І. Двете евангелски събития, описани от евангелист Марк, са чудесна възможност да се замислим отново за вярата. Христос хвали вярата на жената, страдала от кръвотечение в продължение на дванадесет години: „Дъще, твоята вяра те изцели“ (Марк 5:34), а на Яир простичко казва: „Не бой се, само вярвай“ (ст. 36). Та какво представлява вярата – тази целителна вяра, която не трябва да се страхува дори пред лицето на смъртта?

 

Според единственото определение, което откриваме в новозаветните писания, вярата е „даване на твърда увереност в онези неща, за които се надяваме, убеждения за неща, които не се виждат“ (Евр. 11:1). Но дори това единствено определение е последвано от галерия от образи, които нагледно илюстрират какво всъщност означава тази твърда увереност и убеждение  в невидимото: „С вяра Авел принесе на Бога жертва, по-добра от Каиновата, чрез която за него се засвидетелства, че е праведен, понеже Бог свидетелства за даровете му; и чрез тази вяра той и след смъртта си още говори. С вяра Енох бе преселен, за да не види смърт, и не се намери, защото Бог го пресели; понеже преди неговото преселване бе засвидетелствано за него, че е бил угоден на Бога… С вяра Ной, предупреден от Бога за неща, които още не се виждаха, подбуден от страхопочитание, направи ковчег за спасение на дома си; чрез която вяра той осъди света и стана наследник на правдата, която е чрез вяра.С вяра Авраам послуша, когато бе повикан, да излезе и да отиде на едно място, което щеше да получи в наследство, и излезе, без да знае къде отива…“ (Евреи 11:4-8).

 

Не е възможно да проумеем какво представлява библейската вяра без тази разгърната илюстрация, защото за нея може и да се пишат богословски трактати, но истината е, че вярата не може да се доказва. За вярата може само да се разказва. Затова и Евангелието ни е предложено именно като разказ,  в който не откриваме теоретични построения, доказателства за едно или друго, защита на определени твърдения. Евангелието е разказ за това как се ражда вярата, разказ за личните срещи на различни хора с Този, Който е извор на вярата и едновременно с това е Този, в Когото се вярва. Евангелският разказ по чуден начин има своето продължение в живота на всички, които вярват в единородния Божи Син. Така вашият и моят живот също са част от този разказ, който започва с Авел и продължава до края на света. И когато споделяме с другите за нашата лична среща с Бога, ние всъщност споделяме Благата вест. Тя е така неотделимо преплетена и свързана с нашия живот, че не е възможно да говорим за нея откъснато от собствения си опит. Спомнете си какво каза Христос на човека, когото освободи от нечистия дух в Гадаринската страна: „Иди си у дома при своите и им кажи какво е направил Господ за теб и как се смили над теб.“ (Марк 5:19). Това е, което всички ние трябва да правим независимо от особеното си призвание – трябва да разказваме това, което Господ е направил за нас. Само когато нашата лична история е станала част от Евангелието в смисъла, за който стана дума, само тогава разказът ни е споделяне на вярата, свидетелство за личната среща с живия Бог, в която се ражда истинската вяра.

 

Нима е възможно след една такава среща човек просто да замълчи, да запази само за себе си случилото се? Когато с нас се случи нещо хубаво, ние бързаме да го споделим с останалите. И това съвсем не е случайно – когато е споделена, радостта като че ли се преумножава. Радостта е заразителна, тя свидетелства, че в този свят, изпълнен с толкова страдания и мъка, с толкова разбити илюзии и липса на смисъл, има светлина, красота и любов. Истинската радост е красноречиво свидетелство, че Бог не е напуснал този свят, че не е изоставил човека в неговата безизходица, а е винаги близо до него, готов да утешава, изцелява и привдига. За всичко това трябва да се говори, а не да се мълчи. Но въпреки това Исус Христос често забранява на хората, изпитали Неговата чудодейна сила или станали свидетели на Неговите чудеса, да говорят за това. Такъв е и случаят с близките на възкресеното момиче – Исус „строго им заръча никой да не научи за това“ (Марк 5:43).

 

ІІ. Защо Христос постъпи така? Едно такова чудо щеше да привлече мнозина към Него. Та нали именно чудесата привличаха големите тълпи, които непрестанно Го следваха и притискаха навсякъде, където отидеше. Не беше ли възможно Той да се възползва от тази популярност? Не беше ли важно всичко, което Той вършеше, да стане достояние на колкото се може повече хора? От такава възможност не би се отказал никой съвременен евангелизатор. Няма как да не си спомним по какъв начин се разпространяваше вярата в годините след края на комунизма. Големите евангелизационни кампании се рекламираха шумно по всички възможни начини. Акцентът винаги беше поставян върху чудесата, които Бог ще извърши – куци ще прохождат, глухи ще прочуват, слепи ще проглеждат. Хората се тълпяха, търсейки чудодейно разрешение на своите здравословни проблеми. Те слушаха поучения за това как Бог върши чудеса, как тези чудеса могат да се случат в техния собствен живот, как могат да загубят и задържат чудесата, които Бог вече е извършил за тях. Така постепенно вярата в Бога беше заменена от вярата в чудесата. Нищо лошо на пръв поглед – та нали Бог е Този, Който върши чудесата.

 

Христос обаче не приемаше едно такова смесване. Спомнете си какво каза Той на тълпите, които Го търсеха, след като бяха нахранени по чуден начин с пет хляба и две риби: „Истина, истина ви казвам: Търсите Ме не защото видяхте знамения, а защото ядохте от хлябовете и се наситихте. Работете не за храна, която се разваля, а за храна, която трае за вечен живот, която Човешкият Син ще ви даде; защото Бог Отец Него е потвърдил с печата Си.“ (Йоан 6:26-27). Когато те Го питаха какво да направят, за да вършат Божиите дела, Той ясно им заяви: „Това е Божието дело – да повярвате в Този, Когото Той е изпратил.“ (ст.29). Ясно е, че истинската вяра е вяра в Някого, а не в нещо, колкото и невероятно, скъпоценно и очаквано да е то.

 

Няма съмнение, че строгата забрана на Христос в много от случаите на извършени чудеса да се говори за стореното от Него е продиктувана от причина, която е много по-сериозна и дълбока от стремежа да се избяга от повърхностната и евтина популярност. И тук от особена полза може да ни бъде прочутата легенда за „Великия инквизитор“ от романа „Братя Карамазови“ от Фьодор Достоевски. С изключително проникновение Достоевски ни помага да разберем истинската причина за забраната на Христос да се разказва за Неговите чудеса. Помага ни да проумеем, че дори разпространението на Благата вест не може да влезе в противоречие с едно основно достойнство, с което сам Бог е надарил човешката личност, достойнство, по отношение на което Бог остава верен независимо от цялото падение на човека – свободата.

 

Легендата ни връща в най-страшните дни на инквизицията, когато в Севилия, Испания, напълно незабелязано, след петнадесет столетия на земята се връща Христос. Тълпата обаче някак си Го разпознава и е непреодолимо привлечена от Него. В този момент се появява кардиналът – велик инквизитор – и заповядва на стражата да залови Христос. Тогава той произнася знаменитата си обвинителна реч срещу Божия Син, Който налага върху слабите и немощни човеци непосилното бреме на свободата, призовавайки ги да предпочетат небесния пред земния хляб. Ето какво заявява към края на своята реч инквизиторът: „Има три сили, единствени три сили на земята, които могат навеки да победят и да пленят слабостта на тези слабосилни бунтовници, за тяхното щастие, тези сили са: чудото, тайната и авторитетът. Ти отхвърли и едното, и другото, и третото и сам даде пример за това. Когато страшният и премъдър дух Те постави на върха на храма и ти каза: “Ако искаш да узнаеш дали си Син Божи, хвърли се долу, защото е казано за оногова, че ангелите ще го подемат и ще го понесат и няма да падне, и няма да се удари, и ще узнаеш тогава, дали си Син Божи, ще докажеш тогава каква е твоята вяра в Отца Твоего”, но Ти, като изслуша, отхвърли предложението и не се поддаде, и не се хвърли долу. О, разбира се, тука Ти постъпи гордо и великолепно като Бог, но хората, но това слабо, бунтуващо се племе – те богове ли са? О, Ти разбра тогава, че ако направиш само крачка, само движение да се хвърлиш долу, тутакси би изкусил Господа и всичката Си вяра в него би изгубил, и би се разбил о земята, която си дошъл да спасяваш, и възрадвал се би умният дух, който Те изкушаваше. Но повтарям, колцина са такива като Тебе? И нима Ти наистина си можал да допуснеш макар и за минута, че хората ще имат сили за подобно изкушение?… О, Ти знаеше, че подвигът Твой ще се запази в книгите, ще достигне до дълбочината на времената и последните предели на земята, и се надяваше, че следвайки те, и човекът ще си остане с Бога, без да се нуждае от чудото. Но Ти не знаеше, че щом само човек отхвърли чудото, тутакси ще отхвърли и Бога, защото човекът търси не толкова Бога, колкото чудесата. И тъй като не е по силите на човека да остане без чудото, той ще си насъздаде нови чудеса, вече собствени, и ще се поклони на знахарското чудо, на бабешката магия, макар да е бил сто пъти бунтовник, еретик и безбожник. Ти не слезе от кръста, когато Ти викаха, подиграваха Те и Те дразнеха: “Слез от кръста и ние ще повярваме, че си Ти.” Ти не слезе, защото все пак не поиска да поробиш човека с чудото и жадуваше свободна вяра, а не чудесна. Жадуваше свободна любов, а не робските възторзи на роба пред могъществото, което го е ужасило веднъж завинаги. Но Ти и тук съдеше за хората твърде високо, защото те, разбира се, са роби, макар да са създадени бунтовници. Озърни се и съди, ето, изминаха 15 века, иди ги погледни: кого издигна Ти до Себе Си? Кълна се, човекът е по-слаб и създаден по-низш, отколкото Ти мислеше за него! Може ли, може ли той да извърши същото като Тебе?  Ти го уважаваше толкова, а постъпи така, като че си престанал да му състрадаваш, защото твърде много поиска от него, и кой направи това – Този, Който го възлюби повече от самия Себе Си!“

 

Дори и никога да не прочетете целия роман, си струва често да препрочитате тези думи. Този, който истински обича, не принуждава с нищо и в нищо. Бог, Който е Любов, дава в Христос оглушителен пример за това. Всемогъщият и всесилен Бог, за Когото няма нищо невъзможно, сам прави невъзможно за Себе Си да манипулира човешката свобода, да застави човека да Го обича и да Му се покорява. Бог избира да остане „безсилен“ по отношение на тази свобода, която сам е дарил на човешките чеда, избира докрай да охранява достойнството, което е дал на единственото творение, което е създал по Свой образ. Затова Христос отхвърля изкушенията на дявола в пустинята и не върши чудесата Си самоцелно, за да демонстрира Божествената Си мощ.

 

Чудесата на Исус Христос са знамения на милосърдната любов, възвестена както от Стария Завет, така и от Новия. Четенето на Евангелията ни позволява да разберем, да почувстваме, че източник на Исусовите чудеса е любящото и милосърдно сърце на Бога, което в същото време се явява живо, пулсиращо човешко сърце. Христос извършва тези чудеса, за да предизвести победата Си над всяко зло, съществуващо в света – физическото зло, нравственото зло, т.е. греха, и накрая – победата си над сатана, който в човешката история се явява “баща на лъжата”. Внимателното изучаване на евангелските текстове ни позволява да забележим, че никаква друга причина не може да обясни всички “чудеса и знамения” на Човешкия Син, освен любовта към човека, милосърдната любов.

 

В Стария Завет пророк Илия ползваше “огън от небето”, за да потвърди своята пророческа власт и да накаже маловерието (вж. 4 Цар. 1:10). Когато апостолите Яков и Йоан се опитвали за уговорят Исус да накажат с “огън от небето” едно самарянско село, което им отказало гостоприемство, Той решително им забранил да сторят това: “Вие не знаете на какъв дух сте; защото Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси.” (Лука 9:55). Нито едно от чудесата на Христос не е послужило, за да бъде наказан провинилият се човек. Нито едно от Неговите чудеса не е послужило, за да принуди волята на човека.

 

ІІІ. Бог желае нашия свободен отговор, желае свободна, а не чудесна вяра от страна на тези, които Го търсят. И това е също важна част от разказа, който Евангелието представлява. Апостол Йоан ни уверява, че „в любовта няма страх“ (1 Йоан. 4:18). В нея няма и принуда. Евангелието е разказ, който апелира за свободен, непринуден отговор. Като разказвачи на този разказ ние също трябва да имаме търпението и деликатността, която Христос проявяваше по отношение на Своите съвременници. Като хора, които се наричат с Неговото име, ние трябва да се откажем от всяка манипулация, подвеждане и принуда в делата на вярата, дори когато целите ни са добри сами по себе си. Нека да не забравяме, че когато разказваме, ние сме призовани да кажем на другите какво е направил Господ за нас и как се е смилил над нас. Призовани сме да разкажем за един Бог, Който заради нас отхвърли изкушението да слезе от кръста, за да се научим свободно да желаем и търсим Него, а не чудесата Му, да ценим връзката си с Него повече от всичко, което бихме могли да получим от Него. Затова и в Символа на вярата ние не казваме: „Вярваме в чудесата…“, а изповядваме: „Вярваме в един Бог Отец, … в един Господ Исус Христос,… и в Святия Дух“. Вярваме в Бог, Който е Любов въплътена и разпъната, Бог, Който желае от все сърце, с любов и без принуждение да участваме в разказа, който самите ние сме призвани да разказваме, да споделяме вярата, която търси Бога заради Него Самия.

 

Автор: Даниел Топалски



Цитати:


Последни новини

Ваканционни седмици и уикенди за деца

24.09.2018

Комисията за работа с деца поздравява всички деца и учители с началото на новата учебна година! С началото ѝ се завръщаме и в Неделното училище след едно горещо и много хубаво лято. Традиционно планираният детски лагер тази година не се състоя, защото в обявения срок имаше записани само 16 деца. Комисията взе решение „да занесе“ […]

Прочети повече

Новини, От страната