Няколко от новите формирования за обновление в Църквата осъзнали, че споровете били контрапродуктивни. Религиозните общества имали правила срещу “беседване по противоречиви богословски въпроси” (Watson, 188). Шпенер подтиквал германските пиетистки проповедници да обръщат, а не да убеждават, да поучават, а не да спорят. Уесли бил спрял споровете сред методистите в Оксфорд.

 

Въпреки че повечето от евангелистите през 18 век имали еднакви цели, техните богословски различия в мненията довели до образуването на нестабилни обединения. В такова неспокойно състояние, Уесли имал желание да пренебрегва някои от разликите, дотолкова доколкото спорещият не причинява проблеми. Моравските братя си били спечелили гнева на Уесли както с  разногласията си, така и с мненията си. Когато Джон Акорт пожелал да се присъедини към Обединеното общество в Лондон, той изглежда не бил приет заради принципите си, свързани с предопределението, въпреки че в обществото имало и други членове с подобни възгледи. След като бил укорен, предната година от Уайтфийлд за това, че не действал “с католически дух” по тези въпроси, сега Уесли показал ясно, че не пита какви възгледи поддържат бъдещите членове на обществото “само, ако те не тревожат другите със спорове по тях.” Ясното очакване било, че членовете няма да си създават проблеми един на друг със “съмнителни спорове” (Римляни 14:1), но просто “ще следват святостта и всичко което съдейства за мир” (J&D, 19:153).

 

Импулсът за съживление и връзката на обществата било търсенето на спасение. Изразената и очевидна искреност на  това търсене станала насока за приемане и запазване на членове. Не съществувал изпит за членство, свързан с някакво верую, но опитът на Уесли с моравските братя показал, че по някои основни въпроси той бил определил някакви параметри за разбиране на библейските истини. Противно на случаят с Акорт, който възнамерявал да натрапва своите разбирания при всеки удобен случай, Джоузеф Хъмфрис бил способен, при тези условия, да помага на Уесли като мирянин-проповедник. Той поддържал доста различни възгледи в някои области, и за известно време не бил склонен да ги налага. Една от причините за продължаващото напрежение между Кенник и Уесли била по въпроса, дали Кенник може открито да опонира на  учението на Уесли за универсалното изкупление; за известно време той се въздържал. Дори Чарлз и Джон се чувствали принудени да си отправят предизвикателства, по някои въпроси, в кореспонденцията си, но те оставяли тези спорове в личния си живот.

 

Уайтфийлд бил друг случай. Като водещ калвинистки проповедник той не се поколебал да се противопостави на Уесли. Уесли проповядвал своята проповед “Свободна благодат” през април 1739, в самото начало на съживлението в Бристол (Sermons, 3:544-63). Тя била насочена към основното различие с Джордж Уайтфийлд, доктрината за неустоимата благодат и всички последствия от предопределението: ограничено изкупление, безусловен избор, порицание (“ужасният” съд) и постоянството на светиите. Скоро след това Джон я публикувал, с приложение –  поемата на Чарлз “Универсално спасение”.

 

Джордж Уайтфийлд бил възмутен при самата идея, разбирайки, че това означава открито противоречие и че мълчанието, и на двете страни, ще е по-приемливо (Letters, 25:662). Последвало неловко затишие докато Джордж Уайтфийлд бил в Америка, от ноември 1739 до март 1741. Докато бил там Уайтфийлд публикувал и продал издание на “Химни и свещени поеми” на Уесли, за да спечели пари за своето сиропиталище в Джорджия.

 

Уесли продължил натиска срещу предопределението в проповядването си, в публикациите си и в кореспонденцията си със своите по-млади колеги в Джорджия. Истинската опасност, според Уесли не била толкова доктринална, колкото практическа – скритата опасност от антиномианизъм. Тъкмо преди завръщането си в Англия, Уайтфийлд, който казвал “че бил десет хиляди пъти по-убеден” в предопределението и постоянството изпратил  заядливо писмо на Уесли, атакувайки го затова, че поддържа идеята, че безгрешното съвършенство е възможно в този живот: “Каква глупава самонадеяност да превъзнасяш съвършенството и да омаловажаваш доктрината за постоянството!” (Letters, 26:32). Той критикувал и доктрината на Уесли за греха и му се присмивал заради практиката да хвърля жребий.

 

През зимата на 1741 писмото на Уайтфийлд било публикувано в Англия. На 1 февруари то било тайно разпространено пред вратата на Фаундъри. Когато Уесли разбрал това, той си намерил копие, казал на събранието какво мисли за него и го скъсал пред очите им, като помолил и другите да направят същото. Според Уесли те го сторили, така че “не останало цяло копие” (J&D, 19:180).

 

Битката започнала. Воюващите страни изявили вижданията си публично. Въпреки че Уайтфийлд казал че няма да проповядва срещу Уесли, в разгара на противоречието той започнал да прави точно това. Освен това той публикувал друга брошура под формата на писмо, отговаряйки на Уесли. Уесли отговорил като публикувал в голям тираж (вероятно общо около 6000 копия) два или три трактата срещу предопределението.

 

Тази караница, освен другите примери на лоша слава, изглежда привлякла вниманието на епископа на Лондон, Едмънд Гибсън, който при няколко случая карал Уайтфийлд и Уесли да обясняват идеите и действията си. По отношение на въпроса за съвършенството, Джон казва “че направил това без никакви резерви или преструване,” и отговорът на епископа бил: “Мистър Уесли, ако това е всичко, което имате предвид, публикувайте го за целия свят.” Уесли направил това с проповедта си “Християнското съвършенство”, която обяснявала какво има предвид и какво няма с този термин. Идеята на Уесли била проста: “Християнинът е дотолкова съвършен, доколкото не извършва грях.” Отговорът на Уайтфийлд бил предсказуем:  “не мога да се съглася, че същността на греха трябва да бъде разрушена през този живот” (Letters, 26:66). Както проповядвал “истинско мълчание” срещу моравските братя (служете на Господа чрез тайнствата му), така проповядвал “великият съд” срещу калвинистите – “Този, който вярва ще бъде спасен; който не вярва ще бъде осъден” (J&D, 19:196).

 

Този епизод не сложил край на противоречието между двамата, което продължило и след смъртта на Уайтфийлд тридесет години по-късно. Уайтфийлд продължил да се надява на обединение, като казвал, че неговият метод бил същия като на братята Уесли – “да предлага Исус свободно на всеки човек” (Letters, 26:60). Но събитията от пролетта на 1741 година отбелязали разделянето на съживлението на два клона – калвинистки и арминиански. Джордж Уайтфийлд щял да ръководи Калвинисткото методистко съживление под патронажа на лейди Хънтингдън. Коментарът на Джон, пред брат му Чарлз, изглежда имал положителен и отрицателен извод: “Трябва да обикалям и да събирам останалото след Джордж Уайтфийлд” (Letters, 26:55).

 

С това ясно разделяне, Уесли загубил и двама от своите миряни-проповедници. Те преминали на страната на Уайтфийлд. Джон Кенник бил на различно мнение с Уесли от известно време и през зимата на 1740-41 почти разделил обществото в Кингсууд като проповядвал обратно на Уесли. Джон се опитал да изпрати друг мирянин-проповедник, Джоузеф Хъмфрис, в Кингсууд за да оправи нещата. Хъмфрис, обаче, бил склонен да се съгласи с  богословието на Кенник и бил много притеснен от склонността на Уесли да проповядват срещу предопределението (въпреки техните протести срещу противоречията и споровете). Със скъсването на писмото на Уайтфийлд и публичното отлъчване на Кенник, Хъмфрис се присъединил към последния и напуснал паството на Уесли. Те заедно изгорили копие от “Трактат за предопределението” на Джон Уесли, който братята Уесли разпространявали сред обществото на Уайтфийлд, както и във Фаундъри. Пробивът се разширил.

 

Тогава, през пролетта на 1741 година, Уесли се почувствал сам в богословската си позиция. Той бил скъсал, последователно, с Моравските братя и Калвинистите, въпреки че продължавал споровете и с двете страни. От намаляващия кръг приятели и помощници, мнозина се били отделили с Моравските братя. Дори брат му, Чарлз, изглежда бил заразен от техните доктрини. През април 1741 Джон писал на Чарлз: “Петима от нас са още заедно от няколко месеца насам, но двама преминаха надясно (бедните Кенник и Хъмфрис) и още двама от ляво (мистър Хол и ти).” Двамата братя Уесли, все още, били търсени от Моравските братя, който се надявали на тяхното обръщение и възвръщането на обществото от Фаундъри. Джон все още бил привлечен някак от тях – не е неоправдано използването на образа на затопленото сърце при описване на чувствата му: “Аз рядко виждам някои от тях, но сърцето ми гори вътре в мен. Копнея да бъда с тях, но все пак се въздържам от срещи с тях.” (J&D, 18:190). На 1 май 1741 Джон дори отишъл на братска трапеза, организирана от Питър Бьолер за първите 10 члена на обществото Фетър лейн, което било основано точно преди три години. През следващата седмица, групите от обединеното общество се събрали за да обмислят обединение с Фетър лейн, но решили, че момента не е подходящ. Нямало изгледи, някога да дойде подходящ момент.

 

По средата на изпитанията на Уесли с Кенник в Бристол, той започнал да затяга изискванията за членство в обществата. През февруари 1741 Уесли започнал да използва билети, решен “нито един неморален посетител да не остане” в обществото. Чрез внимателно изпитване пред групите Уесли получавал описание на човек, за когото има “някакво разумно възражение” или за такива, които не били препоръчани от доверен човек на, “чиято честност да мога да разчитам.” При изпитването на членовете на обществата  Уесли издавал билети за членство на тези, които били препоръчани; другите се срещали с обвинителите си – невинните и разкаялите се били приемани в обществото и получавали билети. Билетите представлявали малки парчета хартия или картон вероятно, в началото, с написан на ръка стих от Писанието и името на притежателя. Тези, които не получели билет, били подлагани “на изпит” отново, освен ако не решели “доброволно да се отлъчат”, което четиридесет направили още първия път (J&D, 19:183-84).

 

През март Джон сложил някои от жените в Бристол, които се “били отпуснали” в отделни групи. Тези групи станали известни като групи за покаяние и били съставени предимно от отпаднали членове на групите. По този начин, използването на тримесечни изпити, даването или вземането на билети и състава на групите станали основно средство за дисциплина, както и за изграждане на обединени общества. Групата за покаяние били организационна изява на методисткото богословие, което било силно изразено от Чарлз в едно писмо до Джон:

 

Да предположим, че оправдан човек се е върнал отново назад [потънал до утайките]; …сега той е в още по-лошо състояние, отколкото ако никога не беше опитвал Божията милост, от която е отпаднал…Той никога не може да се възстанови докато не дойде отново до Христос, както е направил първия път, един беден, осъден, неоправдан грешник, лишен от всичко! Но докато той почива в старите си удобства, той е по-зле и от съдържател на публичен дом, по-лош и от най-големия фарисей, доколкото той сега е изтънчен вътрешен духовен фарисей и уповава на злоупотреба с милостта. (MS letter, 10/24/43).

 

Ако някои имал някакви съмнения за сериозните последствия от отпадането, това със сигурност не бил Чарлз.

 

Братята Уесли започнали да внедряват нови практики в обществата за да достигнат до духовните си цели. По това време, няколко човека от Кингсууд започнали да се събират събота вечер за молитва, прослава и благодарност, следвайки апостолската заповед “Бдете и молете се.” Десетилетие по-рано (с непоколебимото насърчение на Джон Уесли), Бенджамин Ингам и някои други оксфордски методисти редовно прилагали този метод за подготовка за неделя (Ingham, 205). Чарлз Уесли също “бдял” с Джон в Кингсууд през май 1741, записвайки в дневника си “Този примитивен обичай беше съживен сред всички наши братя”(CWJ, 1:278).

 

Джон Уесли не можел да намери причина да забрани тази практика в обществата. Той чувствал, че “новоста” на този стар обичай може да е ефективно средство за спасение на някоя душа от смъртта или “за изваждане на този клон от огъня.” Всъщност мнозина от миньорите, които преди прекарвали тази вечер в кръчмите, сега прекарвали времето си в молитва. Не само в ранната църква имало прецедент за тези “среднощни събирания”, които продължавали и след полунощ, но такава практика имало и в Англиканската църква (Societies, 264,305). Тези нощни бдения, обикновено с продължителност три-четири часа, били въведени в Лондон на 9 април 1742. Практичната страна за Уесли е очевидна, като определил нощта на петък най-близо до пълнолуние за такива “сериозни богослужения”, така че тези, които живеят далеч да използват светлината на луната, когато се прибират в къщи след полунощ (J&D, 19:258).

 

Откъс от „Уесли и хората, наречени методисти“ на Ричард Хайтценратер.

Превод на български език: Десислава Тодорова



Цитати:


Последни новини

Международна научна конференция

15.11.2017

На 13 и 14 ноември, от 9.00 до 18.00 часа, в Конферентната зала (северно крило на Ректората) се проведе международна научна конференция, посветена на 500-та годишнина от началото на протестантската Реформация. Участваха преподаватели от Богословския и Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, български протестантски богослови и пастори, гости-учени от Унгария, Австрия и Франция. […]

Прочети повече

Новини, От страната