Автор: Джон Уесли

 

“Тогава, чрез вяра отменяме ли закона? Да не бъде! Но утвърждаваме закона.” /Рим.3:31/

 

А/ След като в началото на Римляни Павел е изложил принципното си разбиране, че Евангелието е “Божия сила за спасение на всеки, който вярва”/1:16/, мощно средство, чрез което Бог въвежда в сегашното и бъдещото блаженство всеки вярващ, той по-нататък показва, че няма за човеците никакъв друг път под небето, по който те могат да бъдат спасени. Главната му мисъл е за спасението от вината на греха, което обичайно бива назовавано от него оправдание. Това, че всички човеци се нуждаят от оправдание и че никой не може да разчита на собствената правда, апостолът доказва обстойно с помощта на различни аргументи, отнасящи се за юдеите и езичниците. Никой не може, бил той юдеин или езичник, да оправдае себе си и всички са виновни пред Бога. “Ни една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела, изисквани от закона” /Рим.3:19/. Без намесата на закона, без нашето покорство на изискванията му се явява правдата от Бога “чрез вяра в Исуса Христа за всички, които вярват” /3:22/. Всички са съгрешили и не заслужават да се прославят от Бога /23/, не могат да се радват на подобие с Бога, за което са създадени. Но без заслуги, само с “Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса, Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра”/24,25/, за да стане явна Неговата милост, без да бъде засегната при това ни най-малко справедливостта Му. “Ние заключаваме – това е същественият принцип, чиято валидност апостолът иска да подчертае – че човек се оправдава без делата на закона, чрез вяра”/28/.

Б/ Лесно би могло да се предвиди едно възражение, което в хода на вековете наистина е било повдигано: “Това, че сме оправдани без делата на закона, означава да отменим закона”. Апостолът отхвърля такава възможност, без да обръща внимание на формалното противоречие: “Чрез вяра разваляме ли закона? Да не бъде! Утвърждаваме закона” /3:31/.

В/ Тези думи категорично опровергават оригиналната представа на някои хора, че под думата закон апостолът има предвид само култовия закон. Реабилитира ли Павел култовия закон? Очевидно не! Чрез вяра той отменя този закон и е свободен от него. Само моралният закон е този, за който искрено би могъл да каже, че не го отменя, а го утвърждава чрез вяра.

Г/ Тук не всички са на това мнение. Мнозина не искат да се съгласят. Във всички периоди на църковната история е имало хора – дори такива, наричащи себе си християни – които са твърдели, че вярата, предадена веднъж завинаги на светиите /Юда 3/, има за цел напълно да отмени закона. Те не са имали за цел да пощадят нито моралния, нито култовия закон, а да ги “съсекат пред Господа”, заявявайки страстно: “Ако спазвате някакъв закон, Христос не ви е нужен … отхвърляте Христа … отпадате от благодатта”.

Д/ Но отговаря ли усърдието на тези хора на истинското познание? Взели ли са те предвид взаимната връзка между закон и вяра и факта, че с оглед на тази тясна връзка отричането на едното означава отричане и на другото. Който премахва моралния закон, премахва и вярата заедно с него. Сещат ли се, че с това не бихме имали повече никакво средство да достигнем до вярата и да бъде събуден в душите ни този дар от Бога?

Е/ Всички, които са дошли до Христа или “както са приели Христа, така и се обхождат в Него”/Кол.2:6/, трябва да се стремят да “утвърждават закона” чрез вяра. За да вършим това, нека най-напред проучим кои са най-използваните пътища за “разваляне на закона чрез вяра”. След това ще видим как да следваме думите на Павел и да “утвърждаваме закона” чрез вяра.

          І. 1. Най-напред ще видим кои са най-използваните пътища за “развалянето на закона чрез вяра”. Ето, един проповедник може с един удар да развали закона, като изобщо не проповядва за него. Това е равносилно на зачеркването му от Божието слово и става още по-валидно, ако се прави умишлено и се установи правилото да не се проповядва законът, ако названието проповедник на закона” се счита за обида и означава почти “враг на Евангелието”.

  1. Всичко това произлиза от голямото невежество относно същността, свойствата и функциите на закона. То показва, че които го практикуват, нито познават Христос, нито знаят нещо за живата вяра и като краен случай изобщо не са Божии чада и поради това са “неопитни в учението за правдата” /Евр.5:13/.
  2. Техният главен аргумент е, че с проповядването на Евангелието /според техните представи това означава нищо повече от припомняне страданията и заслугите на Христа/ изискванията на закона са изпълнени.

Това оспорваме. Подобен род проповядване в никакъв случай не отговаря на главната цел на закона: да изобличи хората за греховете им и да събуди ония, които спят на ръба на ада. Може тук-там да има някои изключения. От хиляда един може да бъде събуден чрез Евангелието. Но правилото е друго: обичайно Бог изобличава грешниците чрез закона, и то изключително чрез закона. Той не е определил Евангелието като средство за това. Също и нашият Господ не го употребяваше като такова. Писанието не ни дава никакви пълномощия така да го използваме и ние нямаме никакви основания да приемем, че с това то ще заработи. Също и от природата на нещата не произтича никаква причина за подобни очаквания. Нашият Господ отбелязва: “Здравите нямат нужда от лекар, а болните”/Мат.9:12/. Би било абсолютно безумие да се препоръчва лекар на абсолютно здрави хора или на такива, които поне мислят, че са здрави. Първо трябва да ги убедиш, че са болни, иначе те няма да благодарят за твоите усилия. Също така безумно би било да предлагаш Христос на ония, чието сърце е здраво и никога не се е съкрушавало. Все едно да хвърляш бисер на свиня. Няма съмнение, че тя ще го стъпче с копитата си. Не можеш да очакваш друго, освен после да се обърне и да те разкъса.

  1. “Все пак не би ли могло да се приведат примери от Писанието, в които, ако и да няма пряка покана, Христос бива предлаган на нехаещите грешници?” Мисля, че няма нито един такъв. Вярвам, че нито в Евангелията, нито в Деяния можем да намерим подобно нещо. Също и в апостолските послания не можем да открием някой апостол да го прави.
  2. “Да, но не пише ли Павел: “Ние проповядваме разпнатия Христос” и “Ние проповядваме не себе си, но Христа Исуса като Господ”/1 Кор.1:23; 2 Кор. 4:5/?

Съгласни сме, че всички ние вървим по стъпките на апостол Павел. Проповядвай, както той проповядваше, и всеки спор ще престане.

Защото макар и да сме убедени, че той проповядваше Христос по толкова съвършен начин, както го правеха най-великите апостоли, трябва още да запитаме: кой проповядваше закона повече от Павел? Следователно и той не беше на мнението, че Евангелието има същата цел за следване.

  1. Още първата проповед на Павел, която е записана, завършва с думите “Всеки, който вярва, се оправдава чрез Него от всичко, от което не сте могли да се оправдаете чрез Мойсеевия закон. Затова внимавайте да не би да ви постигне казаното от пророците: “Погледнете, презрители, учудете се и се погубете. Защото Аз ще извърша едно дело във вашите дни; дело, което никак няма да повярвате, ако и да ви го разкаже някой” /Деян.13:39-41/. Очевидно е, че това е “законническа проповед” в смисъла, в който ти разбираш понятието, макар че голяма част, ако не и всичките му слушатели, бяха юдеи и благочестиви прозелити и само заради това вероятно мнозина от тях, най-малкото в известна степен, бяха убедени в своите грехове. Първо апостолът им напомня, че не могат да се оправдаят чрез Мойсеевия закон, а само чрез вяра в Христос. След това ги заплашва недвусмислено с Божия съд. Това в точния смисъл е законническа проповед.
  2. В следващата си проповед пред езичниците в Листра не срещаме нито веднъж името на Исус. Съдържанието й е “обръщането от суетите към живия Бог” /14:15/. Кажи истината: не мислиш ли, че ти би проповядвал много по-добре, ако беше на онова място? Не бих се учудил, ако изразиш мнението, че лошото въздействие на проповедта беше от това, че тя беше лоша и че побоят с камъни, който последва, беше справедлива присъда за това, че Павел не проповядваше Христос!
  3. Когато тъмничният началник скочи в затвора, падна разтреперан пред Павел и Сила и каза: “Що трябва да сторя, за да се спася”, Павел отговори: “Повярвай в Господа Исуса Христа” /Деян.16:29-31/. Кой не би казал същото на един толкова дълбоко убеден в своите грехове човек? Пред хората в Атина апостолът говори по съвсем друг начин. Той упреква тяхното суеверие, невежество и идолопоклонство, настоява да се покаят пред лицето на идещия съд и възкресение на мъртвите. Същото стана и когато Павел застана пред Феликс /Деян. 24:21-25/. Вместо да проповядва Христос в твоя смисъл /което вероятно щеше да предизвика управителя да ругае, противоречи и хули/, той заговори за “правда, за обуздание и за бъдещия съд”/25/. Феликс се уплаши. Иди и следвай този пример. Проповядвай Христос на нехаещите грешници, като говориш за правда, за себеобуздание и за бъдещия съд!
  4. Но ако все пак възразиш: “Павел проповядва Христос в своите послания по друг начин”, ще ти отговоря така:

/1/ В тях Павел изобщо не проповядва, във всеки случай в смисъла, в който говорим. Защото в нашия случай да проповядваш означава да говориш пред една общност.

/2/ Посланията му не са адресирани до невярващи, а до “Божиите светии” в Рим, Коринт, Филипи и другаде. Несъмнено на тях той иска да каже повече за Христос, отколкото на ония, които живеят в света без Бога.

/3/ Все пак всяко послание е пълно с позоваване на закона, особено до римляните и галатяните. В двете апостолът поднася на вярващите и невярващите онова, което ти наричаш законническа проповед.

  1. От казаното става ясно, че ти не знаеш какво означава “да проповядваш Христос” в смисъла на Павел. Защото той несъмнено беше сигурен, че проповядва Христос на Феликс, в Антиохия, Листра и Атина. От този пример всеки мислещ човек следва да заключи: към проповядването на Христос в смисъла на Павел, както и изобщо гласи библейското значение на думата, спада не само прогласяването на Христовата любов към грешниците, но и на това, че Божият Син ще слезе от небето със Своите силни ангели. Да проповядваш Христос значи да изтъкваш, че Той е открит както в Стария, така и в Новия Завет. Да проповядваш правилно Христос значи да казваш: “Безбожниците трябва да бъдат хвърлени в ада заедно с всички, които забравят Бога” и “Ето Божия Агнец, Който носи греховете на света” /Йоан 1:9/.
  2. Разбери добре, да проповядваш Христос значи да проповядваш всичко, за което Христос е говорил – всички Негови обещания, заплахи и заповеди, всичко, което е записано в Неговата книга. Тогава ще разбереш как се проповядва, без да разваляш закона.
  3. “Но не носят ли най-голямо благословение проповедите, при които по особен начин се припомнят заслугите и страданията на Христос?”

Ако говорим пред една общност от скърбящи за греховете си или вярващи хора, сигурно такива проповеди наистина ще носят най-голямо благословение, защото отговарят най-добре на обстановката. В повечето случаи те най-малкото ще донесат голямо насърчение. Това не винаги означава най-голямо благословение. Понякога мога да получа по-голямо благословение чрез една проповед, която пронизва сърцето ми и ме сваля в праха. Подобно нещо няма да ми се случи, ако изнасям или слушам само проповеди върху Христовите страдания. При постоянно повтаряне те ще изгубят своето въздействие, ще стават все по-сухи и безсилни, за да се превърнат накрая в глуповат порой от думи без дух, живот и действие. Да “проповядваш Христос” по този начин с времето ще стане опорочаване на Евангелието, както и на закона.

          ІІ. 1. Втора възможност да се развали законът чрез вяра се съдържа в учението, че вярата прави излишна нуждата от освещение. Този път се разклонява в хиляди малки пътечки и мнозина са, които вървят по тях. Всъщност малцина са, които напълно избягват това, и те са убедените, че спасението става чрез вяра, но рано или късно, повече или по-малко те все пак изпитват натиск да се отклонят по някоя от пътечките.

  1. Всички попаднали в тях – макар и да не са твърдо убедени, че вярата в Христос напълно ги освобождава от спазването на закона – все пак приемат, че:

/1/ Освещението сега е по-малко необходимо, отколкото преди идването на Христос;

/2/ Сега се изисква едно по-ниско ниво на святост или освещението е по-малко необходимо за вярващите, отколкото за невярващите. Мислят също, че освещението е нещо генерално, така че в частните случаи могат да се ползват от повече свобода. Думата свобода в смисъл възможност за непокорство показва, че изводът им е грешен, и те биват осъждани от онова, за което са си втълпили, че не важи за тях – закона. Защото по мнението им вярата прави освещението излишно.

  1. Който поучава едно подобно разбиране, се аргументира така: сега ние живеем в завета на благодатта, а не на делата, и затова не е нужно повече да вършим делата на закона.

Но кой е живял някога по закона на делата? Само Адам преди грехопадението. Той живееше изцяло и само в този завет, изискващ пълно и всеобхватно покорство като единствено условие да бъде приет от Бога, без да има никакво място за прощение дори и на най-малкото провинение. Но никой повече не живя под този завет – нито юдеин, нито езичник, нито преди, нито след Христос. Всички Христови последователи са живели под завета на благодатта. Те имат достъп до Бога по следния път: незаслужената Божия благодат дарява прощение на вярващите чрез заслугите на Христос. Тяхната вяра подбужда покорство и освещение, защото действа в дух на любов.

  1. Затова не си прав да мислиш, че НЯКОГА хората са били по-силно задължени да се покоряват на Бога и да изпълняват делата на Неговия закон, отколкото СЕГА. Такова разбиране не можеш да защитиш. Ако наистина живеехме под завета на делата, щяхме да бъдем длъжни да вършим такива дела, за да бъдем приети от Бога. Напротив, сега всички добри дела, колкото и нужни да са те, не предшестват нашето приемане при Бога, а следват от него. Затова заветът на благодатта по същността си не може да дава нито основание, нито стимул да пренебрегваме която и да било възможност да сме покорни, да пропускаме шанса да се освещаваме.
  2. “Но не сме ли ние оправдани чрез вяра, без делата на закона?” Несъмнено, без делата на обредния или моралния закон. Дано Бог даде това убеждение на всички човеци! То ще предотврати неизброими злини, преди всичко антиномизма; защото несъмнено фарисеите са тези, които са родители на антиномизма. След като са се вкопчили в една толкова ясно противоречаща на Свещеното писание крайност, те дават на другите повод да залитнат в обратната крайност. Учейки хората, че ще бъдат оправдани само чрез дела, ги предизвикват да мислят, че на делата не бива да се отдава никакво внимание.
  3. Но истината е по средата. Несъмнено ние сме оправдани чрез вяра. Това е крайъгълният камък на цялото християнско здание. Ние сме “оправдани без делата на закона” като предусловие за оправданието. Но делата са непосредственият плод на онази вяра, чрез която сме били оправдани. Значи, ако вярата ни не е последвана от добри дела и липсва каквото и да е вътрешно и външно освещение, е ясно, че вярата ни не струва нищо, ние сме още в греховете си. Това, че сме оправдани чрез вяра, дори чрез “вяра без дела”, не е никакво основание да “разваляме закона чрез вяра” или да си въобразяваме, че вярата ще ни освободи от всякаква форма и степен на освещение.
  4. “Да, но не казва ли апостолът: На този, който не върши дела, а вярва в Онзи, Който оправдава нечестивия, неговата вяра му се вменява за правда”? Не следва ли от това, че за вярващите вярата заема мястото на праведността? А ако вярата заема мястото на праведността или освещението, с какво друго е нужна тя на човека?”

Трябва да признаем, че това е точно попадение и главна опора на антиномизма. Въпреки това то не се нуждае от дълъг и труден отговор. Ние признаваме, че:

/1/ Бог “оправдава нечестивия”, който до този момент е бил напълно безбожен, абсолютно порочен и лишен от каквото и да било добро.

/2/  Той прави нечестивия праведен, този, който досега не е сторил нищо добро, а и не би могъл, защото лошото дърво не може да дава добър плод.

/3/ Оправдава “само чрез вяра”, без нечестивият по някакъв начин да е добър или праведен.

          /4/ Така “вярата се вменява за правда”, но за ПРЕДВАРИТЕЛНА ПРАВДА. Това означава, че Бог приема вярващия заради Христовите заслуги така, като че ли неговата правда е напълно задоволителна.

Но с какво всичко това подкрепя твоето твърдение? Апостолът не казва нито тук, нито на друго място, че тази правда ще бъде вменена на вярващия и за СЛЕДВАЩА ПРАВДА. Той учи, че няма никаква правда ПРЕДИ вярата. Но къде учи, че няма никаква правда СЛЕД вярата? Заявява, че освещението НЕ ПРЕДХОЖДА оправданието, но не и че то няма да го ПОСЛЕДВА. Павел не ти дава никакво основание да “разваляш закона” и да учиш, че вярата прави излишна необходимостта от освещение.

ІІІ. 1. Но има още една възможност за “разваляне на закона чрез вяра”, която е по-разпространена от която и да е от дотук споменатите. Това става, когато човек с ПРАКТИКАТА си го разваля, ако не с ПРИНЦИПИТЕ си. Когато живее така, като че ли вярата го прави свободен от освещението.

Колко сериозно ни предпазва от това апостолът с добре познатите думи: “Тогава какво? Да грешим ли, защото не сме под закон, а под благодат? Да не бъде!” /Рим.6:15/. Това е едно предупреждение, върху което трябва добре да се мисли, защото е от голяма важност.

  1. Да бъдеш под закон тук може да означава:

/1/ Задължението да спазваш обредния закон;

          /2/ Задължението да спазваш всичките Мойсееви порядки;

/3/ Задължението да считаш целия морален закон като условие да бъдеш приет от Бога;

/4/ Един живот под Божия гняв и проклятие, под осъждението на вечна смърт с чувството за вина и осъждение, неизмерим ужас и робски страх.

  1. Макар вярващият да не е “без закон”/1 Кор. 9:2/, а “под Христовия закон”, докато вярва, той не е “под закон” в някое от гореспоменатите значения. Напротив, намира се “под благодат”, под един по-благ, по-милостив порядък. Както не е повече подчинен на обредния закон или на Мойсеевите порядки, както не е задължен да изпълни моралния закон, за да бъде приет от Бога, така е избавен и от Божия гняв и проклятие, от всяко чувство на вина и изоставеност, от всеки ужас и паника пред смъртта и ада, от които е бил обвързан през целия си досегашен живот /Евр.2:15/. Сега той показва /нещо, което е било невъзможно “под закона”/ доброволно и всеобхватно покорство. Покорява се не от робски страх, а по силата на благородните мотиви, а именно заради Божията милост, която царува в сърцето му и дава възможност да върши с любов всички угодни на Бога дела.
  2. И какво? Трябва ли този евангелски мотив за деятелност да бъде по-слаб от законническия? Трябва ли по-малко да се покоряваме на Бога от синовна любов, отколкото от робски страх?

Добро и похвално би било, ако подобен практически антиномизъм /този по-прикрит начин да се “развали закона чрез вяра”/ не беше заразил хиляди вярващи.

Дали и ти не си се заразил? Изпитай се точно и честно. Вършиш ли сега това, което “под закон” не би се осмелил да вършиш? Например, може би си привикнал на по-добра храна. Преди си се задоволявал само с нужното и скромното. Не си ли станал по-свободомислещ? Позволяваш ли си малко повече удоволствия от преди? О, пази се да не съгрешаваш, защото “не си под закон, а под благодат”!

  1. Когато още си бил със съзнанието, че си грешник, не си позволявал на себе си да се поддаваш ни най-малко на пожеланието на очите си. Никога не си позволявал на себе си да се заглеждаш в нещо само за да задоволиш любопитството си. По отношение на облеклото си се стремил да си само чист и топло облечен; излишният блясък и модната  елегантност са били за тебе  недопустима мерзост.

Още ли е така? Все още ли е така чувствителна съвестта ти спрямо тези неща, както преди? Считаш ли и днес модните капризи, излишните украшения за нещо, което не е за теб? Не си ли започнал да приемаш това, което някога си отхвърлял и което тогава не си можел да вършиш без угризение на съвестта? Не си ли се научил да казваш: “О, сега нямам повече такива скрупули!” Дано Бог даде още да ги имаш! Защото тогава няма да съгрешаваш по причина, че “не си под закон, а под благодат”.

  1. Едно време ти се замисляше дали да хвалиш директно някого и още повече дали да позволяваш другите да те хвалят. Това беше жило в сърцето ти; не можеше да го понасяш; търсеше похвала само от Бога. Не можеше да водиш разговор или друг начин на общуване, който не служеше за духовен растеж. Пазеше се от всякаква суетна дума, от всякакво несъществено дърдорене; мразеше тези неща и се боеше от тях, понеже разбираше ценността на времето и ти беше скъп всеки миг. Мерзост за тебе беше и всеки неоправдан разход; ценеше парите почти както времето си, трепереше да не би да станеш неверен настойник на повереното ти имущество и да бъдеш сметнат за поклонник на мамона.

Гледаш ли и сега на хвалебствията като на смъртоносна отрова, която нито можеш да дадеш, нито можеш да приемеш, без това да застраши душата ти? Съпротивляваш ли се още на всяко общение, което не служи за духовния ти растеж? Стараеш ли се да използваш всеки миг за усъвършенстването си? Не си ли станал по-малко внимателен в изразходването на времето си и парите си? Не се ли отнасяш към тия две неща по начин, който преди ти се е виждал невъзможен? Ах, как можа да стане така, че назначеното за освещението ти се превърна в повод за падение? Как можа да съгрешиш, защото “не си под закон, а под благодат”?

  1. Бог да пази да не продължаваш да “обръщаш Божията благодат в похотливост” /Юда 4/. Мисли колко ясно и силно беше някога убеждението ти относно всички тези неща. Ти беше напълно наясно и за произхода на твоето убеждение. Светът настояваше, че си жертва на заблуждение, но ти беше сигурен, че това е Божият глас. Относно посочените неща тогава ти нямаше ПРЕКАЛЕНО МНОГО СКРУПУЛИ, но сега имаш ПРЕКАЛЕНО МАЛКО. Бог те подложи на едно продължително и болезнено обучение, за да научиш добре този важен урок. Забрави ли го вече? О, извикай го отново в паметта си, преди да е станало много късно. Напразно ли понесе толкова неща? Аз вярвам, че не е било напразно. Върни се към него, без да изпитваш пак онази болка. Върши, каквото си научил, без да те бие някой с камшик. Божията милост сега не трябва да е по-маловажна за теб, отколкото преди беше Неговият пламтящ гняв. Любовта по-слаб мотив ли е от страха? Ако не, нека това да е неизменно правило за теб: “Сега, когато живея под благодат, не желая да върша нищо, което преди, когато бях под закон, не смеех да върша”.
  2. Не мога да завърша тази част без напомнянето да изпиташ себе си с оглед на греховете на бездействието. Наясно ли си със себе си, откакто си  “под благодат”, както по времето, когато си бил “под закон”? Колко усърдно слушаше тогава Божието слово! Пропускаше ли някаква възможност? Не се ли учеше ден и нощ? Можеше ли някоя незначителна пречка да те спъне? Някакъв дребен повод? Някой посетител? Едно леко неразположение? Едно меко легло? Едно мрачно или ведро утро? Не постеше ли тогава или не упражняваше ли въздържаност до предела на силите си? Не се ли молеше често, сякаш стоиш пред разтворената паст на ада? Не разговаряше ли без колебание с един Бог, Който още ти беше непознат? Не заставаше ли смело за Него, не предупреждаваше ли грешниците и не изявяваше ли истината пред това извратено поколение? Вярваш ли сега в Христос? Имаш ли вярата, “която е победила света”/1 Йоан 5:4/? Как, сега по-малко усърден ли си за твоя Господ от преди, когато не Го познаваше? По-малко усърден ли си в поста, в молитвата, в слушането на Словото, в призоваването на грешниците при Бога? О, покай се! Виж и почувствай болезнената си загуба! Спомни си откъде си изпаднал! Познай неверността си! Върши първите си дела, да не би Бог да вдигне светилника от мястото му и да ти “определи участта с неверните”/Лука 12:46/, ако продължаваш да “разваляш закона чрез вяра”.

 

 

 

 

 



Цитати:


Последни новини

Международна научна конференция

15.11.2017

На 13 и 14 ноември, от 9.00 до 18.00 часа, в Конферентната зала (северно крило на Ректората) се проведе международна научна конференция, посветена на 500-та годишнина от началото на протестантската Реформация. Участваха преподаватели от Богословския и Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, български протестантски богослови и пастори, гости-учени от Унгария, Австрия и Франция. […]

Прочети повече

Новини, От страната