Автор: Даниел Г. Топалски

 

От древност Църквата се подготвя с особено внимание за празнуването на Възкресение Христово. Големите празници се нуждаят от специална подготовка, от време, за да могат умовете и сърцата да се настроят за предстоящото тържество. Когато става дума за тържеството на живота над смъртта, за очакваното празнуване на Великия ден, в който Христос победи смъртта, тогава и подобаващата подготовка е продължителна. По примера на самия Господ, Който след кръщението Си се оттегли в пустинята и пости четиридесет дни и четиридесет нощи, тези, които се наричат с Неговото име, се „оттеглят“, макар и да остават в света, обвързани със своите семейни, професионални и всякакви други връзки. Оттеглят се в скришната стаичка на сърцата си, за да поемат по пътя на покаянието отново, с нужната сериозност, опитвайки се да не се разсейват лесно от всички шумове, грижи и суети на ежедневието.

 

Великият пост е духовно пътешествие, в което трябва да сме готови да се изправим пред истината за Бога и за себе си. Бог ни е подарил всичко, което е необходимо за  живота и благочестието (ІІ Петр. 1:3), а ние се оправдаваме с липса на време, с много професионални и семейни ангажименти, с отношението на другите към нас, с недостатъците на църковния живот и липсата на достатъчна пасторска грижа. Не казвам, че всички тези оправдания са напълно лишени от основания, нито пък мога лековато да настоявам, че те не са в състояние да окажат влияние върху стремежа и усърдието ни да следваме нашия Господ. Това, което искам да кажа, е, че всъщност главната причина е съвсем друга и тя не трябва да бъде търсена във външните обстоятелства и фактори, а в самите нас – в нашето желание да сме близо или далеч от Този, Който има думи на вечен живот. Великият пост е покана с Божията помощ да разпалим желанието да бъдем близо, да осъзнаем, че нямаме при кого другиго да отидем, защото Христос е Синът на живия Бог (Йоан 6:68).

 

Великият пост е време, в което сме подканени да видим Евангелието по нов начин. Истината е, че доста често четем Евангелието именно като странични наблюдатели, които безпогрешно преценяват мотивите и действията на участниците в повествованието. Лекотата, с която правим преценката си, подсказва, че ние сме достатъчно отстранени от случващото се и не изпитваме никакво смущение да посочим с пръст, да укорим и да недоумяваме как е възможно слушателите на Исус да не проумяват какво всъщност им казва Той. Лесно се разграничаваме от фарисеите и тяхната самоувереност, че ако някой изобщо има правилно знание за Бога, то, без съмнение, това са те. Не проумяваме как бе възможно богатият юноша да е толкова близо до Христос и в същото време да е толкова далеч от Него, тъй като притежаваше твърде много имот. Не можем да си представим как беше възможно някой да бъде призован от Исус да Го следва, да стане свидетел на знаменията, които Той вършеше, и слушател на Неговите поучения, а след това същият този някой да Го продаде за тридесет сребърника.

 

Лесно ни е да си помислим, че ако бяхме там в онова време, ние щяхме да постъпим иначе: щяхме да разпознаем Сина Божи в Неговото пришествие, щяхме да останем верни, щяхме да разберем думите на Господа. Лесно ни е да отсъждаме за историята, в която не участваме. Но дали това е точно така? Не е ли всъщност Евангелието нашата собствена история, не сме ли ние пълнокръвни участници в нея, не е ли тази история покана да насочим поглед към самите себе си и да признаем, че в крайна сметка не сме толкова различни, толкова верни, толкова добре разбиращи, че изобщо не сме по-добри от онези хора, за които Евангелията ни разказват?

 

Великият пост е покана да участваме в освещаването на времето, което Бог ни е подарил, като се научим така да броим и ценим дните си, че да придобием мъдро сърце (Пс. 90:12), и да изкупуваме благовремието, защото дните са лоши (Ефес. 5:16).

 

Великият пост не е индивидуално начинание, както и празнуването, което той подготвя, не е индивидуално, а общо – на цялата Църква. Всъщност постът е благодатно лечебно средство, което ни помага да се борим с прекомерното вглеждане в себе си и да отворим очите си за другите. „Не е ли това постът – напомня ни пророкът – който Аз съм избрал: да развързваш несправедливите окови, да разхлабваш връзките на ярема, да пускаш на свобода угнетените и да счупваш всеки хомот? Не е ли да разделяш хляба си с гладния и да въвеждаш в дома си сиромаси без покрив? Когато видиш голия, да го обличаш, и да не се криеш от своите еднокръвни?“ (Исая 58:6-7).

 

Великият пост като църковно правило е непознат за протестантските църкви в България. Той се приема като въздържане от определен вид храна, което не е плод на самостоятелно решение на постещия, а е наложено отвън. Това съдържа предпоставки постът да се превърне във външен знак на благочестивост и да придобие законнически характер. Струва ли си обаче тези притеснения да обезценят напълно значението на една древна църковна практика, която може да има своето благотворно значение в живота на нашите църкви днес? Струва ли си на формални основания да отхвърлим една благоприятна възможност без дори да сме опитали поне веднъж да се възползваме от нея?

 

И нека не забравяме, че великите празници се нуждаят от велика (голяма) подготовка, за да бъде радостта ни пълна. Не защото сме заслужили с подготовката си да участваме в тържеството, а защото Този, Когото празнуваме, е станал част от ритъма на нашия живот.

 

 

Статията е първоначално публикувана във в. „Зорница“, бр.3/март 2016 г.

 



Цитати:


Последни новини

Международна научна конференция

15.11.2017

На 13 и 14 ноември, от 9.00 до 18.00 часа, в Конферентната зала (северно крило на Ректората) се проведе международна научна конференция, посветена на 500-та годишнина от началото на протестантската Реформация. Участваха преподаватели от Богословския и Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, български протестантски богослови и пастори, гости-учени от Унгария, Австрия и Франция. […]

Прочети повече

Новини, От страната