Благодарение на тази вяра Чарлз Уесли се проявява в евхаристийните си химни като истински сакра-менталист (Colquhoun 1949: 104).

 

Езикът на вярата не се справя със смисъла самостоятелно, а винаги в условията на верската общност – в рамките на нейното богослужение и в контекста на нейната традиция. Така овладяването на смисъла става част от богослужебния ритъм, осъществява се чрез общо пеене и по този начин самият смисъл става по-лесен за възприемане, запомняне и възпроизвеждане. Съвсем естествено се откроява множествеността на авторовия „аз“, което предполага и множественост на интерпретациите (Watson 1999: 20), удържани в динамично единство чрез единството на богослужебната общност и интегритета на нейната жива традиция – пазена грижливо, но и непрестанно актуализирана.

 

Езикът на вярата е силно диалогичен. В диалог са вплетени сакралното и секуларното, свещеното и профанното и като резултат на това в химните на Уесли успешно са „конвертирани“ думи и изрази, придобили популярност в секуларната си употреба (Watson 2007: 364).

 

Езикът на вярата в евхаристийните химни на Чарлз Уесли е силно метафоричен – той едновременно открива и скрива смисъла на тайнството. Истинският смисъл може единствено да бъде дарен и приет с благодарност, а това предполага причастност. Така естествено езикът на вярата се оказва в същото време и език на тайнствената причастност: благостта Божия може да бъде позната само ако бъде опитана (вж. Пс. 33:9).

 

 

Поетичният език на вярата като анамнеза

Предговорът на Д. Бревинт предопределя структурата на сборника „Химни за Господната вечеря“, чиято първа част е посветена на тайнството като възпоменание на страданията и смъртта на Иисус Христос. Светото Причастие е възпоменание, поменуване, напомняне, но това възпоменание е много повече от простото спомняне на минало събитие. То е анамнеза – динамично действие, което е изображение в настоящето на делата на Божията милост от миналото, и то по такъв начин, че ги прави действително случващи се сега. За християнина Христос е възкръснал и жив тук и сега, което е много повече от поменуване на вече извършеното от Него в миналото. Истинската анамнеза е възможна само с помощта на Светия Дух, Когото Уесли нарича „Божествен Напомнител“:

 

Ела, Ти, вечни Душе,

извести на всеки благодарен ум

Спасителят що стори със смъртта Си,

страданията, които за рода човешки претърпя. (Hymns 1825: 49)2

 

 

Светият Дух дарява живата вяра, открива великото спасение и проповядва Евангелието на човешките сърца. Тази проповед разкрива непреходната актуалност на Христовата смърт, нейната неизменна „новост“ (3.2). Пак благодарение на благодатното действие на Духа Агнецът Божи се представя пред вярващия винаги като „заклан“ за греховете на човеците (5.2), като вечна жертва (5.1), а любовта Му като винаги „нова“ (21.1).

 

Само поетичният език на вярата може да изрече това, което църковните догматически формулировки не могат да си позволят. Пишейки за смъртта на Иисус Христос, Чарлз не се поколебава да възкликне: „Великият Йехова умря!“, а в следващия куплет да изостри още повече централния парадокс на християнската вяра:

 

Преславната Причина на всичко умира,

истинският вечен Господар.

Той падна, от падението да ни възправи

и да изкупи грешния човек!

Добре е слънцето лъчите свои да оттегли,

съчувствие на страдащия да покаже,

света във мрак внезапен да остави,

Създателят негов докато умира. (21.5)

 

Смъртта на „Княза на живота“ e в същото време победа над греха. Тази истина е поднесена с типичната за Уесли сбитост и плътност в една-едничка строфа: „Смъртта на Бога, смъртта на греха“. Следващите две строфи са конструирани по еднакъв начин, за да утвърдят чрез повторение идеята, че „смъртта на Бога“ носи освобождение и изцеление на човешката душа:

 

Смъртта, чрез която враговете ни са сразени,

смъртта, чрез която душите ни са изцелени. (24.2)

 

Вярата има ключово значение, за да се превърне спомнянето за Христовата кръстна жертва в истинска анамнеза. Вярата отваря очите на сърцето, за да може да бъде разпознат разпънатият Господ, Който присъства на трапезата, и да бъде видян прободеният Агнец, Който е положен на олтара. Чрез вяра християните стават свидетели на последните мигове от живота Му – виждат как обронва глава и чуват последния Му дъх (4.4). Чрез вяра те приемат хляба на живота, хляб, който идва от небето – самия Господ, Който отдаде живота Си за всички човеци (2.5; 11.3). Тази вяра носи със себе си личната увереност, че Христос е умрял за всеки, който застава на Неговата трапеза:

 

И нека тази наша вяра да не се поклати,

непоклатима да остане като Твоята любов:

увереност сигурна за нещата невидими,

простираща се отвъд годините отминали,

и нека види на дървото Теб, проливащ Своята кръв,

мой Боже, Ти за мен, за мен умря. (5.3)

 

Поетичната анамнеза на Чарлз Уесли не се отнася само до човека. Бог също е призован да мисли за човека, който е насочил мислите си към Бога (20.1). Това е призив за продължаващо Божествено съдействие, без което истинското възпоменание е немислимо. Човек може да мисли за Бога, може да помни Божествените спасителни дела, достигнали до своята кулминация в кръстната смърт на Божия Син, защото Бог винаги мисли за човека, винаги помни Своите чеда, дори когато са далеч от Него.

 

Динамичното действие на възпоменание на Христовите страдания и смърт е неразривно свързано с преобразяващото действие на Светия Дух, Който превръща участниците на трапезата в съучастници на благата на Божествения живот:

 

На възпоменаващите Неговата смърт,

на нас Ти нов живот дари,

любящия синовен Дух

във чакащото ми сърце вдъхни. (88.3)

 

Поетичният език на вярата като действен знак

Втората част на сборника с евхаристийни химни е посветена на тайнството като знак (символ) и средство на благодатта. Верен на англиканската традиция, на която принадлежи до самия край на живота си, Чарлз Уесли едновременно отхвърля римокатолическото учение за  transsubstantiatio („Не местно божество / почитаме във Тебе, Господи“ – 63.2) и възгледа на Цвингли за Евхаристията като символ, чиято функции се изчерпва с това да напомни за нещо, което се е случило в миналото („Това не е мъртъв, външен знак“ – 55.1). Иисус Христос присъства истински и действено не чрез „чудото“ на транссубстанциацията, но чрез силата на Светия Дух, Който Го прави наличен в събранието на вярващите. Няма промяна в субстанцията на хляба и виното. Те си остават, каквото са, но в отношението си към Христос са повече:

 

О, дълбина на Божията любов и благодат неизмерима!

Кой би могъл да каже как хлябът и виното ни изявяват Бога!

Как хлябът Неговата плът ни дава,

как виното предава ни кръвта Му,

изпълвайки сърцата на верните Му люде

на Божия живот със пълнотата. (57.1)

 

Евхаристията е тайнство, непостижимо дори за най-дръзките опити на човешкия разум. За автора на химните няма никакво съмнение, че хлябът и виното ни „изявяват“ Бога и ни изпълват „на Божия живот с пълнота“ чрез силата на Светия Дух. Но той в същото време не предприема дори най-малък опит за изясняване на начина на това „изявяване“ или „предаване“:

 

Нека най-мъдрият сред смъртните покаже

как получаваме благодатта,

как елементите крехки даряват ни сила,

която не им е присъща.

Кой ще обясни чудния начин,

по който силата идва чрез тях?

Те нея ни предават

и все пак същите остават.

 

 

Питай мъдростта на Бог Отец:

Него, Който средствата е отредил.

Ангели ограждат нашия олтар и навеждат се

да разберат, но напразно е това. (57.2, 3)

 

Силата на Светия Дух „съобщава“ (предава) на участниците в тайнството реалното присъствие на Христос по уникален начин – чрез видимите, осезаеми и преходни елементи на хляба и виното. Роб Стейпълс определя тайнствата като „действени символи“, което означава, че те не само символизират истината, но чрез тях „Бог извършва благодатно действие на съобщаване на истината“ (Staples 1991: 106). Едно подобно разбиране е намерило израз и в поетичния евхаристиен виртуализъм на Чарлз Уесли, в който Светият Дух прави „знака истински“:

 

Ела, Святи Душе, действието Си разпростри

и знака изпълни.

Живота Си във хляба влей

и силата Си – във виното. (72.1)

 

Призивът към Духа да изпълни с Божествен живот видимите знаци на хляба и виното е всъщност поетична епиклеза, молитвено призоваване чрез действието на Светия Дух Христовото тайнствено присъствие да стане реално за тези, които застават около трапезата. Христос се открива в душите им и те получават възможност да опитат (вкусят) благодатта (88.1), защото духовните им сетива са пробудени.

 

Тайнството е установено от Бога, за да могат вярващите да станат „участници в Неговото естество“ (54.3; вж. 2 Петр. 2:4). То има централна значимост сред благодатните средства и когато е прието с вяра, предава на участниците богатствата на Божествения живот.

 

Евхаристията е за Чарлз Уесли „образ и средство на спасителната благодат“, „свят, истински, действен знак“ (28.1, 2), „символ“ (58.7), „външен знак на вътрешна благодат“ (71.1), но и „страшна тайна“ за онези, които злоупотребяват с външните знаци, пристъпвайки недостойно към тях (56.1, 2).

 

Вярващият човек не изпитва нужда да разгадава тайнството, да знае начина, по който Бог действа в него, той почита с мълчание „пречудната тайна на любовта“ (36.1). При все това очите му се отварят и той започва да вижда:

 

Не мога да открия начина

и нужда нямам тайнството да разгадая,

едно-едничко нещо зная,

че аз бях сляп, но виждам днес. (59.2)

 

Трудно може да бъде избегнат паралелът, който се открива между разбирането за тайнството Евхаристия, при което реалното присъствие на Иисус Христос се съобщава на участниците чрез видимите знаци на хляба и виното, и езика, разбиран като знакова система. В тази система символите притежават особеното качество зад тяхната форма да стои скрито значение или такова, което се поддава на интерпретация. В поетичния език това качество на символите се използва по най-виртуозен начин, а когато поетът говори езика на вярата, той може чрез думите си да назовава тайнствени реалности, които са отвъд човешкото разбиране, и то по такъв начин, че да направи читателите си съпричастни на тези реалности. В случая с евхаристийните химни, предназначени да бъдат част от богослужебния живот на верската общност, срещата на вярващите с възкръсналия Господ е опосредена от поетичните словесни знаци на химните, които, „смесени с вяра“ (както тази на автора, така и тази на членовете на общността), се превръщат на свой ред в средство на благодатта.

 

Поетичният език на вярата като радостно предвкусване

Миналото, настоящето и бъдещето се събират в събитието на Евхаристията, в едно се срещат това, което Бог е извършил в миналото, това, което продължава да върши в настоящето, и това, което ще стори в края на времената. Чарлз Уесли има изключително изострена чувствителност към есхатологичното измерение на тайнството и в пълно съгласие с Бревинт той посвещава трета част от сборника си с евхаристийни химни именно на това измерение – Евхаристията е представена като залог за небето.

 

Опозицията земя – небе изпълнява важна функция в есхатологичните представи на Уесли. Остротата, с която тя е представена в химните, има за цел да подчертае идеята, че на каквито и благословения да се радват вярващите в земния си живот, те не могат да се сравнят с това, което Бог е приготвил за тях след връщането на Иисус Христос. Ако в земните условия „великият Невидим“ е скрит от очите със „сакраментално покривало“, то в бъдещия век Той ще може да бъде видян лице в лице (93.2).

 

Евхаристийните химни от третата част на сборника са заредени с есхатологично нетърпение, с очакването, че вярващите скоро ще бъдат с Господа и ще пият от плода на лозата с Него в царството на Отца Му (93.3; вж. Мат. 26:29).

 

Остротата на опозицията земя – небе е съществено смекчена именно от евхаристийната трапеза: „Чрез вяра и надежда още тук, / дори сега споделяме ний сватбеното тържество“ (96.7). Участниците в нея могат без колебание да заявят: „Нашето небе започва на земята“ (96.1), защото тайнството още сега открива очакваните „по-големи благословения“ (94.2). В него Христос дава на душите възможността да вкусят от небето, „изливайки го“ в сърцата на тези, които вкусват хляба и пият от чашата (103.2).

 

Евхаристията е радостно предвкусване на небесното пиршество – на Господната трапеза бъдещата слава става настояща реалност. Тук си струва да се отбележи, че Чарлз Уесли отива отвъд предговора на Бревинт, щедро напоявайки евхаристийните си химни с триумфираща и шумна радост, която е несъмнена новост в богослужебното празнуване на тайнството. Не може да бъде иначе, ако участниците в това празнуване опитват „колко славен е животът горе“ (101.1) и са поканени да присъстват на сватбеното тържество на Агнеца Божи.

 

Евхаристията е сигурен залог на надеждата на вярващите да живеят с Иисус (95.3). Този живот, който не може да се сравни с нищо, превъзхожда всички човешки очаквания:

 

За блаженства непознати сигурен залог

това Божествено причастие ще бъде;

лъчът ще стане слънце,

капката ще се превърне във море. (101.4)

 

Само вярата може да се „възкачи на върха на планината“ и да види идещия в слава Съдия, изпреварвайки времето на Господния ден (98.4). Евхаристийните химни на Чарлз Уесли дават поетичен израз на една „осъществена есхатология“ (Colquhoun 1949: 106), която не престава да очаква края на времената, но още тук и сега радостно предвкусва тяхното настъпване.

 

Поетичният език на вярата е език на радостното предвкусване, който може да бъде истински разбран в рамките на богослужебната общност. В същите рамки той намира най-ярката си изява, защото радостта е истинска, когато е споделена. Евхаристийните химни носят тази споделена радост и канят общността да ѝ даде израз в общото пеене.

 

Заключение: парадоксалният класически език на вярата

Очертаните три измерения на поетичния език на вярата в евхаристийните химни на Чарлз Уесли отразяват различните измерения на централния парадокс на християнската вяра, на който Евхаристията се явява възпоменание. Този парадокс e блестящо представен чрез любимата на Чарлз Уесли фигура – оксиморона: „Безстрастен, Той страда; безсмъртен – умря“ (Davie 1952: 79). Цитираният пример, един от многото, с които са изпълнени химните за Господната вечеря, естествено налага обобщението, че поетичният език, с който Уесли си служи, може да се определи преди всичко като парадоксален. Именно като такъв този език е и анамнеза, и действен знак, и радостно предвкусване – език, който среща миналото и бъдещето в настоящето, но без да ги смесва.

 

В същото време езикът на евхаристийните химни не се отличава от езика на членовете на богослужебната общност. Уесли не се опитва толкова да го обогати, колкото да го изостри, да го направи по-прецизен, да го пречисти и по този начин, и пак парадоксално – да го направи гъвкав, по-изразителен.

 

Парадоксалният език на химните е по необходимост силно метафоричен. Той обаче не открива, нито изковава нови метафори. Доколкото е език на вярата, той „съживява“ старите метафори, изостря техния притъпен и замъглен смисъл, давайки им нов живот.

 

Поетичният език на вярата е в състояние да вдъхне живот дори във фраза, която изглежда напълно „изтощена“ от прекомерна употреба. Това заключение се отнася с пълна сила за езика на химните на Чарлз Уесли. Доналд Дейви не е пропуснал тази особеност, която е извикала в съзнанието му спомен за една бележка на Езра Паунд по отношение на Анатол Франс: „За Анатол Франс казват, че прекарвал много време, търсейки най-малко възможния вариант, който би могъл да превърне най-остарялата и банална журналистическа фраза в нещо изящно. Това търсене се нарича понякога класицизъм“. Веднага след цитирането на тази бележка Дейви заключава: „От тази гледна точка Чарлз Уесли е класически поет, какъвто е Д-р Джонсън“3 (Davie 1952: 80).

 

Своеобразният евхаристиен ентусиазъм сред ранните методисти предизвиква многократното преиздаване на „Химните за Господнята вечеря“, които без съмнение имат ключово значение за определянето на облика на евхаристийното богословие и практика на братята Уесли. Сборникът е отпечатан  девет пъти само до смъртта на Джон Уесли през 1791 г. Тази негова популярност е настоятелна покана към съвременните изследователи наред с всичко друго да се вгледат с повече внимание и в специфичния поетичен език на вярата, характерен за евхаристийните химни на Чарлз Уесли.

 

 

Бележки:

  1. Всички библейски цитати са направени според Библия, сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1998.
  2. По-нататък за краткост химните се обозначават само със своя номер в сборника и поредността на куплета – напр. 17.1.
  3. Дейви има предвид английския поет, есеист, моралист, литературен критик, биограф, редактор и лексикограф Самюел Джонсън (1709 – 1784).

 

 

Библиография

Colquhoun 1949: Frank Colquhoun, Charles Wesley’s Eucharistic Hymns, Churchman 63/2, 1949.

Davie 1952: Donald Davie, Purity of Diction in English Verse (London: Chatto & Windus, 1952).

Hymns 1825: Hymns on the Lord’s Supper, London: J. Kershaw, 1825

Langford 1992: Thomas Langford, ʻCharles Wesley as Theologianʼ, in S T Kimbrough Jr (ed.), Charles Wesley: Poet and Theologian (Nashville, 1992).

Rattenbury 1948: Rattenbury, J. Ernest, The Eucharistic Hymns of John and Charles Wesley: To which is appended Wesley’s Preface extracted from Brevint’s Christian sacrament and sacrifice, together with Hymns on The Lord’s supper, London: Epworth Press, 1948.

Staples 1991: Rob L. Staples, Outward Sign and Inward Grace: The Place of Sacraments in Wesleyan Spirituality (Kansas City: Beacon Hill Press, 1991).

Webster 2007: Robert Webster, ʻBalsamic Virtue: Healing Imagery in Charles Wesleyʼ, in Kenneth Newport & Ted Campbell (ed.), Charles Wesley: Life, Literature and Legacy (Epworth, 2007).

Watson 1999: J. R. Watson, The English Hymn: A Critical and Historical Study (Oxford, England: Oxford University Press, 1999).

Watson 2007: J. R. Watson, ‘The Hymns and the Poetic Tradition’, in Kenneth Newport & Ted Campbell (ed.), Charles Wesley: Life, Literature and Legacy (Epworth, 2007).

 

 

 

 

 

 



Цитати:


Последни новини

Ново решение на Централното ръководство

28.11.2020

На 28 ноември 2020 г. от 10.00 ч. се проведе заседание на Централното ръководство на Евангелска методистка епископална църква в България в следния състав: суперинтендант Даниел Топалски – председател, п-р Ивайло Иванов – секретар, пастор Красимир Маджаров, д-р Мариела Михайлова, Любен Попов.   След като взе предвид епидемичната обстановка в страната и предписаните от министъра […]

Прочети повече

Новини