Проповедта можете да слушате тук.

 

“Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не струва, освен да се изхвърли вън и да се тъпче от човеците. Вие сте виделината на света. Град, поставен на хълм, не може да се укрие. И когато запалят светило, не го турят под шиника, а на светилника, и той свети на всички, които са вкъщи. Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Отец, Който е на небесата.”

/Матей 5:13-16/

 

          А/ Красотата на освещението, което e едно обновление на вътрешния човек по образа на Бога, трябва да привлича вниманието на всеки, чиито очи Бог е отворил и чийто разум е просветил. Украшението на една кротка, смирена и обичаща душа е да намери поне някаква допирна точка с онези, които най-малкото са способни да различават духовно доброто от лошото. От мига, когато човек започне да излиза от мрака, покрил безумния и несмислен свят, той трябва да схване колко е достойно да се стреми да бъде обновен по образа на своя Създател. Тази вътрешна религия носи печата на Бога така очевидно, щото една душа би трябвало да е напълно поробена от плътта и кръвта, ако поставя под съмнение своя божествен произход. В един по-широк  смисъл можем да кажем за самия Божи Син, че “сиянието на Неговата слава и отпечатък на Неговото могъщество” са наистина действителни, но все пак смалени и смекчени, така щото дори смъртният човек може да види в тях Бога и въпреки това да остане жив; да съзре характера, печата, живия образ на Божията личност, Която е извор на красота и любов, първопричина на всичко съвършено и превъзходно.

 

          Б/ Ако религията не беше нищо повече от това, то хората не биха имали относно нея никакви съмнения. Не биха имали нищо против да я следват с цялото усърдие на душите си. Но защо, казват те, тя е обременена с други неща? Какво налага да се товарим с нейните дела и страдания? Тези неща изсмукват силата на душата и я притискат отново към земята. Не е ли достатъчно да “следваме любовта”/1 Кор.14:1/, да се издигаме на нейните криле? Не стига ли да прославяме Бога, Който е Дух, със своя дух, без да се товарим с външни неща или дори само да мислим за тях? Не е ли по-добре само да извисяваме мисълта си с небесни неща и вместо постоянно да се занимаваме с външни работи, да общуваме с Бога само вътре в сърцата си?

 

          В/ Така са говорили много важни мъже. Те са ни давали съвети да прекратим всякакви видими дейности, напълно да обърнем гръб на света, да пренебрегнем тялото, да стоим далеч от всички греховни неща, да не спазваме никаква външна религиозност, да изработваме всички добродетели вътре в себе си и да считаме това за един далеч по-ценен път, който по-бързо ще ни доведе до освещение на душите и до угаждане на Бога.

 

          Г/ Не е било никога нужно някой да подсказва на Бога подобни мъдрости; това е една от най-изкусителните теории на сатана, с чиято помощ той изкривява правите пътища на Господа. И какви инструменти си е намирал той от време на време и ги е пускал в действие, за да подкара грамадната машина на ада срещу най-важните Божии истини! Това са хората, даже, ако е възможно, и избраните /Мат.24:24/. Да, голяма част от последните са били изкарвани от пътя за определено време. Попадали са в позлатената клопка и трудно са се измъквали от нея.

 

          Д/  Но дали нашият Господ е сгрешил нещо? Защитил ли ни е Той достатъчно срещу подобно заслепение? Не ни ли е въоръжил с най-силното доказателство срещу сатана, представящ се за светъл ангел? Точно това е сторил. Защитил е по най-ясен и силен начин действената и търпелива религия, която току-що е описал. Какво по-всеобхватно и по-просто от думите относно последствията от действието и страданието? “Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците. Вие сте виделината на света. Град, поставен на хълм, не може да се укрие. И когато запалят светило, не го турят под шиника, а на светилника, и то свети на всички вкъщи. Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Отец, Който е на небесата” /Мат 5:13-16/. За да обясня напълно и да изостря тези думи, ще се опитам първо да покажа, че християнството по същество е социална религия. Който прави от него отшелническа религия, го съсипва. Второ, невъзможно е тази религия да остане скрита – това би било напълно в противоречие с волята на нейния основател. Трето, ще отговоря на някои възражения и ще завърша с практическо приложение.

 

          І. 1. Първо, ще се опитам да покажа, че по същество християнството е социална религия. Който се стреми да го превърне в отшелничество, го съсипва.

 

          Под християнство разбирам онзи начин на прослава на Бога, който беше открит на хората чрез Исус Христос. Когато казвам, че християнството по същество е социална религия, имам предвид не само, че то не може да съществува без общение, а и че изобщо не може да съществува без съжителство с другите хора и без отношения с тях. Когато показвам това, ще се огранича с разсъжденията, предлагани в разглеждания текст. Когато докажа тезата си, ще стане ясно, че превръщането на религията в отшелничество я убива.

 

          С това не искам да осъждам временния отказ от общение или усамотяването. Те не само са разрешени, но и препоръчителни, та дори и нужни за всеки, който е християнин или иска да бъде такъв. Това показва ежедневният опит. Едва ли можем да прекараме един цял ден в постоянно общение с хора, без да ощетим душата си и в известна степен да потиснем Божия Дух. Ежедневно трябва да се отделяме от света, най-малкото сутрин и вечер, за да говорим с Бог, нашия Отец, Който е в тайно. Дори и по-дълги периоди на усамотяване не са за осъждане от опитния християнин, ако те не означават занемаряване на задачите в света, поставени ни от Бога.

 

          2. Но подобно оттегляне от света не бива да погълне цялото ни време. Това ще бъде крах за истинската религия, а не стимул. Религията, описана от нашия Господ в предходните стихове, не може да съществува без общение, без съвместния ни живот и обхода с другите хора. Това ще стане очевидно, когато някои от клоновете на живота ни не се развиват поради липсата на връзки със света.

 

          3. Например, няма по-важна настройка за християнството от кротостта. Доколкото включва отдаване на Бога или търпение в болест и болки, тя може да е налице и в пустинята, в килията на един отшелник, в пълна самота. Но доколкото включва благост, търпение и доброта, тя не може да се изяви, ако човек не общува с други хора. Опитът да направиш кротостта добродетел на един отшелник би означавал да я прокудиш от лицето на земята.

 

          4. Друг неотменим израз на истинското християнство е миротворството, респективно вършенето на добри дела. Това е еднакво важно като всеки друг дял от религията на Господ Исус. По-голямо доказателство, че е така, няма от факта, че сам Спасителят го е включил като основен елемент на Своето учение. Да го пренебрегнем би било също толкова безумно накърняване на авторитета на Исус, колкото да пренебрегнем милосърдието, чистотата на сърцето или някоя друга част от Христовото наследство. Но точно това зарязват ония, които ни канят да вървим в пустинята и препоръчват на младенците, младежите и бащите пълно усамотение. Иска ли още някой да твърди, че един християнин-отшелник може да бъде милосърден човек, т.е. човек, който използва всяка възможност да върши добро на всички хора по всякакъв начин? Може ли да има нещо по-безспорно от това, че принципите на Христовата религия ще бъдат подронени, ако няма общение, съвместен живот и обхода с другите хора?

 

          5. Но някой ще запита: не е ли за препоръчване да имаме отношения само с добрите хора, за които знаем, че са кротки и милосърдни, святи по сърце и живот? Не  е ли за препоръчване да стоим далеч от хора с лош характер, които не се подчиняват на Евангелието, а дори сигурно не вярват в него? Ето думите на ап. Павел: “Писах ви в посланието си да не се сношавате с блудници”/1 Кор.5:9/. Очевидно не е за препоръчване да общуваме с такива и да поддържаме тясно приятелство със слуги на неправдата. Това ще ни донесе доста опасности и изкушения  и няма да има надежда да се отървем. Но апостолът не ни забранява да скъсаме всякакви връзки с онези, които не познават Бога. “Понеже тогава би трябвало да излезете от света” – допълва той. А такъв съвет не би дал на никого. По-нататък става дума за хора, които се наричат християни, а всъщност са “блудници, сребролюбци, идолопоклонници, грабители”. С такива не бива да имаме общение, с тях  трябва да прекратим всяка близост и доверчивост. “Обаче, недейте ги счита за неприятели, а наставлявайте ги като братя” /2 Сол.3:15/. Сиреч да не скъсваме окончателно общението. Никъде не ни се дава съветът да се отделим от злите хора. Божието Слово ни учи точно обратното.   

 

          6. Думите на нашия Господ отиват по-далеч. Той е чужд на това да ни заповядва прекратяване на отношенията със света. Напротив, показва ни, че без тях ние не можем да бъдем християни. Лесно би могло да се покаже, че определени отношения със света и нечестивите хора  са необходими, за да може всяка добродетел, нужна за влизането ни в небесното царство, да бъде налице. Това е безусловно необходимо  за пълното осъществяване на нищетата по дух, за скръбта и всички други елементи, имащи място в чистата религия на Господ Исус. Контактът със света е необходим, за да бъдат реализирани някои от основните християнски добродетели. Кротостта например: наместо “око за око и зъб за зъб” от нас се изисква да не се противим на злия човек, да обръщаме и другата буза /Мат.5:39/. Подобно е с милостта, чрез която ще можем да обичаме враговете си, да благославяме, а не да кълнем /44/. Също и преплитането на любовта с всички святи желания, които стават реални чрез тяхното вършене на дело. Ясно е, че тези добродетели не биха се осъществили, ако поддържахме контактите само с истински християни.

 

          7.  Ако трябваше наистина напълно да се отделим от грешниците, как щяхме да изпълним дълга си, изложен в думите на Исус: “Вие сте солта на земята”, вие, християните, които гладувате и жадувате за правдата, обичате Бога и хората, вършите добро и затова понасяте всякакви страдания. Ваша истинска същност е да осолявате всичко около себе си. Типично за същността на божествената сол е да се прехвърля върху всичко, до което се допира, да се разпростира на всички страни и сред всички хора около вас. Това е главната причина, поради която Божият промисъл ни е размесил така с останалите хора – всяка благодат, която получаваме, да се предава на другите; всяко свято намерение да се предава на другите; всяко свято намерение, дума и дело да упражняват своя ефект върху тях. По този начин развалата в света ще бъде ограничена, ще се спре заразата и ще дойде очистване и освещение от Бога.

 

          8. За да се стремим усърдно да подправяме с всяка свята и небесна нагласа възможно най-много хора, нашият Господ продължава по-нататък с описанието на ужасното състояние на хората, приели вярата, но които не я предават на други. Докато Той пребъдва в сърцата им, предаването на вярата по принцип е неизбежно. “Ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не струва, освен да се изхвърли вън и да се тъпче от човеците”. Ако вие, които сте имали свята и небесна нагласа и затова сте били усърдни да вършите добри дела, вече нямате в себе си тоя вкус и затова не можете да подправяте, ако сте хладки, безвкусни, мъртви и безразлични към собствената си душа и сте станали безполезни за душите на другите хора, “с какво ще осолите”? Как ще възвърнете отново силата си? Има ли помощ? Има ли надежда? Може ли обезсолялата сол да си възвърне вкуса? Не, “тя за нищо не става, освен да се изхвърли вън”, като смет на улицата, и “да се тъпче от човеците”, така че да изпита вечно презрение. Ако никога не сте познавали Господа и не сте били намерени от Него, щеше да има все още надежда. Но какво можете да кажете сега по повод следната забележка, която е напълно в тон с току-що казаното от Него: “Всяка пръчка, която не дава плод, Той я отрязва … Който пребъдва в Мене и Аз в него, той дава много плод… Ако някой не пребъдва в Мене, той бива изхвърлян вън като пръчка и изсъхва; и събират ги /но не да ги засаждат отново/ и ги хвърлят в огъня”? /Йоан 15:2-6/ 

 

          9. Спрямо тия, които никога не са вкусили Божието слово, Господ е изпълнен със съчувствие и нежна милост. Но справедливостта е насочена спрямо ония, които са вкусили, че Господ е благ /Пс.34:9/, и “са се отвърнали от предадената им свята заповед” /2 Петр.2:21/. “Защото за тези, които веднъж са били просветени /в чиито сърца Бог е хвърлил светлината Си, за да ги освети с познанието на Своята слава в лицето на Господ Исус/ и са вкусили от небесния дар /спасението чрез Неговата кръв, прощението на греховете/, и са станали причастни на Святия Дух… /смирението и кротостта, любовта към Бога и хората, изляна в сърцата им чрез Святия Дух/, а са отпаднали /тук имаме не просто едно мъгляво предположение, а ясно констатиране на фактите/, невъзможно е да се обновят пак и да се доведат до покаяние, докато разпъват втори път в себе си Божия Син и Го опозоряват” /Евр. 6:4-6/. Но за да не бъдат тези ужасни думи неразбрани, трябва внимателно да се вземе предвид /1/ кои са тези, за които тук става дума. Това са ония – и само за тях става дума – които  ”веднъж” са били  “просветени”; само “вкусилите велики неща” и така – станали “причастни на Святия Дух”. Всички, които не са опитали тези неща, не са засегнати от този библейски текст. По-нататък  трябва да се вземе предвид  /2/ отпадането, за което става дума тук и което е окончателно. Един вярващ може да падне, но не бива да отпадне. Може да падне и пак да стане; и когато падне дори в грях, положението му все още не е отчайващо, колкото и страшно да е. Защото “имаме ходатай при Отца, Исуса Христа праведния. Той е умилостивението за нашите грехове” /1 Йоан 2:1-2/. Но човек трябва да се пази преди всичко да не се закорави в греха и така да потъва все повече, докато напълно отпадне и стане обезсолена сол. “Защото ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали истината, не остава вече жертва за грехове, но едно страшно очакване на съд и едно огнено негодувание, което ще изпояде противниците” /Евр.10:26-27/.

 

          ІІ. 1. “Но ако ние не бива напълно да се отделяме от хората и признаем, че трябва да ги “подправяме” с вярата, която Господ ни е дал, не би ли могло това да стане и незабележимо?” Не можем ли да правим това по един скрит и почти недоловим начин, така че  никой да не усети какво става? Точно така става със солта, която внася свой вкус в ястието без шум и невидимо. Ако е така, ние можем да останем скрити в света, дори когато не го напускаме. В това отношение можем да запазим вярата си за себе си и не бива да оскърбяваме ония, на които не можем да помогнем.

 

          2. На нашия Господ тази убедителна аргументация на плътта и кръвта беше позната. Той даде един задоволителен отговор. Когато излагам думите Му, ще се опитам да изчерпя втората точка на своето изложение, а именно, че истинската религия, ако живее в сърцата ни, не може да остане скрита. Това би било напълно противно на волята на нейния велик Основател.

 

          И тъй, първо, невъзможно е някой, който притежава религията на Исус Христос, да я скрие. Това нашият Господ доказва с едно двойно сравнение: “Вие сте виделината на света. Град, поставен на хълм, не може да се укрие”.

 

          Вие, християните, сте светлината на света по отношение нагласата и делата си. Вашата святост ви прави толкова очевидни, колкото слънцето насред небето. Колкото не можете да напуснете света, толкова и не можете да живеете, без да сте видими. Не бива да бягате от хората, а щом сте сред тях, не е възможно да скриете своето смирение и кротост и всичко друго, чрез което се стремите да сте съвършени като вашия небесен Отец. Любовта може да се скрие толкова малко, колкото и светлината – и особено когато не е пасивна, когато се упражнявате в дела на любовта, в благодеяния от всеки род. Колкото можеш да скриеш един град, толкова можеш да скриеш и християните. Един свят, усърден човек, който на дело обича Бога и хората, може толкова да бъде скрит, колкото и един град, построен на високо място.

 

          3. Истина е, че хората, които обичат тъмнината повече от светлината поради злите си дела, полагат всевъзможни усилия да докажат, че вашата светлина е тъмнина. Те ще говорят зло за доброто във вас и ще наприказват всякакви лъжливи клевети. Ще ви припишат неща, които са далеч от вас, които са точно обратното на вашата същност и дела. Но все пак вашето непоколебимо търпение, делата ви, кроткото ви понасяне на всичко заради Господа, тихата ви и смирена радост сред гоненията, неотклонният ви стремеж да побеждавате злото чрез добро ще ви направят още по-видими от преди.

 

          4. Също толкова безсмислено, колкото да криеш светлината, освен ако не я угасиш, също толкова трудно удържимо е да запазиш вярата скрита, освен ако не я захвърлиш. Сигурно е едно: една тайна, недоловима религия не може да бъде религията на Исус Христос. Една религия, която може да бъде потулена, не е християнската вяра. Ако един християнин може да бъде потулен, той не би се сравнявал с град на високо, със светлината на света, със слънцето на небето. Никой обновен в духа на своя ум не мисли да крие светлината си и да задържа вярата за себе си, предимно заради това, че не само е невъзможно да скриеш истинското християнство, а и защото това е против волята на неговия Основател.

 

          5. Това ясно личи от думите: “Когато запалят светило, не го турят под шиника”. Сиреч, както никой човек не пали светлина, за да я покрива или маскира, така и Бог не осветлява една душа с чудното си познание и любов, за да бъде тя потулвана с тъй наречената мъдрост, със срам или самоволно смирение; не и за да бъде скрита в някоя пустиня, в отбягване на хората и криене от тях. “Турят го на светилника и то свети на всички вкъщи”. Божията воля е един християнин да е еднакво видим от всички, за да даде светлина на всекиго и да направи религията на Исус Христос явна.

 

          6. Във всички времена Господ е говорил на света не само чрез учения, но и чрез примери. В която и страна да е проповядвано Евангелието, Бог не е оставал незасвидетелстван. Неколцина са демонстрирали истината за Него чрез своя живот и думи. Те са като светило, което свети в тъмно място, и от време на време са били средство за осветляването на неколцина, за запазването на един остатък и на малко семе за идните поколения. Те са извеждали неколцина слаби овчици от мрака на света и са насочвали нозете им в пътя на мира.

 

          7. Човек би си помислил, че опонентите не биха могли да възразяват повече пред лицето на истината, след като логиката на нещата говори така ясно. Който мисли така, малко знае за дълбочините на дявола. След всичко казано от Писанието и разума все пак привидните аргументи за отшелничество и криеща се религия са толкова убедителни, щото ни е нужна цялата Божия сила, за да се отвърнем от тях. Толкова многобройни и силни са възраженията, привеждани срещу социалните, открити и действени християни.

 

          ІІІ. 1. Да отговоря на тези възражения е третото, което планирам. Първо, често се възразява, че религията не е нещо външно, а процес вътре в сърцето, в дълбините на душата, че е съединяване на душата с Бога, вливане на Божия живот в душата на човека. Външната религия няма стойност, тъй като Бог не желае жертви, всеизгаряния и формални действия, а чисто и свято сърце – такава жертва Той няма да пренебрегне /Пс.51:17/.

 

          Отговарям така: истина е, че корените на религията лежат в сърцето, в дълбочината на душата, че тя е съединяване на душата с Бога, живот на Бога в човека. Но ако тези корени са наистина в сърцето, не може те да не произведат клони, които са външен израз на покорство, сродни по естество с корените. Затова те са не само белези и знаци, но и съставни части на религията.

 

          Вярно е също, че една чисто външна религия, която не е вкоренена в сърцето, няма стойност. Бог няма благоволение в такива външни действия, както и във формалните всеизгаряния на юдеите, и наистина угодно Му е чистото и свято сърце. Но Той обича също и всички външни действия, произтичащи от сърцето: жертвата на нашите молитви – публични или лични, жертвите на благодарност и хваление, жертвата на делата ни, които смирено Му посвещаваме и използваме напълно за Негова слава; жертвата на телата ни, която Той иска преди всичко. Апостолът ни призовава да представим “телата си в жертва жива, свята и благоугодна” /Рим.12:1/.

 

          2. Друго сродно възражение: любовта е всичко и във всичко. Тя “изпълнява закона”,  всеки един закон /Рим. 10:4, 13:10/. Всичко, което правим, всяко страдание нищо не ни ползват, ако нямаме любов. Затова апостолът ни съветва да “следваме любовта” и описва това като един “превъзходен път”/1 Кор.12:31/.

 

          Отговарям така: трябва да сме наясно, че любовта към Бога и към хората, произтичаща от нелицемерна вяра, е всичко, че изпълнява закона и е цел на всяка заповед. Ясно е, че без нея всичко е безполезно, каквото и да правим, както и да страдаме. Но от това не следва, че вярата и добрите дела са излишни. Любовта “изпълнява закона”, но не като ни освобождава от неговото изпълнение, а като ни придържа към покорство спрямо него. Тя е “целта на закона”, понеже всяка заповед води до нея и има в нея центъра си. Разбира се, вярно е, че нищо не ни ползва, ако нямаме любов. Но все пак трябва да кажем, че делата ни няма да останат невъзнаградени, ако ги вършим с любов, ако страдаме заради Христа, ако дадем чаша студена вода в Негово име.

 

          3. “Но не ни ли съветва апостолът да следваме любовта, не описва ли това като превъзходен път?” Да, съветва ни: “следвайте любовта”, но не само нея. Думите Му гласят: “Следвайте любовта, но копнейте и за духовните дарби” /1 Кор. 14:1/. Да, бъдете готови да се пожертвате за братята. Следвайте любовта и докато още е време, правете добро на всекиго /Гал.6:10/.  

        

          В същия стих, където пътят на любовта е наречен превъзходен, Павел съветва коринтяните сериозно да търсят и дарбите. От какво е по-добър този път? От дарбите на изцеление, на говорене езици, на тълкуване, споменати в предния стих /1 Кор. 12:30/, но не по-добър от пътя на покорството. За това апостолът не говори, не говори изобщо и за външната религия, така че текстът не засяга разглеждания въпрос.

 

          Но да предположим, че Павел беше говорил както за външната, така и за вътрешната религия и би ги сравнил. Да предположим, че дори беше дал предимство на вътрешната. Да предположим, че беше предпочел едно обичащо сърце пред всевъзможни външни дела – от това още не би следвало, че едното или другото ще е подценено. Не, Бог още от началото е съчетал двете, затова човек не бива да ги разлъчва.

 

          4. “Но Бог е Дух и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят.” Не е ли това достатъчно? Не трябва ли да приложим за тази цел цялата си духовна сила? Не утежнява ли стремежът ни към външните неща нашата душа, така че тя да не може да се извиси в светли усилия? Не потиска ли това силата на мисленето ни? Няма ли в него едно природно влечение да обременяваме духа си и да го отклоняваме, когато Бог иска от нас да бъдем безгрижни и да служим на Господа без отвличане на ума /1 Кор.7:32,35/?

 

          Отговарям така: “Бог е Дух и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят”. Това е достатъчно и натам трябва да насочим цялата си духовна сила. Но искам да запитам: какво означава да се покланяме с дух и истина на Бога като Дух? Означава да Го прославим със своя дух, и то по начина, достъпен само за един дух. Означава да вярваме в Него като в едно мъдро, праведно, свято същество, чиито очи са твърде чисти, за да наблюдават неправдата; да вярваме, че Той е все пак милостив, благодатен и търпелив, прощава греховете и престъпленията ни, хвърля зад гърба Си всичките ни грехове и ни приема заради Възлюбения Си. Означава да Го обичаме, да се радваме в Него, да Го любим от цялото си сърце, душа, ум и сила, да Му подражаваме, като очистваме себе си, както Той е чист, да се покоряваме в мисъл, дума и дело на Този, Когото обичаме. Сиреч спазването на Неговите външни заповеди е и един израз на поклонение с дух и истина. Това значи, че Го прославяме и с телата си, а не само с душите си. Външните ни дела се раждат в сърцата ни, които са насочени към Бога, и така превръщаме ежедневните си действия в една жертва пред Него. Купуваме и продаваме, ядем и пием за Негова слава. Всичко това означава също да се покланяме на Господа с дух и истина, след като сме го направили вече вътре в себе си.

 

          5. Ако нещата стоят така, тогава съзерцанието е само един от пътищата да се поклоним на Бога с дух и истина. Затова ако използваме само този един измежду многото пътища, разсипваме много от изразните форми на духовно служение, угодни на Бога и полезни за душата. Голяма грешка е да приемем, че спазването на външните неща, към които ни е призвал Той, по някакъв начин обременява или пречи на християнина да вижда Невидимия постоянно. Това по никакъв начин не угася жарта на мислите, не обременява  духа и не го отклонява. Не поражда у човека, вършещ всичко за Господа, обезпокоителни или болезнени грижи, защото той е свикнал каквото и да върши, с думи или с дела, да го върши в името на Господ Исус /Кол.3:17/. Едното око на душата му гледа на външните неща, другото е решително насочено към Бога. Научете какво значи това, бедни отшелници, за да познаете колко слаба е вярата ви и да спрете да мерите другите със себе си. Идете и научете се какво значи това:

 

                                      Премахваш болка и умора,

                                      с любов го правиш, знам.

                                      Сърцето ми издигаш горе

                                      и то остава вечно там.

 

                                      И в бурите ми дай закрила,

                                      когато в огъня горя.

                                      Чрез Твоята голяма сила

                                      аз волята Ти да творя.

 

          6. Но най-сериозното възражение все още не е обезсилено. Казват: “Ние се позоваваме на опита. Светлината ни е светила. Дълги години сме вършили външни неща, но те нищо не са ни ползвали. Спазвали сме всички Божии повеления, но не станахме по-добри и никой не е станал по-добър. Не, по-скоро станахме по-лоши, защото залъгвахме себе си, че поради тия задължения сме станали християни, макар че не знаехме какво всъщност е християнската вяра.”

 

          Познавам това положение на нещата. Признавам, че вие и десетки хиляди други сте злоупотребявали така с Божиите повеления, като по силата на заблудата сте считали средството за цел и сте приемали, че вършенето на едни и други външни неща е религията на Исус Христос, или сте ги считали за техен заместител. Нека оставим настрана злоупотребата и да разгледаме употребата. Тогава прилагайте всички външни неща, но като държите погледа си отправен към обновлението на душите си в правда и истинска святост.

 

          7. Но това още не е всичко. Твърдят: “Опитът показва още, че да се стараеш да правиш добро не е нищо друго, освен напразно усилие. Каква полза да се обличат и хранят телата на хората, ако те ще бъдат хвърлени директно във вечния огън? Какво добро може да стори човек за душите им? Ако те бъдат променени, това го върши сам Бог. Освен това хората са или добри, най-малкото искат да са такива, или закоравели злодеи. Е, първите нямат нужда от нас. Те трябва да викат към Бога за помощ и ще им бъде дадено. А другите няма да приемат от нас никаква помощ. Нашият Господ още ни забранява да хвърляме бисерите си на свините”.

 

          Отговарям така:

          /1/ Независимо дали те ще погинат или ще бъдат спасени, на вас категорично ви е наредено да храните гладните и да обличате голите. Ако го можете и не го вършите, вие ще отидете във вечния огън – каквото и да става с другите.

 

          /2/ Макар че само Господ може да променя сърцата, общо взето, Той върши това чрез хората. Наш дълг е да правим всичко, което трябва, и то усърдно, сякаш може да променим тези хора, а тогава да оставим и да гледаме какво ще стане.

 

          /3/ Като отговор на техните молитви Бог дарява чадата Си с всеки добър дар чрез взаимопомощта им. Той храни цялото тяло Христово, поради което се насища и всяка негова част. Затова “окото не може да рече на ръката: Не ми трябваш, или пък главата на нозете: Не сте ми потребни”/1 Кор. 12:21/. И най-после, какво ви прави толкова сигурни, че личностите пред вас са свини или кучета? Не отсъждайте, без да сте изпитали. Откъде знаеш, човече, че няма да спечелиш брат си? Че не можеш с Божията помощ да избавиш душата му от смърт? Едва когато той отблъсне любовта ти и похули добрите думи, е време да го предадеш на Бога.

 

          8. “Опитахме, работихме, за да подобрим грешниците, но каква полза? Мнозина не успяхме въобще да впечатлим. Това, че неколцина за едно кратко време бяха променени, добрината им беше като сутрешната роса и скоро те станаха толкова лоши, колкото и преди; не, дори по-лоши. Така нанесохме на тях /а и на себе си/ болка. Защото духът ни се изпълни с яд и неспокойствие, може би с гняв, вместо любов. Затова по-добре е да запазим вярата си за себе си!” Много е възможно да е така. Вие се опитахте да вършите добро и нямахте успех. Тия, които изглеждаха променени, отново паднаха в грях и скръбта след това стана по-голяма отпреди. Какво чудно има? Слугата по-горен ли е от господаря си? Колко често Исус се мъчеше да спаси грешниците, а те не искаха и да чуят. Или, след като бяха  Го следвали за малко, отново се отвърнаха, както псето се връща на бълвоча си. Но Той никога не престана да върши добро.  Вие не бива да правите друго, както и да изглежда резултатът. Вашият дълг е да вършите това, което ви е заповядано. Плодът идва от Бога. За него вие не отговаряте. Оставете това на Тоя, Който урежда всичко. “Сей семето си заран и вечер не въздържай ръката си, защото не знаеш кое ще успее – това или онова” /Екл.11:6/

 

          “Но постоянното изпитване дразни и обременява собствените ни души”. Може би това става по простата причина, че се мислите отговорни за резултата. Но това не е по силата на никой човек. Или може би сте били невнимателни и не сте пазили собствения си дух. Но това не е причина да бъдете непокорни на Бога. Опитайте пак, но с повече бдителност от преди. Вършете добро – не седем пъти, а седемдесет пъти по седем /както при прошката/. Нека опитът ни прави по-мъдри.  Всеки опит да е по-предпазлив от предния. Бъдете по-смирени пред Бога и по-убедени, че от себе си нищо не можете да сторите. Бъдете по-загрижени за своя дух, по-кротки и бдете в молитва. Така “хвърли хляба си по водата, защото след много дни ще го намериш” /Екл.11:1/

 

          ІV. 1. Въпреки всички тия убедителни псевдоаргументи за скриване на светлината, “нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Отец, Който е на небесата”. Това е практическият извод, който Господ извежда от изложените разсъждения. “Нека свети вашата виделина” – смирението на вашето сърце, благостта, кротостта и мъдростта ви, вашите сериозни и важни грижи за вечните неща, за греховете и окаяността на хората, вашето съчувствително благоволение към всички и усърдната ви любов към върховния Благодетел. Не се опитвайте да потулите светилото, с което Бог е осветил вашата душа, оставете го да свети на всички, с които живеете, и във всичко, което казвате на хората. Нека то свети още по-ярко в делата ви, в стремежите ви да вършите всевъзможни добрини на всевъзможни хора, в страданията ви поради правдата. “Радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата”.

 

          2. “Нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела”. Никой християнин не бива да възнамерява или да желае да потулва вярата си! Напротив, желанието му трябва да е не да я крие, не да слага светилото под шиника. Погрижете се то да се постави на светилника, щото да свети на всички вкъщи. При това внимавайте да не търсите собствената си слава. Единствената ви цел трябва да бъде по-скоро всички, които виждат добрите ви дела, да прославят вашия небесен Отец.

 

          3. Това да е единствената и върховна цел във всяко нещо – бъдете ясни, открити и непритворни. Нека любовта ви бъде без фалш. Защо е нужно да криете приветливата и неегоистична любов? Нека да няма никаква измама в устата ви, думите ви да изразяват точно това, което чувстват сърцата ви. Отношенията с хората нека бъдат без лукавство и коварство, държанието ви – без лицемерие. Оставете това на ония, които имат други намерения – намерения, за които светлината е опасна. Дръжте се с всеки естествено и просто, за да виждат всички Божията благодат във вас; и ако някои закоравят сърцата си, все пак другите ще познаят, че сте с Исус, и сами ще се обърнат към “Пастира и Епископа на душите им”/1 Петр.2:25/ и ще прославят вашия небесен Отец.

 

         4. Идете в Неговото име и в силата на Неговата мощ с единствената цел “да се слави Бог поради вас” /Гал.1:24/. Не се срамувайте, ако останете сами на Божия път. Нека светлината в сърцата ви да свети чрез всякакви добри дела – в дела на благочестие и на милосърдие; за да расте способността ви за това, отхвърляйте всичко излишно. Откажете се от всички ненужни разходи за храна, обзавеждане и облекло. Бъдете добри настойници на многообразната Божия благодат /1 Петр. 4:10/, дори на най-дребния дар. Избягвайте всякакво пилеене на време, всяко празно и ненужно занимание. “Всичко, що намери ръката ти да прави според силата ти, направи го”/Екл. 9:10/. С една дума, бъди пълен с вяра и любов, върши добро, търпи в злото. Във всичко бъди твърд и непоколебим, преизобилствай всякога в Господното дело, понеже знаеш, че в Господа трудът ти не е напразен /1 Кор. 15:58/.         



Цитати:


Последни новини

Ваканционни седмици и уикенди за деца

24.09.2018

Комисията за работа с деца поздравява всички деца и учители с началото на новата учебна година! С началото ѝ се завръщаме и в Неделното училище след едно горещо и много хубаво лято. Традиционно планираният детски лагер тази година не се състоя, защото в обявения срок имаше записани само 16 деца. Комисията взе решение „да занесе“ […]

Прочети повече

Новини, От страната