Автор: Джон Уесли

 

“Така и вие сега имате скръб; но Аз пак ще ви видя и сърцето ви ще се зарадва, и радостта ви никой няма да отнеме.”
(Йоан 16:22)

 

А/ След като Бог даде на израилтяните велико освобождение, като ги изведе от дома на робството, те не достигнаха веднага земята, обещана на бащите им, но ги “направи да се скитат из пустинята, където няма път” (Пс.107:40). Там те бяха изкушавани по различни начини и вкарани в опасност. По същия начин Бог постъпва с хората, които Му се боят: след като ги е освободил от робството на сатана и “даром ги оправдава чрез изкуплението, което е в Христа Исуса” (Рим. 3:24), мнозина не достигат веднага в почивката, обещана на Божиите люде (Евр. 4:9). Болшинството от тях повече или по-малко блуждаят далеч от добрия път, на който Той ги е извел. Те в определен смисъл са в “дивата и виеща” пустиня, в която биват изпитвани по много начини. Това се нарича, по подобие на израилтяните, “опитността в пустинята”.

Б/ Състоянието, в което такива хора са, сигурно заслужава съчувствено разбиране. Те се измъчват в една мъчителна болест, която остава неразбрана. Точно това прави намирането на лекарството още по-трудно. Понеже те живеят в тъмнина, от тях не може да се очаква, че ще проумеят същността на собственото си заболяване; много малко от техните братя, а дори и от учителите им малцина познават болестта и лечението й. Толкова по-нужно е да поставим следните въпроси: каква е същността на болестта, второ – коя е причината, трето – какво е лечението?

І. 1. Каква е същността на тази болест, от която мнозина страдат, след като са достигнали до вярата? В какво се състои тя всъщност? Кои са истинските й симптоми? Точно казано, тя се състои в изгубване на вярата, която Бог е породил в сърцата. Хората, намиращи се в такава “пустиня”, са изгубили божествената увереност, божествената “сигурност в неща, които не се виждат” (Евр. 11:1). Те вече нямат вътрешното свидетелство на Святия Дух, което преди е правило всеки от тях способен да изповяда: “Живота, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен” (Гал. 2:20). Светлината на небето вече не огрява в сърцата им. Те не виждат невидимото (Евр. 11:27). По-скоро тъмнина обвива душите им и те стават невежи поради закоравяването на сърцата си. Духът вече не свидетелства с техния дух, че са Божии чада, и Той престава да вика в сърцата им: “Авва, Отче!” Хората в това състояние вече не познават здравото упование в Божията любов и свободата, която да приближават със свята дързост при Бога; сигурността, че “ако и да ме убие Той, аз пак ще Го чакам” (Йов 13:15), не е вече в сърцето. Вместо това силата им е ограбена; те стават точно толкова слаби и страхливи, колкото останалите хора.

2. Второ, от това следва изгубване на любовта. Тя може да расте и укрепва само в съгласие и в същата степен с вярата. Така се получава, че им се отнема и Божията любов, ако не им е останала никаква вяра. Те не могат повече да кажат: “Господи, Ти всичко знаеш, Ти знаеш, че Те обичам” (Йоан 21:17). Вече не се радват в Бога като ония, които истински Го обичат. Не се радват в Него както в миналото и не ухаят с благоуханието на Неговото миро. Преди “желанието на душите им” е било “към Неговото име и към възпоменание” за Него (Ис. 26:8), но сега това желание е студено и мъртво, ако не и изцяло липсващо; любовта към Бога и хората е охладняла. Усърдието в служението на ближните е изгубено, както и страстното и трайно желание те да бъдат примирени с Бога. Вече не усещат в себе си онова “сърдечно желание” да бъдат намерени изгубените овце, онова състрадание към невежите и заблудилите се (Евр. 5:2). Преди са били кротки към всички, увещавали са с кротост противниците на правдата (2 Тим. 2:24,25). Преди, ако някой е падал в прегрешение, са го поправяли с кротък дух (Гал. 6:1), но след известно време, може би след дни гневът започва отново да набира сила, възкръсват раздразнителност и нетърпение, така че могат да достигнат до избухване. Добре е, ако се удържат да не въздават зло за зло и хула за хула (1 Петр. 3:9).

3. Загубата на вярата и любовта, на трето място, довежда до изгубване на радостта в Святия Дух. Защото ако увереността в прощението не е повече налице, то и радостта не може да издържи дълго, защото тя произтича от нея. Щом Духът не свидетелства на нашия дух, че сме Божии чада, тогава изчезва и радостта, произлизаща от това вътрешно свидетелство. Онези, които някога са се радвали с “неизказана и преславна радост” (1 Петр.1:8), а сега надеждата им за безсмъртие е ограбена, губят и радостта, която тази надежда им е носила. Същото важи и за съзнателното изпитване на Божията любов, изляна в сърцата ни. Отпадне ли причината, изчезва и следствието; пресъхне ли изворът, живата вода не може повече да освежава жадната душа.

4. Заедно със загубата на вярата, любовта и радостта, четвърто, идва и загубата на мира, който е превъзхождал всяко знание (Фил. 4:7). Благото упование на Духа, спокойствието на ума го няма. Жестокото съмнение дали сме повярвали и дали ще повярваме се възвръща. Започваме да се съмняваме дали наистина сме чувствали в себе си свидетелството на Духа (Рим. 8:16), дали не сме се самозаблуждавали и не сме считали гласа на природата за глас на Бога, та дори и дали някога повече ще чуем гласа Му и ще намерим благоволение. Това съмнение се съпровожда от недостоен страх – страх, който има в себе си наказание (1 Йоан 4:18). Боим се от Божия гняв точно така, както по времето на достигането си до вярата. Ужасяваме се да застанем пред Божието лице и затова затъваме в смъртен ужас, от който някога сме били освободени.

5. Но това още не е всичко. Загубата на мира се съпровожда от загуба на силата. Знаем, че всеки човек, който има мир с Бога чрез Христос, притежава власт над греха. Но с изгубването на мира с Бога той губи и нея. В състоянието си на мир той е имал власт дори над греховете на навика – грехове, произтичащи от неговата същност, наклонности, възпитание или професия; да, също и върху лошите си желания и влечения, които до този момент не е можел да овладее. Грехът не е можел да го владее (Рим. 6:14). Но сега вече той не може да овладее греха. Може да се бори с него, но не и да го победи; короната е паднала от главата му. Враговете му отново са по-силни от него и го вземат в плен. Божествеността е изчезнала от живота му, както и Божието царство от сърцето му. Отнети са му правдата, мирът и радостта в Святия Дух (Рим. 14:17).

ІІ. 1. Така че това е състоянието, което някои са описали с извънредно подходящото определение “скитането в пустинята”. Неговата същност може да бъде разбрана по-добре чрез втория въпрос: кои са неговите причини? Те са доста различни. Няма да причисля към тях свободната, самовластна и суверенна воля на Бога. Бог се радва на “благоденствието на слугите си” (Пс. 35:27). Той не се радва да “оскърбява и огорчава човешките чада” (Плач 3:33). Непроменимата Му воля е нашето освещение (1 Сол. 4:3), свързано с мир и радост в Святия Дух. Това са даровете на Бога и ние сме уверявани, че “даровете на Бога са неотменими” (Рим. 11:29). Бог не съжалява за това, което ни е дал, и няма да ни го отнеме. Затова Той никога не ни изоставя, както считат някои; винаги ние сме тези, които Го изоставяме.

/I./ 2. Най-честата причина за вътрешния мрак е грехът във всяка негова форма. Той е причинителят за плетеницата от зло и нещастие. Най-напред грехът като действие: човек често може да изживее как той покрива с тъмнина живота му за момент; това важи особено за известен, съзнателен грях, извършен арогантно. Ако, например, един човек, живеещ днес в ярка светлина пред лицето на Бога, по някакъв начин даде място на пиянство или нечистота, тогава не е чудно, че още в същия миг той потъва в извънреден мрак. Наистина, Бог може в редки случаи чрез изключителна изява на великата си милост да го предотврати. Но общо взето злоупотребата с Божията благост, голямото оскърбление към Неговата любов води до отчуждение от Господа, до мрак, “който може да се пипа” (Изх. 10:21).

3. Но ние може да се надяваме, че това не става толкова често, че не са много хората, които съзнателно презират богатството на Божията милост и по толкова чудовищен начин се отклоняват от пътя на светлината. Много по-често те губят светлината с това, че дават място на греховете на бездействието. С тях Святият Дух наистина не е оскърбен пряко, но все пак бавно и постепенно е потискан. Един пример за яснота: при първия случай в огъня бива хвърлена вода, във втория се отнема горивото от огъня. Духът на любовта бива многообразно пренебрегван чрез безучастността ни, преди да ни напусне. Много са указанията и скритите знаци, които получаваме, преди Той да прекрати влиянието си. Затова само една дълга поредица от безучастност, в която умишлено упорстваме, може да ни въведе в оня най-дълбок мрак.

4. Никой грях на бездействието не довежда до това състояние по-често от занемаряването на личната молитва. Тази празнота не може да бъде запълнена от никое друго духовно занимание. Никъде не излиза така ясно на бял свят, че божественият живот в душата не е възможен, да не говорим за укрепването му, ако не се използват всички възможности за общение с Бога и ако не изливаме сърцата си пред Него. Небрежни ли сме в това, допуснем ли професията ни, отношението с хората или друго занимание да ни отклонят от това скрито занимание на душата (или, което има същите последствия, да бъдем доведени до повърхностна и бездушна молитва), животът ни със сигурност ще стане безсилен. И ако дълго или често правим така, той постепенно ще отмре.

5. Друг грях на бездействие, често водещ душата на вярващия в мрак, е занемаряването на нещото, предписано още на юдеите: “Да не мразиш брата си в сърцето си” (Лев. 19:17). Ако правим това, ако не напътим брата си при негова грешка, а го оставим да потъне в греха, това скоро довежда до отслабване на собствената ни душа. Ставаме съучастници в греха му. Пренебрегнем ли назидаването на брата си, с това правим греха му наш; ще трябва да дадем отчет пред Бога, защото сме знаели предупреждението Му, а не сме го предали. Ако брат ни “не е погинал сам в беззаконието си” (Ис.Нав. 22:20), Бог има правото да изиска кръвта му от ръката ни. Така че не е чудно, че губим светлината на лицето Му, когато потискаме Святия Дух по такъв начин.

6. Трета причина за загубата е, че даваме място на грехове на мисълта. Например, знаем, че гордото сърце е мерзост пред Господа (Пр. 16:5) – дори когато гордостта не се показва външно. Колко човешко е, наистина, да се мисли, че ако човек разполага с повече благодат, мъдрост или сила, отколкото действително разполага, ще започне да “мисли за себе си по-високо, отколкото трябва” (Рим. 12:3). Колко е човешко да се самовъзвеличиш с една поверена ти дарба, получена като подарък! Колко лесно може да попадне в тази дяволска клопка човек, дарен с мир и радост! Но ако не вижда как Бог непрестанно се противи на горделивите, а на смирените дава благодат (1 Петр. 5:5), тогава човек със сигурност ще помрачи светилника в сърцето си, а може и изобщо да го угаси.

7. Същото нещо може да стане, ако даваме място на гнева. При това няма значение какви провокации или поводи ни дават основания за него. Дори ако се дава място на усърдието за мъдростта, то това може да бъде греховно, защото има мъдрост, която е “земна, животинска и бесовска” (Яков 3:15). Гневът заради потъпканата мъдрост си е гняв, грях е. Нищо не е по-противоположно на нежната и блага любов на Бога от гнева; двете никога не могат да живеят заедно в едни гърди. Колкото се усилва гневът, толкова отслабват любовта и радостта в Святия Дух. Това може особено ясно да се наблюдава при обидата; мисля си за гнева против някои от нашите братя, с които сме свързани с духовни или обществени връзки. Ако дадем на духа на оскърблението дори и един час време, ние губим нежното влияние на Святия Дух. Вместо да помогнем както трябва на брата, ние съсипваме самите себе си и ставаме лесна плячка за врага си.

8. Но да приемем, че сме наясно относно всички тези капани на дявола. Тогава атаката може да ни сполети от друг ъгъл. Ако гневът и яростта спят и само любовта дежури, ние можем да бъдем изненадани от пожеланията. И те имат за цел да вкарат душата в мрак. Всяко “глупаво пожелание” (1 Тим.6:9), всяко суетно и необуздано настроение на чувствата водят принудително до мрак. Ако желанията ни са отправени към нещо земно, към човек или предмет, ако се стремим към нещо извън Бога и волята Му, ако търсим щастието си в творението, тогава ревнивият Бог съвсем сигурно ще ни се противопостави, защото Той не може да търпи съперници. Ако не чуем предупредителния Му глас и не се върнем при Него, ако продължим с идолопоклонството, скоро ще станем студени, безплодни и изсъхнали. Богът на тоя свят ще е заслепил сърцата ни (2 Кор. 4:4).

9. Точно това става и когато несъзнателно дадем място на греха. На дявола се дава достатъчно място, ако не “разпалваме дарбата от Бога”, ако не влизаме през тясната порта, ако не се подвизаваме в борбата и не вземем Божието царство насила. За да бъдем със сигурност победени, е достатъчно да не воюваме. Достатъчно е само да не сме внимателни, да сме страхливи, лекомислени, небрежни – и естественият ни мрак скоро ще ни покрие. Достатъчно е да дадем място на духовната леност. Тя значително ще смрачи вътрешността ни. Неминуемо ще загаси божествената светлина, също както убийството или прелюбодейството, ако не и по-бързо.

10. Но при всичкото това трябва да се знае, че причинителят на нашата тъмнина (какъвто и да е той – произлязъл от небрежност или от действие, изявен чрез видим или скрит грях) не винаги се явява веднага на открито. Понякога грехът, причиняващ настоящата беда на душата, може да е скрит в далечното минало. Той може да е извършен дни, седмици или месеци по-рано. Това, че Бог скрива Своята светлина и мир поради една толкова стара история, не е (както човек може да си помисли веднага) израз на Неговата строгост, а много повече доказателство за дълготърпението и милостта Му. През цялото време Той е чакал дали ние няма да осъзнаем, да признаем и да приведем в ред обърканото у себе си. Ако не сторим това, Той накрая показва недоволството Си, за да може поне по този начин да ни доведе до покаяние.

/II./ 1. Друга честа причина за тъмнината е незнанието, което също се изявява в различни форми. Където цари непознаване на Словото, където има мнение, че в Стария и Новия завет са налице откъси, доказващи, че всички вярващи трябва да живеят в мрак, там мракът идва поради невежество; той е очакван. Колко често се е случвало това! Колко малко са хората, свободни от това очакване! И нищо чудно, те са учени, че трябва да очакват мрака. Техните учители са им го казвали. Не само мистиците от римската църква, а и мнозина духовни и опитни автори от нашите редици представят това очакване като съвсем сигурен, неоспорим принцип на библейското учение и за доказателство привеждат многобройни текстове.

2. В мрак ни води често и непознаването на Божиите дела. Човек смята (защото така е учен, особено от римската църква, чиито правдоподобни твърдения биват приети безкритично от мнозина протестанти), че човекът не винаги трябва да живее в “осветляваща вяра”, че това е само едно второстепенно библейско изискване; че с напредването си във вярата той не се нуждае повече от осезателна утеха, а трябва да живее само с гола вяра (всъщност това значи “събличане” на любовта, мира и радостта в Святия Дух), че едно състояние на светлина и радост наистина е добро, но състоянието на “мрак” и “суша” е по-добро; че само по този начин ние можем да бъдем “очистени” от гордост, любов към света и прекомерна любов към себе си, че по тази причина не трябва нито да очакваме, нито да желаем “да ходим в светлина”. Затова се получава, че голяма част от римските благочестивци общо взето остават на пътя към тъмнината и липсващата утеха и че те скоро ще изгубят Божията светлина, ако някога са я получавали.

/III./ 1. Трета често наблюдавана причина за тъмнината е изкушението. Когато светлината от Господа за пръв път ни е огряла, изкушението изчезва безследно. Вътре, а може би и отвън всичко е тихо, понеже Бог сътворява мир между нас и враговете ни. Тогава е съвсем естествено да приемем, че никога повече няма да има война и вражда за нас. Има случаи, при които този мир трае не само седмици, но месеци и години. Но нормално е другояче: след късо време пороят се устремява и идва вятър и вълнение (Мат. 7:27). Ако Бог сложи юзди в устата им, ония, които мразят Божиите чада, ще изразят омразата си по много начини. Както някога роденият по плът гонеше родения по Дух (Гал. 4:29), така е и сега. Същата причина поражда същото следствие. Злото, все още живеещо в сърцето, отново се надига. Гневът и другите “горчиви корени” търсят да пробият. Сатана също не се бави да изпрати своите “огнени стрели” и душата трябва да се бори не само със света, но и “срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесни места” (Еф. 6:12). И щом ни сполетят толкова атаки наведнъж, и то с голяма ярост, тогава не е чудно, че те ще ни отведат не само в скръб и потиснатост, но и в мрак, ако сме със слаба вяра – толкова повече, ако не сме били нащрек или сме нападнати в момент на подценяване на опасността, ако изобщо не сме били подготвени и сме говорили с глуповат оптимизъм, че злият ден няма да ни сполети.

2. Силата на изкушения, идващи отвътре, извънредно се увеличава, ако сме имали голямо самочувствие и сме живели с вярата, че сме очистени от всички грехове. Колко близка е била тази представа във времето, когато е горяла първата любов! Колко бързо сме били готови да повярваме, че “Бог ще усъвършенства в нас всяко добро желание” (2 Сол. 1:11), че нямаме грях и душата е пълна с чиста любов, защото не чувстваме никакъв грях. Тогава може да ни сполети нападението на противника и не само да ни надвие, но и да ни смаже, така че да ни хвърли в дълбока печал на душата, а често и в гъста тъмнина. Това важи особено когато се впуснем в диспути с врага, вместо веднага да се обърнем към Бога и да Го помолим с проста вяра да ни спаси от изкушението.
III. Това са обичайните причини за тъмнината. Сега се питаме, трето, за възможностите за избавление.

1. Голямо, дори фатално заблуждение е да вярваме, че лекарството е едно и също в различните случаи. Все пак това мислене е широко разпространено и обхваща много опитни християни, които може би дори се считат за учители и настойници над душите на другите. Те познават и прилагат един и същ медикамент, независимо от причинителя на болестта. Веднага започват с това да се хванем за обещанието да проповядваме Евангелието, както те го наричат (Марк 16:15). Единствената им цел е да дадат утеха. За целта използват много благи и приветливи думи относно Божията любов към бедния, безпомощен грешник и относно силата на Христовата кръв. В действителност това обаче е “шарлатанско лечение” от най-лош вид; защото макар това да не води до убиване на човешкото тяло, то води до убиване на душата и хвърлянето й в пъкъла (Мат. 10:28), освен ако не се изяви своеобразната милост на Бога. Трудно е тези хора, които мажат стеничката с кал (Йез. 13:10), тези продавачи на фалшиви обещания да бъдат описани така, както заслужават. Те наистина заслужават титлата, прикачвана погрешно на други: това са духовни шарлатани. Те наистина “считат за просто нещо пролятата при завета кръв” (Евр. 10:29). Те обезсилват по най-позорен начин Божиите обещания, като ги прилагат безогледно към всички. В действителност, както при телесните болести, така и при духовните лечението трябва да бъде толкова различно, колкото и причините за тях. Първата задача е да се открият причините. Тогава от само себе си ще стане ясно какво да е лечението.

2. Например: Тъмнината причинена ли е от грях? От какъв грях? Това видим грях ли е? Осъжда ли те съвестта, че вършиш грях и така потискаш Святия Дух? По тази причина Той оттеглил ли се е от теб и заедно с това напуснали ли са те радостта и мирът? Как можеш да очакваш, че двете ще се върнат, ако продължаваш да съгрешаваш? “Нека остави нечестивият пътя си” (Ис. 55:7); очистете си ръцете, вие, грешни; престанете да вършите зло и тогава светлината ти ще изгрява в тъмнина; обърнете се към Господа и Той ще прощава щедро (Ис. 55:7).

3. Ако въпреки основния анализ не можеш да откриеш видим грях, който причинява сенките в душата ти, питай се дали не те разделя от Бога някой грях на бездействието. Товариш ли се с грях поради брата си (Лев. 19:17)? Предупреждаваш ли хората около теб, които съгрешават? Ходиш ли винаги според волята на Бога – в обществената, семейната и личната си молитва? Ако не, ако ти си свикнал да пренебрегваш един от тия свои дългове, как можеш тогава да очакваш, че светлината на Божието лице ще те осветява още? Побързай и закрепи близкото до умиране (Откр. 3:3), така душата ти ще живее. “Послушай и душата ти ще живее” (Ис. 55:3); възстанови с Божията помощ липсата. Ако зад теб глас ти казва: “Тоя е пътят, ходи по него!”, тогава не закоравявай сърцето си; не бъди непокорен на небесното призвание. Докато грехът – бил той видим или вътрешен – не бъде премахнат, утехата ти е неистинска и измамлива. Това е като да оставиш да зарасте рана, която гноясва и бере. Не чакай мир в себе си, докато нямаш мир с Бога. А такъв не можеш да имаш, без да принасяш плодове, достойни за покаяние (Мат. 3:8).

4. Но може би ти не откриваш и никакъв грях на бездействието, който отнема мира и радостта ти в Святия Дух. Тогава не е ли някой грях на мисълта, израстващ като горчив корен в сърцето ти, за да те смущава (Евр. 12:15)? Дали сушата и безплодието в душата ти не е причинена от невярващото ти сърце, отстъпило от живия Бог (Евр. 3:12)? Не си ли потъпкан от ногата на горделивите? Не си ли мислил за себе си по-високо, отколкото заслужаваш? Не си ли жертвал на мрежата си и горил тамян на невода си (Ав. 1:16)? Не си ли приписвал на своята сила или мъдрост успеха си в нещо? Не си ли се хвалил с нещо, което си получил (1 Кор. 4:7)? Не си ли се хвалил с друго, освен с кръста на Христа (Гал. 6:14)? Не си ли се стремил и желал да бъдеш похвален от хората? Не си ли намерил удоволствие в това? Ако е така, то си попаднал на лош път. Ако гордостта ти е довела до падение, смири се под мощната ръка на Бога и Той своевременно ще те възвиси (1 Петр. 5:6). Не си ли Го принуждавал да те напусне, като си давал място на гнева? Не си ли се раздразнявал поради нечестивите (Пс. 37:1)? Когато си видял брата си да греши (или така ти се е сторило), не си ли се закоравил против великата заповед за любовта, като сърцето ти се е отклонило от неговото? Тогава погледни на Господа, за да добиеш нова сила, за да бъдат победени студенината и коравината, за да се завърнат любовта, мирът и радостта и да бъдеш благ, милосърден, да прощаваш, както и Христос те е простил (Еф. 4:32). Не си ли се поддал на някое глупаво желание? Или на разюзданост? Как може Божията любов да има място в сърцето ти, докато не си се разделил с идолите си? Не се лъжи, Бог не е за подиграване (Гал. 6:7). Той не желае да живее в едно раздвоено сърце. Докато Далила владее сърцето ти, Той няма място в теб. Надеждата да придобиеш отново светлината Му ще е напразна, докато не извадиш дясното си око и не го хвърлиш (Мат. 5:29). О, не чакай! Призови Го да ти даде сили за това. Осъзнай собствената си неспособност и безпомощност. Влез през тясната порта, защото Господ ти е помощник. Вземи насила Божието царство. Изхвърли всеки идол от светилището си, тогава скоро ще те освети Божията слава.

5. Може би точно липсата на стремеж, духовната леност е, която ти носи мрак. Ти живееш без проблеми в страната си. Около теб няма война, затова си спокоен и безгрижен. Всеки ден вършиш едно и също и това те прави доволен. Тогава се чудиш, че нещо в душата ти е умряло. О, бъди буден пред Господа! Стани и отърси се от праха, бори се с Бога за голямото благословение, излей душата си пред Него и прави това постоянно. Събуди се от съня си и остани буден – иначе не чакай друго, освен да се отдалечаваш все повече от светлината и живота от Бога.

6. Ако дори след най-прецизен и обективен поглед не можеш да установиш, че имаш духовна леност, видим или вътрешен грях, тогава се обърни към миналото си. Припомни си предишните си настроения, думи и дела. Могат ли те да устоят пред Господа? Размишлявай в сърцето си и мълчи (Пс. 4:4), пожелай Той да изпита естеството ти из основи и да ти напомни всичко, което някога е засенчвало славата Му. Ако в теб още има вина от непростен грях, ти оставаш непоклатимо в мрака, докато не се обновиш чрез покаяние и чрез вяра не бъдеш очистен и не се отвори в теб извор за грях и нечистота (Зах. 13:1).

7. Нужно е съвсем друго лечение, ако причината за болестта не е грях, а незнание. То може да е незнание за значението на Свещеното писание, което дори е причинено от невежи коментатори – невежи поне в тази област, колкото и учени и образовани да са в други области. В такъв случай невежеството трябва да бъде отстранено, преди да падне причиненият от него мрак. Трябва да посочим истинското значение на неразбираните текстове. Тук не мога да изясня всички текстове от този род. Ще спомена само два или три, често привеждани за доказателство, че всички вярващи рано или късно “ходят в мрак”.

8. Един от тях е Исая 50:10: “Кой измежду вас се бои от Господа и слуша гласа на Неговия служител, но ходи в тъмнина и няма светлина? Такъв нека уповава на името Господне и нека се обляга на своя Бог.” Но за кого в текста се разбира, че е стоял в тъмнината, за която става тук дума? За този, който осъзнава греха си; той се бои от Господа и слуша гласа на Неговия служител. Такъв човек трябва да посъветваме да уповава на името Господне и да се обляга на своя Бог, дори когато душата му още е в мрака и никога не е виждала светлината на Божието лице. Този текст в никакъв случай не доказва, че всеки, който вярва в Христос, временно трябва да ходи в мрака.

9. Друго място с уж същото учение е Осия 2:14: “Но, ето, Аз ще я привлека и като я заведа в пустинята, ще й говоря по сърцето й.” От него се прави изводът, че Бог води всеки вярващ в пустинята, в място на мрак. Но в цитирания стих не става дума за това, защото не може да се прави изводът, че тук изобщо става дума за определени вярващи. Той явно се отнася до юдейския народ и само до него. Но дори и да е приложим за определени личности, тук главното послание е: “Ще говоря по сърцето й.” Ще убедя човека в греха му и след това ще го утеша с прощаващата си милост.

10. Трето място от Писанието, водещо до същия извод, вече бе цитирано: “Вие сега сте на скръб, но Аз пак ще ви видя и сърцата ви ще се зарадват, и радостта ви никой няма да отнеме” (Йоан 16:22). Приема се, че след определено време Бог се оттегля от всеки вярващ и че човек може да усети истински радостта, която никой не може да му отнеме, едва когато предварително е изживял време на тъга. Но контекстът тук изяснява, че Господ говори на апостолите и на никой друг и че намеква за съвсем определени събития: за Своята смърт и възкресение. Той казва: “Още малко и няма да Ме виждате; и пак малко – и ще Ме видите” (Йоан 16:16), т.е. отивам в гроба, след което възкръсвам. “Вие ще заплачете и ще заридаете, а светът ще се зарадва… но скръбта ви ще се превърне в радост” (20)… “и радостта ви никой няма да отнеме.” Всичко това се изпълни буквално с апостолите. Но от това не могат да се правят генерални изводи за същото в живота на всички християни.

11. Четвърто и последно място, от което се извежда подобно учение, идва от 1 Петрово 4:12: “Възлюбени, не се чудете на огнената изпитня, която дохожда върху вас, за да ви опита.” И тук подобен извод е толкова неуместен, колкото и в предния случай. Точно казано, думите са: “Възлюбени, не се чудете на огъня сред вас, защото това е за ваш изпит.” В преносен смисъл наистина можем да ги свържем с вътрешните изпитания, но прякото им значение несъмнено е за мъченичеството и свързаните с него страдания. За това те не могат да се използват за други цели. Бихме предизвикали всекиго да приведе още едно място от Стария или Новия завет, съответстващо повече на онова тълкуване, отколкото на това.

12. “Но не е ли тъмнината в душата по-полезна от светлината? Не се ли осъществяват Божиите дела в сърцето на един човек най-бързо и ефектно в момент на вътрешно страдание? Не става ли вярващият по-достижим чрез тъгата, отколкото чрез радостта, чрез страха, болката, бедствието, духовното измъчване, отколкото чрез трайния мир?” Така учат мистиците, така пишат по книгите си. Но не и Писанието. То никъде не говори, че отсъствието на Бога най-добре осъществява Неговите дела в хората. Напротив, че тези неща се получават при присъствието Му, при чистото общение с Отца и Сина; едно ясно съзнание за това ще причини за един час повече, отколкото отсъствието му – за цял век! Радостта в Святия Дух може да укрепи душата много повече, отколкото липсата на радост; Божият мир е най-доброто средство да се освободи душата от шлаката на земните желания. Затова да забравим повърхностната представа, че Божието царство се е разделило, че мирът от Бога и радостта в Святия Дух спъват порядъчността, че сме спасени не чрез вяра, а чрез неверие, не чрез надежда, а чрез съмнение!

13. Докато хората мислят така, те определено ще ходят в мрак, защото състоянието ще се оправи, когато се махне причината. Ако незнанието или грехът са причинили мрак, и едното, и другото могат да бъдат отстранени, без светлината незабавно да се върне, възпрепятствана до този момент. Понеже Бог се смилява, рано или късно Той пак ще я запали. Ако причинител е бил грехът, по силата на разума не можем да очакваме, че веднага ще получим обратно подаръка. Грехът е започнал преди наказанието, което му се полага, и мракът може да продължи и след прекратяването на греха. И тук е както в природата: както една рана не може да заздравее, ако стрелата не е извадена, така и ако раната не е излекувана веднага с изваждането й, възпалението и болката още дълго ще са налице.

14. В заключение, ако мракът е причинен от най-различни, тежки и неочаквани изкушения, тогава най-добрата профилактика и противоотрова е наставлението на вярващите, за да се съобразяват те винаги с опасностите и да познават, че живеят в един зъл свят, между зли, рафинирани и опасни духове, че сами те по природа са склонни на всякакво зло. Убеждавайте ги, че цялостното дело на освещението не става, както те смятат, изведнъж; че при повярването си те са като новородени деца, които бавно трябва да растат и трябва да преминат през много бури, докато достигнат образеца Христос. Но преди всичко се погрижете те да бъдат научени следното: когато дойдат бурите, да не се впускат в спорове с дявола, а да се молят; да изливат душите си пред Господа и да Му предадат товара си. На такива хора можем да очакваме да се дадат големи обещания, а не на незнаещите, които още не са се освободили от невежеството си; още по-малко на грешниците, неподготвени за покаяние. На първите ние трябва с любов и приветливост, изчерпателно да опишем Божията любов и да ги уверим в милостта на нашия Спасител, която е същата от древните дни. Тук можем по-подробно да се спрем на верността на Господа, Чието Слово е “добре пречистено” (Пс. 119:140), и на силата на кръвта, пролята за нас, която умива всеки грях (1 Йоан 1:7). Тогава Бог ще потвърди Словото Си и ще ги изведе от бедата. Той ще каже: “Стани, свети, защото светлината дойде и за тебе и славата Господна те осия” (Ис. 60:1). И ако ти ходиш смирено и близо до Бога, тази светлина ще се усилва, докато стане съвършен ден (Пр. 4:18).



Цитати:


Последни новини

Национална женска конференция

02.09.2019

От 30 август до 1 септември 2019 г. в Добромирка се проведе Годишната женска конференция на Методистката църква в България. Не за първи път това прекрасно място събира близо 50 жени от цяла България, за да общуват, да научат нови неща и да създадат приятелства. Темата на конференцията тази година беше „Мъдростта е дърво на […]

Прочети повече

Новини, От страната