Усъвършенстването на идеята за връзката между хората, наречени методисти, продължава година след година като отговор на нуждите, които възникват. Периодът 1745-46 г. дава пример за процес на обсъждане, проповеднически пътувания, кореспонденция и публикации, които продължават през целия век. Най-забележителните диспути се появяват в печата, най-очевидните подобрения са записани в протоколите на Годишните конференции. Но най-значителната част от процеса се осъществява в ежедневния контакт на Уесли с проповедниците, членовете, критиците и църковната върхушка. Някои от задочните разговори с най-голямо въздействие не стават обект на общественото внимание. Такава е кореспонденцията между Джон Уесли и “Джон Смит”, свещеник, който пише под псевдоним.

Смит претендира да споделя намеренията на Уесли да разпространява “здрава, вътрешна и жива вяра” в целия свят. Но той оспорва твърденията на Уесли в “Обръщения”, че неговите методистки възгледи са в съгласие с Писанието и Англиканската църква. С увеличаването на броя на писмата между двамата основните точки на спор между тях стават разбирането на Уесли за вяра и ударението, което той поставя на “свидетелството на Духа”, особено във връзка с увереността. Повечето въпроси са свързани с доктрината, въпреки че много често различията се дължат на фразеология или определение. Смит има трудности с някои от идеите, които вижда при Уесли: че вярата е “свръхестествено вливане от небесата, непосредствен дар от Бога”; опрощението е явно чрез “доловимо доказателство”; човекът, който получава спасението, става съвършен със съвършенство, “допускащо степени, и все пак такова съвършенство, че той не може да съгреши.” Смит затвърждава своята собствена вяра, но вижда слаба връзка между своята опитност и уеслианския път на спасение.

Чрез кореспонденция от поне дванадесет дълги писма Смит притиска Уесли особено здраво по отношение на това, което нарича доктрини на Уесли за “внезапно вливане”, “осезаемо вдъхване” и “безгрешно съвършенство.” Той посочва и някои вътрешни противоречия в доводите на Уесли. Например в един момент Уесли твърди, че след 1738 г. “спасението чрез вяра” е единствената тема на проповедите му, но в друг момент казва, че проповядва “любовта на Бога и човека” като любимо убеждение.
Типичните досега отговори на Уесли на тези доктринални противоречия не задоволяват учения инквизитор. Да кажеш, както Уесли казва, че нещо е “моментно”, защото започва в един определен момент и след това постепенно са увеличава, е неправилна употреба на термина според Смит. Да се изисква увереност като предпоставка за спасението повдига няколко въпроса у Смит. Не на последно място стои въпросът дали братята Уесли ще отидат в ада, ако са умрели, докато са били в Оксфорд, или пък не, и дали техният баща Самюел е имал подобни затруднения.

Отговорите на Джон се основават на препратки към предни публикации, повторение на ранни доводи, рационализации на “привидни” противоречия и на някакъв вид интелектуална игра. Много често той отстоява позиция, противоположна на тази на Смит, както по въпроса за осезаемото вдъхване: “защото аз искрено споря, както и всички, които са наречени методистки проповедници.” И след като се връща към старата идея, че “никой не е истински християнин”, ако не изпита увереност, Уесли обяснява, че ако са срещнали смъртта в Оксфорд, Святият Дух със сигурност първо е щял да “изработи в сърцата ни святата любов, без която не можеш да влезеш в слава.” И по-късно Уесли обяснява на Смит, че случаят с баща му е такъв. По време на последното си заболяване той “се наслаждава на ясно чувство, че е приет от Бог”, и казва на Джон не веднъж: “Вътрешното свидетелство, сине, вътрешното свидетелство; това е доказателството, най-силното доказателство на християнството” (Letters, 26:289).

 

Определението за вяра, на което Уесли разчита, е комбинация от Посланието към Евреите и Книгата с проповеди, към която той започва да се връща често: “Оправдаващата вяра означава не само божествено доказателство или убеждение, че Бог е бил в Христос, примирявайки Себе си със света, но и сигурна вяра и увереност, че Христос умря за моите грехове, че Той ме обича и предаде Себе си за мен” (Sermons, 1:194). Смит изпитва по-голяма трудност при обяснението на Уесли за отпадането, отнесено към увереността: как може някой да изпита ясно чувство на увереност в спасението и след това да изпита съмнение и страх? Ако предишното чувство е било чиста фантазия, казва Смит, аргументът може да се приеме; но ако увереността е приета като факт, тогава “това, което е било факт вчера, ще продължи да бъде факт през цялата вечност” (Letters, 26: 210).

Въпреки че вижда съответствие в логиката и богословието, Уесли трудно може да приеме промени в позицията си от Смит. Но резултатът от влиянието на Смит върху Уесли е явен в протоколите на конференциите, които се провеждат през този период. Няколко от същите теми се появяват с някои промени. През 1746 г. протоколите отразяват коментар на Уесли относно “природата на вярата, означаваща сигурност в опрощението” (т.е. увереност). През юли 1747 г. Джон пита брат си Чарлз: “Оправдаващата вяра чувство на опрощение ли е?” Ясният отговор е “не” – съществува такава явна увереност и тя е обща привилегия на истинските християни. Уесли казва: “Но аз не мога да допусна, че оправдаващата вяра е такава увереност или че е необходимо свързана с нея.” И все пак протоколите от тази година представят друга смущаваща картина в отговора на въпроса: “Но фактът не доказва ли, че оправдаващата вяра не означава задължително увереност?” С определени хора предвид, Уесли е изкушен да приеме “свободните случаи” (които е допуснал на конференцията през 1745 г.), но в крайна сметка заключава: “Но ние знаем, ако Христос не е открит в тях, те все още не са християнски вярващи”.

Проблемите, посочени от Джон Смит, видими в тези неясни методистки протоколи, скоро започват да се изявяват по-ясно в мисленето на Уесли. Той заявява в едно писмо до брат си месец след конференцията: “Това е абсурдно. Защото как може чувство за полученото от нас опрощение да бъде условие за неговото получаване?” Трудностите, които този въпрос представя, помагат на Уесли да забележи в това писмо до Чарлз, че те двамата се нуждаят да развият “genesis problematica на оправдаващата вяра” (Letters, 26:254-55). В разгара на съживлението и в момент, централен за евангелската вест, братята Уесли се връщат към схоластичната си методология от Оксфорд и подготвят академична разработка по въпроса за оправданието. Настойническата склонност на Уесли е явна от съвета, който той дава на помощниците – те би трябвало да се смятат “за млади студенти в университета”, които търсят “метод за учене.” Ежедневният график, строгата дисциплина и препоръката на Уесли да четат много напомнят на метода на Уесли в Оксфорд (Minutes, 32). И в този момент, няколко години след Алдърсгейт той дори желае да дари няколко концесии, равностойни на “искреността”, което звучи почти като неговото оксфордско състояние, Fac quod in te est (Прави всичко, което можеш). Искреността, казва той, е важна преди оправданието, за да доведе до “дела, достойни за покаяние”, и след оправданието, за да доведе до “добри дела.” Но Уесли сега бързо посочва, че въпреки че искреността е състояние на приемане на човека от Бога, то никога не може да заеме мястото на вярата, която се изисква за спасение. (Minutes, 12-13)

Една трудност за Уесли по това време е, разбира се, нуждата да предпише на проповедниците насоки по специфичните проблеми, докато все още развива своите собствени възгледи. Темата за оправданието, все пак, започва все повече да се изяснява: въпреки че вярата е единственото необходимо условие за спасението, “делата, достойни за покаяние”, също се очакват преди оправданието и “увереността” е нормално очакване след оправданието.

На обществената арена Уесли отговаря на атаките към богословието и методите на методистите (и техните лидери), както отблъсква по-ранните нападки на Едмънд Гибсън, епископ на Лондон, в неговите анонимно публикувани “Наблюдения” (1744 г.). Когато Гибсън публикува по-нататъшни обвинения, Уесли отговаря с едно отворено “Писмо до преподобния господин, епископ на Лондон” (1747 г.), което е последователен отговор на критиките на епископа към шестте “големи доктрини с вредно влияние върху практиката.” Устоявайки на изкушението да отвърне по същия начин на атаките на Гибсън към “дивото и хаотично появяване на ентусиазирани учители”, Уесли пише с тон, който съчетава искреност и вежливост. Творбата илюстрира най-доброто от противоречивите писания на Уесли. (Appeals, 330)

 

Политическите въпроси по някакъв начин предизвикват Уесли, както и богословите по това време. Проблемите на север продължават да поставят методистите в неприятно положение. Когато Принц Чарлз, младият претендент, нахлува в Шотландия през септември 1745 г., Уесли отива в Нюкасъл, мястото на най-тревожен фурор, за да бъде със своите хора. Той незабавно се свързва с кмета и потвърждава своята вярна подкрепа, заявявайки ясно: “Аз поучавам всички, които ме чуват, да направят същото и в своите няколко станции да действат като верни поданици, които се боят от Бога и почитат краля” (Letters, 26:152). Ако някой досега е подозирал, че Уесли ще се опита да повлияе на тревожните работещи хора да подкрепят въстанието по каквито и да е причини, то това заявяване на вярност задълго отблъсква тези подозрения. Уесли смята, че дори преследванията на методистите от тълпи, подкрепяни от официалната църква, не могат да бъдат причина, за да бъде неверен на Короната.

След много фалшиви тревоги очакваното нахлуване в Англия идва през ноември 1745 г., но е отблъснато на запад и заобикаля Нюкасъл. Уесли заедно с цялата страна проследява събитията с тревога, докато принц Чарлз и неговите съюзници от шотландските родове се придвижват на юг. Те достигат до Дерби, преди да бъдат отблъснати през декември. Заплахата приключва, когато принц Чарлз е разгромен в Калоден, близо до Инвърнес, Шотландия, през април 1746 г. и бяга от страната пет месеца след това. Чарлз Уесли е вдъхновен да напише поредица от химни за благодарността на обществото, което отпразнува събитието същата есен.

 

(Откъс от “Уесли и хората, наречени методисти” от Р. Хайтценратер. Превод от английски език: Десислава Тодорова)



Цитати:


Последни новини

Почина брат Валентин Павлов

02.07.2019

    На 1 юли вечерта, след кратко боледуване, почина брат Валентин Павлов, дългогодишен председател на църковното настоятелство на Методистката църква в град Варна, член на Централното ръководство на Евангелска методистка епископална църква в България и ръководител – мирянин на Годишната конференция на Обединената методистка църква в България и Румъния. Погребалното богослужение ще се състои […]

Прочети повече

Новини, От страната