Не всички, свързани с братята Уесли (особено в по-широкото съживление) са съгласни със степента, в която човечеството е включено в търсенето на святост. В Лондон по това време обществото от Фетър лейн с насърчението на Джеймс Хътън започва да попада под по-прякото влияние на моравските братя. Късно през есента на 1739 г., при едно от честите завръщания на Уесли в Лондон той разбира, че Филип Хенри Молтър, наскоро пристигнал от Германия, е убедил някои от обществото, че нямат истинска вяра и следователно трябва да оставят всички благодатни средства и дела на благочестие и вместо това да застанат “мълчаливо” пред Господа. (Виж Псалом 46:10). Доводите на Молтър са, че не съществуват благодатни средства, а само Христос, и затова докато хората получат истинска вяра в Христос, трябва да се въздържат от така наречените средства на благодатта, особено от Господна трапеза.
Заключенията, до които се достига в този ред на разсъждения, противоречат на всичко, в което Уесли вярва и практикува от доста време, дори и след Алдърсгейт. Сега той се изправя пред сериозна заплаха към неговото основно богословско състояние. Заплахата идва от обществото, което той счита за свой духовен дом. Напрежението за “мълчанието”, породено от това противоречие с моравските братя, подтиква Уесли отново към изясняване на неговото разбиране за природата на истинската вяра.
В отговор на любимата терминология на “мълчаливите”, която включва думите на псалмиста “служете на Господа”, Уесли започва да убеждава обществата да служат на Господа “във всичките му наредби и по тази начин да бъдат послушни и да оставят Бог да извърши делото Си в душите им.” Уесли все още е убеден в необходимостта от вяра за спасение, но не може да се примири със sola fide, която отрича делата на благочестие и милост, като че ли те са опити да се постигне спасение чрез вършене на добри дела. За Уесли такъв антилегализъм или антиномизъм е сериозно предизвикателство към живия християнски живот, както е и доктрината за предопределението с последващото я вярване в постоянството на светиите (“веднъж спасени, завинаги спасени”). Въпреки че Уесли често клони към отричане на общоприетата идея, че религията просто не вреди, когато правиш добро, използвайки средствата на благодатта (той разбира, че човек може да върши всичко това и все пак да няма истинска вяра; J&D, 19:123), той скоро започва да оценява значението на този троен модел като коректив на антиномизма на калвинистите и моравяните (защитниците на предопределението и “мълчанието”). В същото време той може да се съгласи с тези духовни сродници, че същността на религиозната опитност е праведност, мир и радост в Святия Дух. Истинският “методист”, ще напише той по-късно в “Характерът на методиста” (1741 г.), е човек, който има “любовта на Бога, изляна в сърцето му чрез дадения му Святи Дух.” Това ударение стои в основата на доктрината на Уесли за християнското съвършенство: да обичаш Бог с цялото си сърце, душа и ум и да обичаш ближния си като себе си. (виж Матей 22:37-40)
Богословският спор на Уесли с Уайтфийлд има две основни измерения: доктрините, свързвани с предопределението, и въпросът за вменената праведност. Уайтфийлд поддържа калвинисткото вярване, че човек, който е бил истински оправдан от Бог, ще постоянства във вяра до края – не съществува връщане към греха сред истинските вярващи. По въпроса за оправданието Уайтфийлд подкрепя калвинисткото виждане, че само Христовата праведност ни е вменена за спасение и ние нямаме друга праведност освен Христовата. Уесли започва да се убеждава, че Божието действие в Христос, въпреки че е причина за нашето спасение, е само половината от картината; Божието действие в нас също е важно, така че вярата, която имаме в себе си чрез Божията благодат (“сигурността, която човек има, че Христос го е възлюбил и е умрял за него”), е изискваното условие за нашето спасение. И тази вяра ще доведе до истинска промяна във вярващия, където чрез Божията благодат Христовата праведност ще бъде въплътена в човека. А той по този начин не само ще бъде считан за праведен, но ще стане праведен (осветен или свят).
Уесли е предизвикан по този въпрос за святостта или християнското съвършенство не само от Уайтфийлд, но и от други приятели свещеници. Те с тревога наблюдават още едно изявяване на доктрина, проповядваща “съвършенство.” Въпреки че терминологията е различна, те виждат позицията на Уесли като не много отдалечена от виждането на моравските братя, което той се опитва да приеме през 1738 г., а именно, че оправданият човек е свободен от страх, съмнение и грях. И въпреки многото опровержения и уговорки, които Уесли започва да прикачва на концепцията, тези, които разбират “съвършен” като наследяващ съвършено състояние (станало възможно отчасти чрез човешки усилия), не могат да се примирят с такава доктрина. Уайтфийлд е в Америка от август 1739 г. до март 1741 г., но двамата защитници продължават спора си чрез кореспонденция, тъй като противоречията за предопределението и съвършенството се развиват в по-широка война на памфлети в Англия.
Спорът на Уесли с моравските братя обхваща повече от “мълчанието”. Уесли е разтревожен от факта, че малка група от около 12 члена от обществото на Фетър лейн се оформя около Молтър и взема решения, “сякаш те са цялото тяло.” Това е противно на често изразяваното желание на Уесли за открито вземане на решения: “Християнска откритост и яснота на говорене” J&D, 2:139). Тези конфликти разделят обществото точно наполовина.
Уесли разбира, че моравската концепция за обществата, съставени от групи (внимателно наблюдавани групи в рамките на затворена религиозна общност), не отговаря на нуждите на работещите хора в Англия, които срещат трудностите на променящите се социални и икономически условия в работещия свят. Проповядването в каменовъглените мини в Кингсууд не е като проповядването на моравците в Хернхут, последните, известни като “нито страхуващи се от Бог, нито уважаващи човека.”
Джон води тези битки не само с новите си германски приятели и стари оксфордски сънародници, но също и с членове на собственото си семейство. Чарлз, въпреки че често следва ръководството на Джон в много области (дори проповядва някои от проповедите на Джон), продължава да се различава от него по въпроси, свързани с акцента и метода. Продължаващите противоречия на Джон с брат му, Самюел, относно проповядването на открито и увереността на вяра все пак достигат своя край през ноември 1739 г. със смъртта на Самюел. Тъжният повод е съпроводен за Джон с друго потвърждение на богословската му позиция, тъй като му е докладвано, че Бог е дал на Самюел “спокойна и пълна увереност” няколко дни преди смъртта му. Бележката в “Дневник” е обърната към читателя: “О, нека всеки, който се противопоставя, бъде убеден, че тази доктрина е от Бог!”
По това време (12 ноември 1739 г.) вече се появява “съединяващ” модел на организация в дейностите на Уесли. Той започва с една случайна (или от провидението) среща на тримата с името Джон – Уесли, Джон Гамболд и Джон Робсън – и тримата – част от оксфордския методизъм (Letters, 25:700). Те се съгласяват да се събират един път в годината в деня на Възнесение Христово в Лондон (обикновено през май или април). Освен това, доколкото е възможно, трябва да се срещат веднъж на тримесечие там всеки втори вторник от юли, октомври и януари. Междувременно те ще си пращат месечни описания на това, което всеки прави. Изготвят и списък от възможни привърженици, повечето бивши методисти от Оксфорд: Уестли Хол, Бенджамин Ингам, Джон Хътчингс, Кинчин, Джон Симпсън, както и Джейкъб Роджърс, Джон Кенник, Уилям Оксли и Джон Браун и вероятно други “духовни приятели, които могат и имат желание” да се присъединят към тях. Идеята за срещи веднъж в годината и на тримесечие не е нова, но разкрива посоката, в която разумът и методът на Уесли започват да се насочват през първата година на включването му в съживлението.
Откъс от „Уесли и хората, наречени методисти“ на Ричард Хайтценратер.
Превод на български език: Десислава Тодорова