Автор: Джон Уесли

 

“В което блаженство се радвате, ако и за малко време да скърбите сега в разни изпитания.”
(1 Петр. 1:6)

В предната проповед аз наблегнах на мрака в душата на хората, някога ходили в светлината на Божието лице. Близка до този мрак е скръбта на душата, която се явява още по-често, и то точно на вярващите. Да, почти всички Божии чада имат тази опитност – едни в по-силна, други – в по-слаба степен. Подобието между двете душевни състояния е толкова голямо, че те често се объркват и биваме склонни, без да правим разлика, да установим: “Този е в мрак, а този е в скръб”, като че става дума за изрази с еднакво значение и единият не съдържа нищо повече от другия. Но това далеч не е така. Мракът е едно нещо, скръбта друго. Между двете има разлика, и то голяма и съществена. Тази разлика би трябвало най-живо да интересува всички Божии чада; в противен случай те много лесно ще се подхлъзнат от скръб и тъмнина. За да предотвратя това, ще се опитам да покажа:

I. Що за хора бяха ония, на които апостолът казва: “сега скърбите”.
II. В какъв вид “скръб” те се намираха.
III. Каква бе причината.
IV. Какъв беше смисълът и целта на тази скръб.
V. Ще завърша с някои изводи.

І. 1. За кого казва апостолът: “сега скърбите”? На първо място, неоспоримо е, че той говори на вярващи хора, защото в ст. 5 се подчертава: “които с Божията сила сте вардени чрез вяра за спасение.” А в ст. 7 се споменава: “с цел изпитването на вашата вяра, по-скъпоценна от злато, което гине.” В ст. 9 се прибавя: “като получавате следствието на вярата си, спасение на душите си.” Така че тези хора притежаваха една жива вяра по времето, когато скърбяха. Тяхната скръб не унищожаваше вярата им. Те устояваха, “като че виждаха Невидимия” (Евр. 11:27).

2. Скръбта им не унищожаваше техния мир; оня мир, превъзхождащ всеки разум, който не може да бъде отделен от живата вяра. Това можем да видим от ст. 2; в него апостолът не се моли да им бъдат дадени благодат и мир за пръв път, а да се умножават; а благословението, на което вече са се наслаждавали, да им бъде дадено в изобилна мярка.

3. Хората, на които апостолът говори, бяха изпълнени и с жива надежда: “Благословен да е Бог … Който ни възроди за жива надежда” (3). Тя е дадена на теб и мен, на всички, осветени от Божия Дух и зарадвани “чрез поръсването с кръвта Христова” (2), наследници на нетленното богатство, което е неоскверняемо, неповяхващо и запазено на небесата. По тази причина вярващите бяха запазили надеждата си, въпреки скръбта.

4. Още повече те се радваха “поради надеждата за Божията слава” (Рим. 5:2). Бяха изпълнени с радостта в Святия Дух. Това апостолът прибавя, след като е споменал в стих 8 за окончателното явление на Исус Христос (когато Той дойде, за да съди света): “в Когото като вярвате, без сега да Го виждате (с телесните си очи), радвате се с неизказана и преславна радост.” Скръбта им по този начин беше не само съединена с жива надежда, но и с “неизказана радост”. Дори и да ги потискаше скръбта, те се радваха същевременно с преславна радост.

5. Сред скръбта си тези хора се радваха и на Божията любов, изляна в сърцата им. “Вие Го любите, без да сте Го видели” (ст.8) – казва апостолът. Макар и да не познават облика Му, те са се подчинили на Неговото слово: “Сине мой, дай сърцето си” (Пр. 23:26). Защото го познават чрез вяра. Той е техен Бог и тяхна любов, тяхна голяма награда. Търсили са в Него щастието си и са го намерили; уповали са на Него и Той е изпълнил очакванията им.

6. И още: макар и наскърбени, тези вярващи бяха святи; те притежаваха власт над греха. Божията сила ги беше опазила да бъдат “послушни чада” и не се съобразяваха “с първите страсти от времето на незнанието” (ст.14). Те бяха святи с цялото си държание”, както беше свят Този, Който ги беше призвал (ст.15). Понеже знаеха, че са изкупени чрез драгоценната кръв на Исус като Агнец без недостатък, те бяха “очистили душите си” чрез вяра и надежда от Бога (ст. 21-22). Така, общо погледнато, скръбта им беше съвместима с вярата, надеждата и любовта към Бога и хората, с Божия мир, с радостта в Святия Дух, с вътрешната и външната святост. Тя по никакъв начин не засягаше, да не говорим да разруши, част от Божието дело в сърцата им. Тази скръб изобщо не смущаваше “освещението чрез Духа” (ст. 2), което е корен на истинското покорство, нито пък щастието, което неминуемо царуваше в сърцата им чрез благодатта и мира.

ІІ. 1. От това можем лесно да разберем в каква скръб се намираха тези хора. Оригиналната дума е “натъжен, угрижен” и произлиза от “тъга и грижа”. Това е точният смисъл; стриктно погледнато този израз нито е многозначен, нито труден за разбиране. Хората, за които става дума, бяха наскърбени: печалта, която ги обременяваше, не беше нито повече, нито по-малко от загриженост или тъга – едно състояние на духа, добре познато на всеки човек.

2. Може би нашите преводачи малко са се отклонили, използвайки думата “скръб”, защото са искали да намекнат две неща: първо, степента, второ, продължителността на състоянието. Изглежда тук не става дума за малка и незначителна степен на скръбта, а за такава, която тежко ляга на душата и се промъква дълбоко в нея. Тази загриженост също не е кратковременна, отминаваща за час, а по-скоро скръб, трудна за премахване, след като е завладяла сърцето; тя е по-скоро трайно състояние на духа, отколкото временно смущение – дори при хората с жива вяра в Христа и с истинска любов към Бога в сърцата си.

3. Дори и при тях скръбта понякога може да бъде толкова дълбока, щото да помрачава цялата душа, придава багра на всички пориви на духа и така си проличава във всички дела. Тя също може да има такова влияние върху тялото, особено при хора със слаба физика или обезсилени от някаква болест, щото да причини нервна болест. В много случаи усещаме как тленното тяло обременява душата. В този случай обаче по-скоро душата обременява тялото и го отслабва все повече. Не отричам факта, че дълбоката и трайна скръб на сърцето понякога прави слаба една силна личност и дава основа за телесни страдания, които не могат да се премахнат лесно; и все пак всичко това може да бъде съвместимо с мярката на оная “вяра, действаща чрез любов” (Гал. 5:6).

4. Това може сполучливо да бъде наречено “огнено изпитание”; и макар че то не е същото като онова, за което апостолът пише в глава 4:12, мнозина биха могли да приложат израза за външните страдания и за вътрешните мъки. Но той не може да бъде приложен за ония хора, които са в тъмнина. Такива хора не се радват и не могат да се радват. Също така не е вярно, че “Духът на славата и на Бога почива” (4:14) на тях. Но този Дух често почива над ония, които са в скръб, защото, макар и да са наскърбени, те “винаги се радват” (2Кор. 6:10).

ІІІ. 1. Какви са причините за такава тъга или загриженост при истинския християнин? Апостолът се изразява ясно: “ако скърбите сега в разни изпитни”, “разни” – не многобройни, но разнообразни. Те могат да се изразяват по хиляди начини чрез промяна или настъпване на различни обстоятелства. Точно това разнообразие затруднява опазването от тях. Тук спадат телесните заболявания, остри кризи и силни болки от всякакъв вид, засягащи цялата ни физика или отделни части. Наистина, някои хора, радващи се на добро здраве, не са ги почувствали и не разбират как болестта или физическото страдание могат да докарат духа на човека до скръб. Може би един на хиляда има такова телесно устройство, щото не чувства болката така, както другите я чувстват. Видяло се е угодно на Бога да покаже огромната си сила, сътворявайки удивителни образци на природата, които дори и при най-силни болки не ги усещат – освен случаите, когато пренебрегването на болката се дължи на строго възпитание или на свръхестествен причинител. Под въздействието на добри или зли духове човек се издига над нормалната възприемчивост. Но по принцип обичайното човешко преживяване е, че болката и дълбокото страдание изтощава и изчерпва търпението. Дори и там, където Божият Дух помага “чрез твърдостта да се придобие душата” (Лука 21:19), скръбта съществува, когато тялото и душата страдат от болка.

2. Всички трайни болести могат да имат същото въздействие, дори когато не са толкова болезнени. Страданието и изтощението на физиката не само правят печален външния ни облик, но и създават мъка в сърцето. Това особено важи за болести, които се наричат “нервни”. Вярата не отклонява хода на природата. Естествените причини все още водят до естествени последствия. Вярата предотвратява отпадането на жизнеността при истерични страдания точно толкова малко, колкото покачването на пулса при треска.

3. Когато нещастието се устреми като вихрушка и сиромашията като въоръжен мъж – това малко бедствие ли е? Чудно ли е, че то причинява загриженост и скръб? Ако за страничните наблюдатели на подобни явления те се струват незначителни, то за хората, попаднали под ударите им, е съвсем различно. Ако имаме достатъчно “за прехрана и облекло” (1Тим.6:8), това може да ни задоволява, щом Божията любов живее в нас. Но какво да правят ония, които нямат тези неща, които “прегръщат скалата, понеже нямат прибежище” (Йов 24:8), които имат само земята за дом и небето за завивка; не познават сухо, топло и чисто жилище за себе си и децата си, нито пък облекло, за да се прикрият от острия студ на деня и нощта? Смях ме е на глупавия езичник, които пише: “Беднотията не носи по-голямо нещастие от това, че прави хората смешни” (Ювенал). Не носи ли тя нещо по-лошо, отколкото това? Подобно изявление показва само, че този повърхностен поет пише прекалено шаблонно за неща, които не познава. Не е ли по-лоша липсата на храна? Бог прокле човека да си изкарва хляба с пот на челото, хората се мъчат и накрая не получават друго, освен да се борят и с изтощението, и с глада. Не е ли по-лошо след тежък работен ден да се прибереш в една сиромашка, окаяна, студена и ужасна за обитаване къща, а там да нямаш дори прехраната, нужна ти за възстановяване на изчерпаните сили? Вие, които живеете в удобства и се нуждаете само от очи виждащи, уши чуващи и разбиращо сърце за това как Бог ви е осигурил всичко: не е ли по-лошо всеки ден да търсиш хляб и да не намираш? Да търсиш утеха за пет или шест деца, викащи за онова, което хората им отказват! Ако на такъв човек не се протегне една невидима ръка, няма ли той скоро да “похули Бога и да умре” (Йов 2:9)? О, липсата на хляб! Кой може да я опише, ако не я е почувствал сам? Удивлявам се, че тая беда не предизвиква скръб понякога дори и сред вярващите!

4. Към горното ще прибавя и смъртта на скъпи нам хора: мили родители, неизвървели целия си земен път; свидно дете, едва навлязло в живота и прилепнало за сърцата ни; приятел, когото сме обичали като собствената си душа и ни е бил като най-голям подарък от небето. При това десетки обстоятелства могат да задълбочат болката: може би детето или приятелят ни са умрели в ръцете ни! Може би те са били откъснати точно когато са цъфтели като цвете. При такива случаи ние не само можем да бъдем покрусени; трябва да бъдем. Това е целта на Бога. Той не желае ние да бъдем като дървета и с каменни сърца; Той иска вълненията на сърцата ни да се движат в нормалните релси, а не да бъдат задушавани. Ние можем да скърбим, без да съгрешаваме.

5. Още по-голяма скръб можем да изпитваме за живите мъртъвци поради тяхната неблагодарност, липса на любов; поради отпадане на вярата на хора, с които сме били най-тясно свързани. Кой може да опише чувствата към любима ни душа, към приятел, към брат, мъртъв за Бога? За съпруга или съпруг, за родител, за дете, което се хвърля в греха, както воинът търчи към битката, и въпреки всичкото ни противопоставяне и опити за убеждаване си навлича вечно проклятие? И тази душевна мъка за човека, скачащ в погибел, става още по-голяма, когато ние внимателно се придържаме към пътя, водещ в живот. Каквото да е имал този човек преди, то само засилва печалта поради сегашното му състояние.

6. Можем да бъдем сигурни, че силният ни враг няма да пропусне нито една от тия възможности. Той, който постоянно “обикаля и търси кого да погълне” (1Петр. 5:8), сега особено ще използва цялата си мощ и талант, за да плени окончателно душата, обезсилена от скръбта. Няма да пести огнените си стрели, които се забиват в сърцето и ще останат там, понеже са намерили пролука чрез предшестващото изпитание. Ще си направи труда да нашепне мисли, които са невярващи, хулителни или протестни. Ще ни внуши, че Бог не се грижи за земята, не я управлява или, най-малкото, не я управлява добре, не спазва правилата на справедливостта и милосърдието. Ще се стреми да направи сърцето бунтовно против Бога, да възроди естествената ни вражда против Него; и ако се опитаме да се преборим с това с оръжията, присъщи на дявола, ако започнем да водим спорове, това несъмнено ще ни въведе в още по-голяма скръб, а даже и може да паднем в пълен мрак.

7. Често се приема, че има още нещо, което води ако не до мрак, то поне до скръб: че Бог се оттегля от душата, понеже това е Неговата суверенна воля. Той сигурно ще го направи, ако потискаме Духа Му чрез вътрешни или външни грехове, чрез вършене на зло или невършене на добро, чрез прояви на гняв и високомерие, на духовна тромавост, чрез порочни желания и срамни помисли. Но че Бог се оттегля, понеже такава е волята Му, просто защото му харесва, това отричам най-решително. Няма в цялата Библия и един текст, който да съдържа и намек за подобен извод. Такова схващане не само е в противоречие с много отделни текстове, но и с цялостната насоченост на Свещеното писание. То е напълно противоположно на същността на Бога; напълно под достойнството и мъдростта на Господа е да играе на криеница със Своето творение. Несъвместимо е с Неговата милост и правда, както и с достоверната опитност на всичките Негови чада.

8. Друга причина за скръб се споменава от т. нар. “мистически писатели”. Това схващане – не знам как – се е промъкнало и у обикновените хора, които нямат и понятие от мистиците. Не мога да го изразя по-добре от думите на един от тях, породени от личния му опит: “Аз бях толкова щастлив в моя Господ, че не би ми дотежало да живея като номад в пустинята, ако някой ме принудеше. Не мина дълго и наистина се видях отведен в една пустиня. Намирах се в раздвоено състояние, напълно окаян, жалък и нещастен. Изворът на това беше в познанието на нашето човешко естество. То ни открива, че между нас и Бога има извънредно неравенство. Ние сме коренна Негова противоположност и виждаме, че вътрешното ни естество е напълно покварено и порочно, пълно със злини и лошотия, със светщина и плътски страсти, с всякакви отвратителни неща.” От всичко това се прави изводът, че самопознанието, без което ще погинем навеки, трябва да ни води в най-дълбока скръб, дори когато сме достигнали до оправдаваща ни вяра.

9. Към това бих отбелязал: 1/ Авторът казва: “Когато чух, че нямам истинската вяра в Христос, аз се предложих на Бога като жертва и непосредствено почувствах любовта Му върху нея.” Може и да е така, макар че не изглежда това да е било оправдание. По-вероятно е това да е нещото, което наричаме “привличане от Отца” (Йоан 6:44). Но ако е било такова, то последвалите го скръб и мрак не са друго, освен съзнание за грях, което по същността си трябва да предшества вярата, чрез която биваме оправдани. 2/ Да приемем, че почти в същия миг той е бил оправдан, в който е засвидетелствал, че му липсва вяра; тогава не е имало никакво време за нарастващото самопознание, което всъщност създава предпоставки за оправданието. Но в този случай то идва по-късно и е явно толкова по-силно, колкото по-малко очаквано е било. 3/ Да допуснем, че след оправданието ще има едно много по-дълбоко, по-ясно и пълно познание на греха в естеството ни, на пълната поквара на същността ни, отколкото сме имали преди. Аз не твърдя, че то трябва да ни въведе в скръб. Ако беше така, апостолът не би употребил думите “ако е потребно” (1 Петр. 1:6). Защото без това ограничение скръбта би била неотменимо нужна за всички, които опознават себе си – за всички, желаещи да изпитат съвършената любов на Бога и така да бъдат удостоени “да участват в наследството на светиите в светлината” (Кол. 1:12). Но случаят тук не е такъв. Напротив! Бог може по всяко време да задълбочи самопознанието ни и заедно с това познанието ни за Него и усещането за Неговата любов. В този случай няма да има никаква пустиня, никаква окаяност, никакво чувство за изоставеност, а много повече любов, мир и радост, извиращи за вечен живот.

ІV. 1. С каква цел Бог допуска Неговите чада да скърбят? Апостолът отговаря просто и ясно: “с цел изпитването на вашата вяра, като е по-скъпоценно от златото, което гине, но пак се изпитва чрез огън, за да излезе за хвала и почест, когато се яви Исус Христос” (1Петр. 1:7). Това място е много сходно с 4:12-13, макар че двете засягат съвсем различни теми: “Възлюбени, не се чудете на огнената изпитня, която дохожда върху вас, за да ви опита, като че ви се случва нещо чудно, но радвайте се, задето с това вие имате общение в страданията на Христа, за да се зарадвате премного и когато се яви Неговата слава.”

2. Тук разбираме какво е първото и съществено намерение на Бога. Когато Той допуска изпитания, носещи скръб на чадата Му, това има за цел да изпита вярата им, както огънят изпитва златото. Златото се освобождава от шлаката чрез огън. Същото става с вярата при изпитанията. Колкото повече тя бива изпитвана, толкова повече се очиства; и не само очиства, но и укрепява, богато се умножава чрез нови доказателства на мъдрост и мощ, на любов и верност от Бога. Така че благодатно е намерението на Бога, когато допуска различни изпитания: да се умножи вярата ни.

3. Те служат и да изпитат, да очистят, да укрепят и умножат онази надежда, за която Бог според великата Си милост ни възроди чрез възкресението на Христа (1 Петр. 1:3). Всъщност надеждата ни може да расте само в еднаква мярка с вярата ни. Тя стои на този фундамент: като вярваме в Бога, като живеем чрез вярата в Исуса Христа, ние се надяваме с упование и чакаме славата, която има да ни се открие; следователно нашата надежда умножава всичко онова, което вярата ни е укрепила. Същевременно тя умножава и радостта ни в Господа, която винаги бива съпровождана от надеждата за безсмъртието. В този смисъл апостолът насърчава вярващите “да имат общение в страданията на Христа” (1 Петр. 4:13), защото тогава “Духът на славата и на Бога почива на вас” (4:14). По този начин те могат дори в страданията да се радват с “неизказана и преславна радост” (1Петр. 1:8).

4. Вярващите се радват, защото изпитанията, умножаващи тяхната вяра и надежда, също така правят любовта им да расте – любов, която се показва чрез благодарност към Бога заради всичките Му милости и чрез приятелство към всички хора. Така че колкото по-дълбоко те са убедени в Божията любов и благост, толкова повече сърцето им пламти в любов към Този, Който първи ги е възлюбил. Колкото по-ясно и по-силно за тях е доказателството за идещата слава, толкова повече те възлюбват Този, Който им го е дал и е дал Духа Си залог в сърцата им (2 Кор. 1:22). Божията цел е чрез изпитанията да осигури този растеж на любовта им.

5. Но има и още една цел: вярващите да растат в освещение, освещение на сърцето и на обходата. Второто произлиза от първото, защото доброто дърво дава добри плодове. Цялото вътрешно освещение е непосредствен плод на вярата, действаща чрез любов (Гал. 5:6). Така Святият Дух чисти сърцето от високомерие, себичност и страсти, от любов към света, от глупави и вредни желания, от низки и суетни подбуди. Освен това осветените изпитания (чрез Божията благодат) водят непосредствено и директно към освещение. С помощта на Святия Дух те правят душата все по-смирена и я прекланят пред Бога. Те успокояват и утешават бурния ни дух, обуздават дивата ни природа, смекчават коравосърдечието и своеволието ни, разпъват ни за света и ни водят до там да очакваме от Бога сила и само от Него да търсим щастието си.

6. Всички тези цели отбелязват своя връх в голямата цел: нашата вяра, надежда, любов и освещение “да излезе” (ако още не го е сторила) “за слава, хвала и почит” (1 Петр. 1:7), когато великият Съдия ще отдаде това на Своите верни чада, устояли до края. В оня велик ден на всеки човек ще се отдаде според делата; според делото, което Бог е извършил във всяко сърце, и според външните дела, сторени за Бога, и страданието, претърпяно в името Му. Така че изпитанията са една неописуема печалба. По различни начини “нашата привременна лека скръб произвежда все повече една вечна тежина на слава за нас” (2 Кор. 4:17).

7. Към това се прибавя и печалбата, която другите могат да получат, наблюдавайки поведението ни в изпитанията. От опит знаем, че един пример прави по-дълбоко впечатление от едно предписание. И чии примери имат по-силно въздействие (не само върху онези, които са наследници на същите скъпоценни обещания, а и върху непознаващите Бога), ако не примерът на една душа, която остава спокойна и уповаваща насред бурите; която скърби, но винаги се радва, която смирено приема всяка воля на Бога, даже когато това е горчиво за нея; която в болести и мъки казва: “Чашата, която Ми даде Отец, да не я ли пия?” (Йоан 18:11) На душата, която казва: “Господ даде, Господ взе. Да бъде благословено името Господне” (Йов 1:21).

V. 1. Искам да завърша с няколко извода. Първо, колко голяма е разликата между мрака в душата и тъгата! Въпреки това двете биват масово смесвани, дори от опитни християни! Мракът, или състоянието в пустинята, включва пълната загуба на радост в Святия Дух, но не и тъгата. Точно в нейния център ние можем да се радваме “с неизказана и преславна радост”. Ония, които са в мрака, са изгубили Божия мир; които са в тъгата, не са го изгубили. Те са толкова далеч от това, щото “благодатта и мирът им се умножават” (2 Петр. 1:2). В първото състояние Божията любов е охладнявала, ако не и съвсем изгаснала; във второто тя запазва цялата си сила и дори всекидневно расте. В първото вярата, ако не е изцяло изгубена, е сериозно разклатена; виждането на невидимите неща и преди всичко за прощаващата любов на Бога не е така ясно и силно, както преди; съответно е отслабено и упованието. Но при второто има едно ясно и непоклатимо упование на Бога и една постоянна сигурност в любовта, чрез която греховете бяха изтрити, макар тя да не се вижда. Така че докато можем да правим разлика между вяра и неверие, надежда и отчаяние, мир и война, Божия любов и любов към света, така ще можем да различим безпогрешно и състоянията на тъга и на мрак.

2. Второ, можем да считаме, че тъгата е необходима, но не и мракът. Може да е необходимо сега за малко време да скърбим, за да достигнем целите, изброени по-горе, защото напълно естествен резултат от изпитанията е изпитването и укрепяването на вярата ни, утвърждаването на надеждата, очистването на сърцето от всички недобри подбуди и усъвършенстването на любовта. Изпитанията са необходими, за да направят вечната ни корона по-бляскава и да издигнат смисъла на вечната ни слава. Но не можем да кажем, че мракът е необходим за постигането на някои от тези цели. Той не помага ни най-малко за това. Изгубването на вярата, надеждата и любовта нито е нужно за освещението, нито за по-голямата награда на небето, която съответства на земното ни освещение.

3. От начина, по който апостолът говори, можем да заключим, трето, че даже и скръбта не винаги е нужна. “Сега за малко време … ако е потребно” – т.е. не всички изпитания са необходими и не за постоянно. Бог е в състояние, има властта и мъдростта да доведе до край Своето благодатно дело според благоволението Си във всяка душа с други средства. И в някои случаи Той прави това: Той дава на някои да напредват от сила в сила, докато “се усъвършенстват със страх от Бога” (2 Кор. 7:1) – почти без скръб. Защото има неограничена сила и власт над сърцето на човека и води всички негови подбуди според волята Си. Но такива случаи са редки. Общо взето, угодно е на Бога да преведе хората, които обича, през огъня на страданието, за да ги изпита. Изпитанията и повече или по-малко скръб са жребият на Неговите най-любими деца.

4. Затова ние трябва да бдим и да се молим, да напрегнем всичките си сили, за да не паднем в мрак. Но не бива толкова да се тревожим как ще избегнем скърбите, колкото да мислим как те ще ни усъвършенстват. Главната ни грижа трябва да бъде да ги издържим, да се утвърдим в Господа, докато те действат, да вярваме, че чрез тях се изявява Божията любов и че Той ги е допуснал. Неговото намерение е чрез тях да се умножи вярата ни, да се утвърди надеждата и да се осъществи освещението. Когато и да дойдат скърбите, нека да гледаме на тази божествена цел, заради която са допуснати! Нека се помъчим да не осуетим Божия план за наша загуба. Нека сериозно съдействаме на волята Му чрез благодатта, която Той постоянно ще ни дава, като “очистваме от себе си всяка плътска и духовна нечистота” (2 Кор. 7:1) и ежедневно “растем в благодатта и познаването на нашия Господ Исус Христос” (2 Петр. 3:18), докато бъдем въведени в Неговото вечно царство!



Цитати:


Последни новини

Нова Методистка църква в Дългопол

07.10.2019

На 6 октомври 2019 г. се проведе първото официално богослужение на новото местно поделение в град Дългопол на Евангелска методистка епископална църква в България. Бяха приети първите двадесет и двама членове, които получиха правото да изберат и първото църковно настоятелство на местната църква. През първата година настоятелството ще работи под председателството на пастор Димитър Господинов […]

Прочети повече

Новини, От страната