ДЖОН УЕСЛИ

 

“…Фест извика със силен глас:  Полудял си, Павле…”

/Деян. 26:24/

 

  1. Така казва целият свят, така говорят хората, които не познават Бога, по адрес на ония, които имат същата вяра като Павел. Така се произнасят за последователите на Павел, който пък беше последовател на Христос. Естествено, има една религия – и тя бива наричана християнство – която не е обвинявана по този начин и за която хората признават, че е в съгласие със здравия разум. Става дума за формалната религия, за поредицата от външни задължения, редовно и точно изпълнявани. Към нея може да се прибави и правоверността, система от правилни схващания, та дори и солидната порция езически морал – за всички тях едва ли някой ще възкликне: “Голямата ти религиозност те е докарала до лудост”. Но ако се стремиш към религията на сърцето, ако говориш за правда, мир и радост в Святия Дух, няма да мине много време, преди да ти произнесат присъдата: “Полудял си!”
  2. Не е никакъв комплимент това, което светските хора ще ти кажат. С думите си те искат да кажат точно това, което казват. Те не само твърдят, но и искрено го вярват, че е луд всеки, който казва: Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения нам Святи Дух и Бог ни е дал в Христа да се радваме с неизказана и преславна радост. Ако някой наистина живее за Бога и е мъртъв за всичко земно, вижда това, което е невидимо, и по тази причина ходи с вяра, а не с виждане, неговият случай е ясен без дискусия: “Голямата му религиозност го е докарала до лудост”.
  3. Лесно може да се установи кое се счита за лудост: презрението към всички преходни неща, неотклонният стремеж към вечните неща, божествената увереност в онова, което не се вижда, ликуването поради Божията милост, радостната, свята любов към Бога и свидетелството на Неговия Дух заедно с нашия дух, че сме Божии чада. Всъщност, това е целият дух, целият живот и цялата сила на религията на Исус Христос.
  4. Наистина, те признават, че засегнатият от нея човек при други обстоятелства действа и говори като разумен. Иначе нормален като всички, в посочените ситуации нещо се случва в главата му. Затова хората считат, че лудостта, от която той страда, е от особен род и затова са изнамерили специална дума, с която да я обозначават: ентусиазъм.
  5. Ентусиазираността е едно понятие, което се използва извънредно често, споменава се постоянно от някои хора и все пак изключително рядко е налице разбиране за значението му, дори и от ония, които най-много го използват. Затова сериозните хора, които искат да разбират какво говорят или чуват, би трябвало да се вслушат в опита ми да изясня значението на думата “ентусиазъм”. За ония, които несправедливо са обвинени в ентусиазъм, той сигурно би бил едно окуражение. Но може би и за хората, които наистина могат да се нарекат така, моите обяснения ще са полезни, най-малкото за ония от тях, които са спаднали към дадената група поради непредпазливост. Що се отнася до думата, обичайно тя се счита за произхождаща от гръцки език, но до ден днешен никой не е наясно откъде точно е родословието й. Някои се мъчат да го изведат от “ен тео”, “в Бога”, защото ентусиазмът има отношение към Бога. Но това е твърде изкуствено, защото има твърде слаба прилика между думата и това, от което искат да посочат като неин произход. Други виждат такъв в “ен тусиа”, “в жертва”, защото много от древните ентусиасти са изпадали в силна възбуда по време на жертвоприношенията. Може би и това е една измислена дума, изразителна, отразяваща шума, който ентусиастите създават.
  6. Една от причините тази трудна дума да съществува в толкова много езици вероятно се крие в това, че отношението към нея е твърде деликатно и затова се възприема гръцката дума, понеже е неразбираема; тя не бива превеждана на съответния език, защото никой не знае как да я преведе. Така става с всяка неясна, отвлечена дума, нямаща точно определено значение.
  7. Затова не е за чудене, че тя и днес се употребява толкова различно. Различни хора й придават съвсем различни значения, напълно несъвместими едно с друго. Едни я използват в положителен смисъл като импулс или вдъхновение от Бога, което е по-силно от всякакви естествени способности, временно изключващо функциите на разума и сетивата. В този смисъл “ентусиасти” бяха както старите пророци, така и апостолите. В различни времена те биваха изпълвани с Духа и така обладани от Този, Който живееше в сърцата им, че временно се лишаваха от собствения си разум и всичките си естествени способности и “говореха от Бога, движени от Святия Дух”/2 Петр. 1:21/.
  8. Други употребяват думата в един неутрален смисъл, нито лош, нито добър от морално гледище. Те говорят за ентусиазма на поетите, на първо място Омир и Вергилий. Един писател разширява това дотам, че твърди: никой човек с каквато и да било професия не би могъл да създаде нещо прекрасно, ако му липсва достатъчно ентусиазъм. Под ентусиазъм тук се има предвид необичайната яснота на мисълта, особеното усърдие на духа, жизненост и сила, каквито обикновеният човек няма и които повдигат душата до далеч по-възвишени неща, отколкото това може да стори хладният разум.
  9. Но и двете употреби не съвпадат със значението, в което думата ентусиазъм бива най-често употребявана. Обществеността е единна поне относно това, че тя означава нещо лошо. Очевидно това е мнението на всички онези, които наричат религията на сърцето фанатизъм /ентусиазъм/. Следователно на следващите страници трябва да тръгна от позицията, че става дума за нещо лошо, неудачно, даже май греховно.
  10. Същността на ентусиазма несъмнено е объркването на разсъдъка, което впоследствие пречи на използването му. Да, понякога той изобщо го вади от строя, сиреч не просто помрачава очите на разума, а направо ги прави слепи. Затова той несъмнено може да бъде разглеждана като един вид лудост – по-скоро лудост, отколкото глупост. Един глупец извежда погрешни заключения от правилни предпоставки, докато един луд извежда правилни заключения, но, за жалост, от погрешни изходни позиции! Точно това прави един ентусиаст. Да приемем, че неговите изходни позиции са правилни – в такъв случай и изводите му ще са правилни. Но точно тук е неговото заблуждение: изходните му позиции са погрешни! Той счита, че е нещо, когато не е; затова попада, движейки се в погрешна посока, все по-далеч от истината, колкото повече се движи.
  11. Така че всеки фанатик е на практика луд. Но лудостта му не е обичайна, а религиозна. С това нямам предвид, че лудостта някак си е част от религията, точно обратното. Религията е поведение на здравия разум и затова е напълно противоположна на всякакъв вид лудост. Мисля, че, напротив, тази лудост има религията за свой предмет и говори за нея; така фанатикът говори за религията, за Бог и божествените неща – но по такъв начин, че всеки разумен християнин може да открие объркаността на разсъдъка му. Затова фанатизмът може да бъде описан в по-широк смисъл така: той е религиозна лудост, имаща извора си в криворазбрано влияние или вдъхновение от Бога, че Бог е заповядал нещо, което в действителност Той не е заповядал, или че нещо трябва да се очаква от Бога, когато то не може да се очаква.
  12. Има безброй видове фанатизъм. Най-разпространените и затова най-опасните ще се опитам да обхвана в няколко главни точки, така че лесно да бъдат разпознавани и предотвратявани.
  13.  Първият вид фанатизъм засяга хората, въобразяващи си, че притежават благодатта, когато всъщност я нямат. Някои смятат, че са  “спасени” чрез Христа, че греховете им са простени, когато това не е така. Те “нямат корен в себе си” /Марк 4:17/, нямат дълбока скръб, пълно убеждение за греха. Затова “приемат Словото веднага с радост” /Мат.13:20/. И понеже нямат дълбока почва, понеже в сърцата им не се  извършва едно дълбоко дело, семето веднага пониква. При тях е налице една бърза и повърхностна промяна, която по силата на горделивото им непречупено от покаянието сърце и необузданото им самолюбие бързо ги води до убеждението, че вече са “вкусили от великите дела, които въвеждат в бъдещия век”/Евр. 6:5/.
  14. Това е един точен пример за първия вид фанатизъм, лудостта, произтичащата от въображението, че имат благодатта, която всъщност нямат, с което мамят собствените си души. Това може с пълно право да се нарече лудост, защото заключенията на тези бедни хора биха били правилни, ако почиваха на правилни предпоставки; да, но понеже те са дело на собствената им фантазия, всичко, което са съградили, рухва. Основата на всичките им фантастични представи е илюзията, че те имат вяра в Христос. Ако наистина я имаха, биха били “царе и свещеници пред Бога” и биха “приели непоклатимото царство”/Евр.12:28/. Но тази вяра им липсва. Следователно, цялото им поведение е толкова далеч от истината и трезвеността, колкото това на обикновения луд, който се мисли за земен цар, говори като такъв и се приема за такъв.
  15. Има много други фанатици от този вид. Тук са огненият ревнител за религията /или по-точно, за своите възгледи за нея и за определените видове богослужения, които той нарича с това амбициозно име/. И този човек си въобразява най-сериозно, че вярва в Исус, дори геройски се застъпва за вярата, “предадена на светиите”/Юда 3/. Следователно, цялото му поведение е формирано от суетните му представи. Ако допуснем, че предпоставките му бяха правилни, то той би имал основание за своето поведение и би могло да бъде оставен намира, но очевидно то е резултат от един болен разсъдък и болно сърце.
  16. Но най-известните фанатици от този вид са считащите себе си за християни, когато всъщност не са. Такива има в голямо количество не само по всички краища на нашата страна, но и навред, където живеят хора. Че не са християни е ясно и не бива да се заблуждаваме, ако вярваме в Божието Слово. Християните са святи, а тези – несвяти; християните обичат Бога, а тези обичат света. Християните са смирени, тия са горди. Християните са кротки, тия са гневливи. Християните имат Христов ум, тия са отдалечени максимално от него. Поради всичко това те са толкова малко християни, колкото биха били наречени архангели. Все пак те си въобразяват, че са такива, и могат да приведат редица основания за това: наричали са се християни, откакто се помнят; преди много години са били “направени християни” чрез кръщението си; възприели са християнските възгледи, обозначавани нормално като християнска или католическа вяра; имат “християнските богослужения”, както бащите им преди това, водят т. нар. “добър християнски живот”, както и всичките им съседи. Кой би се осмелил да си помисли или да каже, че такива хора не са християни, макар че у тях няма и зрънце истинска вяра в Христос или действителна, вътрешна святост, макар че никога не са вкусили Божията любов или са станали “причастници на Святия Дух” /Евр. 6:4/.
  17. Ах, нещастници, вие лъжете сами себе си! Вие не сте християни! Но сте необуздани фантазьори. Вие, лекари, излекувайте себе си! Но първо трябва да разпознаете болестта си: целият ви живот е фантазия, защото всичко се гради върху илюзията, че сте получили Божията благодат, която всъщност не сте получили. Вследствие на това голямо заблуждение вие ден след ден правите нови грешки, защото в делата и думите си играете роля, каквато не ви подхожда никак. Оттам произлиза очевидната, крещяща раздвоеност, която пронизва цялото ви поведение и която е болнава смес от реално езичество и въображаемо християнство. Наистина, докато сте преобладаващо мнозинство, само въз основа на голите числа вие ще можете да минавате за единствените здравомислещи хора и ще обвинявате всички други, които не са като вас, за лунатици. Но това не променя нещата. В очите на Бога и Неговите светли ангели, а и в очите на всички Божии чада на земята всички вие не сте нищо друго, освен луди, нищо друго, освен фантазьори! Не сте? Не ходите ли като сянка, не сте ли сянката на религията, сянка на щастието? Не ви ли смущава всяка нищожност /Пс. 39:6/, не треперите ли пред всяка опасност, която е също толкова въображаема, колкото и вашето щастие и вашата религия? Не считате ли себе си за велики и благородни, за образовани и умни? Но докога? Може би докато смъртта ви върне към разсъдъка и тогава ще трябва да бъдете осъдени завинаги от вашата глупост?
  18. Втори вид фанатизъм засяга хората, въобразяващи си, че са получили Божиите дарове, когато всъщност не ги притежават. Така някои са си въобразили, че са дарени със силата да правят чудеса, да изцеляват болни с една дума или докосване, да възвръщат зрението на слепи, та дори да възкресяват мъртви – за което има общоизвестни примери от старите времена. Други се подвизават като пророци, предсказващи бъдещето, и то с извънредна сигурност и точност. Но обикновено за кратко време тези фантазьори стигат до други убеждения. Когато простите факти не потвърдят пророчествата, опитът ги довежда дотам, докъдето не е успял да ги доведе разумът, и това ги отрезвява.
  19. Към същия вид спадат и ония, които при проповядване или молитва си въобразяват, че са под влияние на Божия Дух в една повишена степен, което всъщност не е така. Аз съм съвършено убеден за себе си, че без Духа не можем да сторим нищо точно в духовното си служение; всичките ни проповеди са напълно безполезни, ако не са придружавани от Неговата сила; така и всичките ни молитви са съвсем излишни, ако Святият Дух не ни помага в нашата немощ /Рим. 8:26/. Аз знам, че ако проповядването и молитвата не стават чрез Духа, те са само напразно усилие, защото виждаме, че всяко избавление на земята е дело на този Дух и че “Бог върши всичко във всички човеци”/1 Кор.12:6/. Но това няма връзка с нещата, за които говорим. Ако и да има едно истинско влияние на Божия Дух, то има и едно въображаемо такова и много хора го объркват с първото. Мнозина вярват, че са под това влияние, макар че не са и то е далеч от тях. Други пък вярват, че са в по-голяма степен под него, отколкото в действителност са. Боя се, че към тях спадат всички ония, които си въобразяват, че Бог им дава всяка една дума, изговорена от устата им, и поради това не могат да кажат нищо погрешно. Добре известно е колко фантазьори от този род са се появявали през нашето столетие. Някои от тях говорят с по-голям авторитет, отколкото Павел или друг апостол си е позволявал.
  20. Същият род фантазьорство, макар и в по-малка степен, може да се срещне при отделни лица. И те си въобразяват, че са вдъхновявани и водени от Святия Дух, макар че не е така. Знам, че “който няма Христовия Дух, не е Негов” /Рим.8:9/ и че само под водителството на този прославен Дух ние можем да измислим, кажем или направим нещо праведно. Но колко хора Му приписват или очакват от Него неща без никаква разумна или библейска основа! Те си въобразяват, че получават “особени напътствия” от Бога не само за важните неща, но и за маловажните и незначителните житейски подробности. Бог ни е дал за тях собствения ни разум за водач, при което наистина скритото присъствие на Неговия Дух никога не е изключено.
  21. На този род фантазьорство са изложени предимно хора, които както в духовните неща, така и в обичайния живот очакват да бъдат водени от Бога по един необичаен начин. Имам предвид видения или сънища, силни внушения или внезапни пориви на духа. Не отричам, че в старите времена Бог е изявявал волята Си по този начин, нито пък че и сега може да го прави; вярвам даже, че Той го прави в много редки случаи. Но колко често се заблуждават хората в това! Как биват те изкушавани от собствената си гордост и живото си въображение да приписват на Бога подобни подтици и внушения, сънища или видения! Това е чист ентусиазъм, еднакво отдалечен и от религията, и от истината и разсъдливостта.
  22. Може би някой пита: “Не трябва ли във всяка ситуация да издирим каква е Божията воля? Не трябва ли тя да бъде мащаб за делата ни?” Така е. Но как един разумен християнин трябва да издирва каква е Божията воля? Не като чака свръхестествени откровения, не като разчита Бог да му открие волята Си чрез видения, не като се надява на “особени внушения” или внезапни пориви на духа, не, а като изследва Божието Слово. Да “прибягнат до закона и до свидетелството”/Ис.8:20/ – това е обичайният метод да се узнае благоугодната и съвършена Божия воля /Рим.12:2/.
  23. “Но как мога аз да знам в един или друг особен случай каква е Божията воля? Той е съвсем незначителен и затова в Словото нищо не е казано за него”. Отговарям: Словото ти дава едно общовалидно правило, приложимо във всички частни случаи: “Това е волята на Бога: вашето освещение” /1 Сол.4:3/. Неговата воля е ние да сме святи вътрешно и външно, да сме способни по всякакъв начин, да сме добри и да вършим доброто. Ето я твърдата основа. Ясно като бял ден. Ако искаме да узнаем каква е Божията воля в даден особен случай, трябва да приложим това общовалидно правило.
  24. Нека си представим например, че един разумен човек иска да се ожени или да започне някакво предприятие. Той би желал да знае каква е Божията воля. Известно му е, че “Божията воля за мен е да съм свят и да върша добро, колкото мога”. Сега трябва да се запита: “В кое състояние бих могъл най-пълно да бъда свят и в най-голяма степен да върша добро?” Това би могло да се реши отчасти чрез разума, отчасти чрез опита. Опитът му показва какви добри възможности има в настоящото си състояние да бъде свят и да върши добро. А разумът трябва да му покаже какви възможности ще има сигурно или вероятно в новото състояние, в което иска да влезе. Когато сравни двете, трябва да реши кое от тях ще му бъде по-удобно да бъде свят и да върши добро. В степента, в която му са познати тия неща, ще бъде сигурен каква е Божията воля.
  25. При това, естествено, докато трае изучаването на въпроса, е нужно присъствието на Божия Дух. Не е лесно да се опише колко многообразно е това присъствие. Духът може да ни припомни много аспекти на дадената ситуация. Да ни покаже други в една по-силна и ясна светлина. Да отвори несъзнателно разума ни за определено убеждение и да го затвърди в сърцето ни. Така множеството съображения могат да съдействат за едно решение, което е благоугодно на Бога. В същото време Господ може да даде такъв неизказан мир и да излее така изобилно любовта Си в сърцето ни, че да не остане никакво място за съмнение: това, точно това е Божията воля за нас!
  26. Несъмнено това е библейският, разумният път да узнаем Божията воля в определена  ситуация. И като си помислим колко рядко бива използван този път и какъв потоп от фантазьорство по принуда трябва да залее онези, които се мъчат да открият Божията воля по небиблейски и неразумен път, човек си пожелава по-рядко да се говори за Божията воля. Да се използва този израз за щяло и за нещяло, както някои правят, е определено нарушаване на третата заповед. Това е тежка злоупотреба с Божието име и голяма непочтителност към него. Не би ли било много по-добре да се използват други изрази, срещу които няма да има подобни упреци? Не би ли трябвало много по-разумно да казваме в определена ситуация например: “Бих желал да знам кое ще ме ползва най-много и кое ще е най-благотворно за мен”, отколкото: “Искам да знам каква е Божията воля”? Подобен начин на изразяване е ясен и неоспорим, той поставя нещата на една разумна, библейска основа, предпазва от какъвто и да било ентусиазъм.
  27. Трети, много разпространен вид ентусиазъм /ако той по нещо се различава от предходния/ засяга такива хора, които желаят да постигнат определена цел с помощта на непосредствената Божия сила, без да използват наличните средства. Ако нямаха на разположение такива средства поради отказа на Божия промисъл да им ги предостави, не биха попаднали под подобен упрек. В такива случаи Бог би приложил собствената Си сила; понякога Той прави това. Но който очаква това, без да е използвал предоставените му средства, е наистина един ентусиаст. Към тази категория спадат хората, които смятат, че разбират Божието Слово, без да го четат и да размишляват върху него, без да използват всичките помощни средства, стоящи им на разположение и предназначени за постигането на целта. Тук са също хората, които умишлено говорят на богослуженията, без да са се подготвили. Казвам “умишлено”, защото понякога може да се наложи да се говори без подготовка. Но който пренебрегва подготовката като помощно средство за плодоносно говорене, е ентусиаст.
  28. Може би от мен се очаква да кажа нещо и за четвъртия вид ентусиазъм, а именно да се приписват на Божието провидение неща, които нямат нищо общо с него. Не се колебая. Не знам какви са тези неща, които нямат нищо общо с Божието провидение, които не са подбудени пряко или косвено от него или най-малкото не се управляват от него. Вероятно нито едно, с изключение на греха; но даже и в греха на другите хора аз виждам Божието провидение за мен! Не казвам Божието всеобщо провидение, защото според мен това е гръмка дума без всякакво съдържание. Но ако има едно особено провидение, то трябва да се простира върху всички хора и неща. Това разбиране поддържаше нашият Господ, иначе нямаше да може да каже: “Вам и космите на главата са преброени” и “Нито едно врабче не пада на земята без волята на Отца”. Но ако Бог царува над целия свят, както и над всеки отделен човек, и над всеки човек, както и над целия свят – има ли тогава нещо /освен нашия собствен грях/, което не би трябвало да припишем на Божието провидение? Затова не бих казал, че по този пункт някой би могъл да обвини някого в ентусиазъм.
  29. Може само да се каже, че все пак и тук трябва да се повдигне едно обвинение: “Ако ти приписваш това на Божието провидение, значи считаш себе си за особен любимец на небето”. На това отговарям: забравил си някои от думите, които току-що казах. Божието провидение върху всички хора по света е същото, както и върху всеки отделен човек. Не виждаш ли, че всеки, който вярва в това и който приписва всичко случващо му се на провидението, с това по никакъв начин не прави себе си любимец на небето повече, отколкото смята, че всеки друг човек под небето е такъв? На това основание ти нямаш никакво право да го наричаш ентусиаст.
  30. Ние трябва с голяма предпазливост да се отнасяме към всички тези форми на ентусиазъм и да сме наясно какви ужасни поражения са нанасяли те много пъти и какво неминуемо произтича от тях. Непосредственото последствие е гордост. Тя все повече разширява устието, от което произтича, и все повече ни отдалечава от Божието благоволение и живот. Тя пресушава изворите на вярата и любовта, на правдата и истинската святост, защото всички тия извори идват от благодатта. Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат /1 Петр. 5:5/.
  31. Заедно с гордостта естествено се появява и едно неподдаващо се на поучение и благоразумие поведение. Затова има слаба надежда да бъде отрезвен един ентусиаст, в колкото и големи грешки и заблуди той да изпада. Защото за него /както често може да се наблюдава/ разумът има ниска стойност; той си въобразява, че е воден от един по-мъдър водач и непосредствено от Божията мъдрост. И понеже гордостта му расте, растат и неподатливостта на поучение и на вразумяване. Неизбежно става все по-неспособен да бъде убеждаван, все по-неразсъдлив; заинатява се все повече на своето мнение и не мърда от волята си, докато стане съвсем закостенял и непреклонен.
  32. Който така се противи на Божията благодат и избягва съвет и човешка помощ, бива предаван изцяло на произвола на собственото си сърце и на княза на гордостта. Нищо чудно, че от ден на ден той става все по-презрителен към хората, пълен с бушуващ гняв, лишен от любов, влачен от земни и даже дяволски прищевки. Не бива да се чудим и на ужасните външни последици, които едно такова вътрешно настроение е причинявало във всички времена: всякакъв род злоба, всевъзможни дела на тъмнината, вършени от хора, наричащи себе си християни, впускане в похоти, които са гнусни дори за езичниците.

Такава е същността и страшното въздействие на многоглавото чудовище, наречено ентусиазъм! От изложените съображения бихме желали да изведем някои еднозначни заключения за нашето собствено поведение.

  1. Първо, ако ентусиазмът е понятие, което често се употребява, но едва ли е добре разбирано, то пази се да говориш за нещо, което не ти е ясно. Не изричай дума, която не разбираш! Учи се първо да мислиш и след това да говориш! Първо трябва да възприемеш значението на тази трудна дума и след това, ако е нужно, ще можеш да я употребяваш.
  2. Второ, щом толкова малко измежду образованите и учените, да не говорим за обикновените, хора имат представа за смисъла на въпросната тъмна и многозначна дума, пази се да не считаш някого за ентусиаст или да го наричаш така, защото така се говори за него! Това в никой случай не е основание да използваш подобна обидна дума. Колкото по-лошо е едно название, толкова по-внимателен трябва да си да не го прикачиш на някого. Да произнасяш тежка присъда без доказателства не се връзва нито със справедливостта, нито с милосърдието.
  3. Но ако ентусиазмът е толкова голямо зло, пази се да не изпаднеш във властта му! Бди и моли се да не изпаднеш в това изкушение! То лесно сплита хората, които се боят от Бога и Го обичат. О, не мисли по-високо за себе си, отколкото трябва да мислиш! Не си въобразявай, че си получил благодат от Бога, ако не си я получил. Може да имаш голяма радост, да имаш определена степен на любов – и въпреки това да нямаш никаква жива вяра! Моли Бога да не допуска в слепотата си да изгубиш правия път! Викай към Него да не се считаш за вярващ в Христа, преди Христос да ти се е открил и преди Неговият Дух да свидетелства с твоя дух, че си Божие чадо!
  4. Пази се да не станеш фанатичен ентусиаст, който гони другите! Не си въобразявай, че Бог те е призвал да погубваш живот на човек, вместо да спасяваш /в диаметрална противоположност на Тоя, Когото наричаш свой Господ/! Не бленувай никога да вкарваш с принуда хора в Божия път! Мисли и остави и другите да мислят! Не прилагай никакво насилие в духовните неща! Не карай и най-отдалечените от Бога да дойдат при Него с нищо друго, освен с разум, истина и любов!
  5. Пази се да не тичаш заедно с множеството на ентусиастите, като си въобразяваш, че си християнин, а всъщност не си такъв! Не си позволявай да се кичиш с такова почтено име, преди да имаш ясни и библейски основания за това, преди да имаш същия дух, който Христос имаше, и да ходиш, както е ходил Той /Фил.2:5, 1 Йоан 2:6/.
  6. Пази се да не изпаднеш във втория вид ентусиазъм и да си въобразиш, че имаш дарби от Бога, ако в действителност нямаш нищо!  Не уповавай на видения и сънища, на внезапни внушения и силни пориви от всякакъв вид! Помисли: не по такива неща трябва да узнаеш Божията воля в определени ситуации, а чрез прилагането на ясни библейски правила с помощта на опита и разума и под постоянното присъствие на Божия Дух! Не изговаряй Божието име необмислено, не говори и при най-малкия повод за “Божията воля”; всичките ти думи и действия нека бъдат подбуждани от страх от Бога и желание Неговото име да се прослави.
  7. Пази се накрая от илюзията, че можеш да постигнеш целта, без да използваш средствата, които водят до нея. Разбира се, Бог може да я достигне без всякакви средства, но ти нямаш никакви основания да очакваш, че Той ще го направи. Затова приложи с упоритост и грижовност всички ония средства, които Той е определил за обичайни канали на Своята благодат! Използвай всяко средство, което разумът или Писанието ти препоръчват, защото то служи /заради незаслужената Божия любов в Христос/ за получаване или за умножаване на всеки дар от Господа! Така очаквай ежедневен растеж в една свята религия, която светът винаги е наричал и ще нарича ентусиазъм, но която за всички избавени от истинския ентусиазъм /от формалното християнство/ е “Божия сила и Божия премъдрост” /1 Кор.1:24/, божествен образ на Всевишния, правда и мир, един извор на жива вода, която извира за вечен живот /Йоан 4:14/.

 

 

 



Цитати:


Последни новини

Международна научна конференция

15.11.2017

На 13 и 14 ноември, от 9.00 до 18.00 часа, в Конферентната зала (северно крило на Ректората) се проведе международна научна конференция, посветена на 500-та годишнина от началото на протестантската Реформация. Участваха преподаватели от Богословския и Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, български протестантски богослови и пастори, гости-учени от Унгария, Австрия и Франция. […]

Прочети повече

Новини, От страната