Библейски текстове: Битие 17:1-8; Рим. 5:6-11; 2 Кор. 5:18-19; Лука 2:8-14

Проповед по време на литургия в Католическата църква

„Непорочното зачатие на Света Дева Мария“

град Варна, 23.01.2017 г.

 

Скъпи братя и сестри,

Днес е шестият ден от Седмицата на молитва за християнско единство и в него ние сме приканени да размишляваме върху следната тема: „Бог помири света със Себе Си“ (2 Кор. 5:18).

Бог е инициаторът на помирението с човешкия род. Без Неговата инициатива помирението е немислимо. Това е ясно подчертано във всеки един от текстовете, които чухме тази вечер. Бог е инициаторът на завета с Авраам – Той действа, за да направи от семейството на Авраам народ, който трябва да бъде свидетел за единия и истинен Бог. Избраният народ на Израил е всъщност богосъздаден народ, на който е поверена мисия.

Бог е инициаторът и на Новия Завет в Христовата кръв. Този завет също ражда един избран народ, в който изключителната значимост на етническите, расовите, социалните и икономическите разделения е решително преодоляна. Това е един „трети народ“, съставен нито само от езичници, нито само от юдеи; народ, в който всички видове родства отстъпват по значимост на първостепенното родство – „вие сте Христови, а Христос – Божи“ (1 Кор. 3:23).

Именно по тази причина не трябва и да се боим. Евангелският текст, който ни връща към празника на Христовото Рождество, ни напомни най-напред ангелската вест: „Не бойте се“ (Лука 2:10). Защо не трябва да се боим? Защото Бог избра да помири човеците със Себе Си по един немислим начин – стана човек. Той избра да пожертва единородния Си Син и по този начин – чрез Него и в Него – да помири блудните Си синове и дъщери със Себе Си. Така се осъществява Божията прослава в небесата, а на земята е прогласен мир, между човеците – благоволение. Именно такова е съдържанието на химна, с който небесното войнство прослави Бога (Лука 2:14).

Инициаторът на Новия Завет не пролива чужда кръв, а Своята собствена. Не изисква чужда смърт, а в човешката природа на Сина Си приема дори смъртта. Не умира само за близките и приятелите, а умира и за противниците и враговете. Обича не под условие, а безусловно – до последен дъх. Апостолът подчертава: „Бог препоръчва Своята любов към нас в това, че когато още бяхме грешници, Христос умря за нас“ (Рим. 5:8).

Ако всички ние, християните, сме придобити (купени) от Бога на такава цена, ако помирението ни с Бога е вече факт, какво означава това за нашите отношения към другите човеци? И за да не звучи този въпрос прекалено широко, теоретично, нека най-напред да се запитаме какво означава това за нашите отношения с останалите християни – с тези, които принадлежат на други християнски традиции и се разграничават от нас не само във вероизповедно и богослужебно отношение, но и по имената, с които се назовават – католици, православни, протестанти, евангелисти, методисти, баптисти, петдесятници и т.н.

Всички тези разногласия като че ли бяха в известна степен предизвестени от случващото се в коринтската църква. Там някои се наричаха „Павлови“, други – „Аполосови“, трети – „Кифови“ („Петрови“), а четвърти – „Христови“. Апостол Павел не пожали сили да покаже на коринтяните колко пагубни и противни на Евангелието са всички тези разделения. Той им посочи ясно, че основата на тяхната обща идентичност е Христос и че ако наистина са Христови, всички те трябва да вървят по по-превъзходния път – пътя на любовта. Ако всички те са помирени с Бога, то тяхната мисия е да бъдат посланици на помирението. Ако това помирение не може да се постигне между християните, то как тогава те ще могат да бъдат посланици на помирението в този свят? Нека не забравяме Христовите думи: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си“ (Йоан 13:35).

В края на вчерашната си проповед в Методистката църква във Варна казах, че единството е едновременно дар и задача – нещо, което Бог ни дарява, и едновременно с това нещо, за което трябва да се молим, да се трудим и дори да се борим. Нека да си спомним какво казва апостол Павел в посланието си до ефесяните: „Има едно тяло и един Дух, както и бяхте призовани към една надежда на званието ви; един Господ, една вяра, едно кръщение, един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички“ (Ефес. 4:4-5). Основата на единството ни е дадена, дарена. Но при все това в предходното изречение апостолът настоява: „И така, аз, затворник в Господа, ви моля да водите живот, достоен за званието, към което бяхте призовани, със съвършено смирение и кротост, с дълготърпение, с поносимост един към друг в любов и се стараете в свръзката на мира да опазите единството на Духа“ (Ефес. 4:1-3). Виждате, че единството е дар и задача.

Това с пълна сила се отнася и до мира. Бог ни помирява със Себе Си чрез делото на Христос и ни натоварва със задачата „да служим за помирение“, поверява ни „посланието на помирението“ (2 Кор. 5:18-19).

Как можем да се справим с тази задача в междухристиянските отношения? Нека да не забравяме, че помирението е най-напред именно дар. Бог ни помири със Себе Си в Христос, направи ни Христови, а Христос е Божи. Това е най-важното. Ако ние всички наистина принадлежим на Княза на мира, тогава нямаме друга алтернатива, освен „със съвършено смирение и кротост, с дълготърпение, с поносимост един към друг в любов“ да се стараем „в свръзката на мира“ да опазим „единството на Духа“. Тук някои биха казали, че това е твърде лесен път, който обаче няма да ни отведе далеч. Не бихме могли просто така да пренебрегнем вероизповедните и богослужебните си различия, не можем да се отречем от различните се разбирания за Църквата и нейното устройство. Но кой иска това от нас? Единственото, което е потребно и не трябва да бъде забравяно, е да помним, че най-напред ние сме Христови, помирени с Бога човеци, призовани да служат за помирение.

Да, Бог е инициаторът на помирението помежду ни и Той няма да ни остави сами, когато се опитваме да намерим път един към друг. Не ние проправяме пътищата, а Бог. В известен смисъл тези пътища са вече проправени, въпросът е дали ние искаме да тръгнем по тях един към друг. Трудностите ни идват обикновено оттам, че забравяме кой е инициаторът. Ласкаем се да мислим, че това сме ние, и така полагаме върху плещите си непоносим товар. Струва си тук да цитирам един откъс от „Езерните молитви“ на св. Николай Велемирович, който поетично и проникновено ни напомня кой е важният в случая:

 

Кой е този, който ме гледа от всички звезди на

         небето и от всички неща на земята?

         Орачи, не орането ви е важно, но Господ, че вижда.

         Свирачи, не свирнята ви е важна, но Господ, че

         слуша.

         Сънливци, не сънищата ви са важни, но Господ,

         че бди.

 

С това не искам да кажа, че орачите трябва да спрат да орат, свирачите – да свирят или сънливците – да сънуват. Не казвам, че ние не трябва да полагаме усилия в мисията си на посланици на помирението. Казвам само, че всяко усилие, което не произтича от помирението ни с Бога, ще бъде напразно. Казвам, че ако не сме опитали благостта на мира с Бога, няма как да бъдем посланици на този мир. Никой не може да даде това, което няма. Или нека да го кажем по-точно: не можем да споделим с другите това, което не ни е дарено; това, от което сами не сме се възползвали.

Нека престанем да се крием зад сложни догматични и литургични съображения в стремежа си да оправдаем собствената си недостатъчност като посланици на помирението. Ако наистина сме помирени с Бога, ако наистина сме Христови, тогава от опит ще сме познали, че Христовата любов ни принуждава (задължава) да се помирим един с друг. Какъв ще е нашият отговор? Зад какво ще се скрием, ако Бог ни е дал всичко потребно?

Става дума за силата и убедителността на нашето свидетелство. Нямаме право да се затваряме в своите собствени светове, когато става дума за напредъка на благовестието. Христовата любов ни принуждава да намираме пътища един към друг.

 

Нека да се помолим: „Милостиви Боже, от любов към Твоя народ Ти установи съюз с него. Дай ни силата да се противопоставим на всички форми на дискриминация. Направи така, че дарът на Твоя завет с любов да ни изпълва с радост и да ни кара да търсим отново и отново все по-дълбоко единство. Чрез Исус Христос, нашия възкръснал Господ, Който живее и царува с Теб и Светия Дух от векове за векове. Амин“.

 

пастор Даниел Топалски



Цитати:


Последни новини

Международна научна конференция

15.11.2017

На 13 и 14 ноември, от 9.00 до 18.00 часа, в Конферентната зала (северно крило на Ректората) се проведе международна научна конференция, посветена на 500-та годишнина от началото на протестантската Реформация. Участваха преподаватели от Богословския и Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, български протестантски богослови и пастори, гости-учени от Унгария, Австрия и Франция. […]

Прочети повече

Новини, От страната