Автор: Даниел Топалски

 

Преди една седмица говорихме за това колко важно е да помним бъдещето. Адвентният период трябва да насочва нашето внимание не само върху миналите събития, които, без съмнение, имат ключово значение в Божия спасителен план. Помненето на миналото винаги трябва да е поставено в перспективата на бъдещето – на пълното осъществяване на Божите обещания. Не бива да забравяме, че юдейската и християнската представа за историята е линеарна, а не циклична или статична. Историята е ориентирана към една определена цел, която придава смисъл и значимост на всичко случващо се. Целта е пълното установяване на Божието царство, от което второто идване на Господа и последния съд се явяват неотделима част.

 

Но ето че в края на апостолския век се появяват християни, които започват да се съмняват във второто пришествие на Христос. Времето минава, учениците на Господа си отиват от този свят, а пришествието се бави. Като че ли нищо не се променя в съществуващия свят. Всичко си е така, както винаги е било. Тези съмняващи се християни започват да се присмиват на останалите, които все още вярват, че второто пришествие е сигурно събитие. И предишното поколение беше се надявало, че краят ще настъпи скоро. Не казваше ли сам Христос: „Това поколение няма да премине, докато не се сбъдне всичко това“ (Марк 13:30)? Не уверяваше ли ги Той, че „има някои от стоящите тук, които никак няма да вкусят смърт, докато не видят Божието царство, дошло в сила“ (Марк 9:1)? Когато изпрати учениците си да проповядват из Израил, не им ли каза Той, че няма да обходят Израилевите градове, докато дойде Човешкият Син (Мат. 10:25)? Нима Христос не се обърна към Петър с думите: „Ако искам той (възлюбения ученик – Д. Т.) да остане, докато дойда, теб каквото те засяга“? Затова и съмняващите се християни, присмивайки се, питат: „Къде е обещаното Му пришествие?“.

 

Две хиляди години по-късно второто пришествие все още не е факт и ние можем да се изкушим да мислим, че наистина всичко в сътворения свят си е както преди, и че, може би, няма да има последен съд, пред който да отговаряме за начина си на живот. В крайна сметка есхатологията е неразривно свързана с етиката. Ако няма да има край на съществуващия свят, ако няма да има съд, защо изобщо трябва да се стремя да живея по определен начин? Не губят ли напълно значението си призивите за чистота, непорочност, свят живот и благочестие? И в крайна сметка, какво изобщо остава от християнството, което е загубило целта, придаваща смисъл и значимост на всичко, което се е случило в историята. Има ли смисъл в такъв случай да си спомняме за раждането на Христос, да празнуваме това събитие?

 

Авторът на Второто послание на Петър ни предлага отговор на всички тези въпроси. Той го прави в полемиката си с лъжливите учители, които въвеждат гибелни ереси, водят разпуснат начин на живот и преследват своята собствена изгода. Естеството на техните учения става ясно единствено в третата глава на посланието, в което авторът ясно посочва тяхното отхвърляне на второто пришествие и последния съд. В тази светлина намира обяснение и безнравственият им начин на живот. Правени са различни опити да се идентифицират точно тези лъжливи учители, но това не е никак лесно. Популярното в миналото мнение, че става дума за гностици, трудно може да се докаже еднозначно при липсата на данни за характерния за гностицизма дуализъм в ученията на лъжливите учители. Някои автори предполагат, че е възможно те да са радикални последователи на апостол Павел, които поставят акцент върху реализираната есхатология. Извършеното от Христос е достатъчно и няма какво повече да се очаква в бъдещето. Спасението е факт, доведен докрай, който няма нужда от нищо допълнително. Трябва да кажем, че това мнение не е лишено от основание, като се има предвид споменаването на апостол Павел и трудните за разбиране места в неговите послания, които неутвърдените изопачават за собствената си погибел.

 

Когато говорим за автора на посланието, трябва да имаме предвид, че неговата каноничност е била спорна поради съмненията в авторството на апостол Петър. Първото и второто послание, свързани с името на този апостол, се различават твърде много по език и стил. Авторът на второто послание използва много редки гръцки думи (57 думи, които не се срещат никъде другаде в Новия Завет) и борави с традиционни гръцки идеи, което прави много малко вероятно авторството на галилейския рибар. Идеята на Йероним, че Петър е използвал различни секретари или писари за двете си послания, е много примамлива, но приемането й предполага, че апостолът е дал много широка свобода на секретарите си, което ги е превърнало в повече от съавтори на текста. Днес най-често се приема, че авторът е елинизиран юдеин, които е станал християнин и е написал своето послание от името на апостол Петър в края на І и началото на ІІ век. От самия текст става ясно, че апостолското поколение е преминало и на дневен ред се поставя съвсем конкретен въпрос – за обещанието, което е трябвало да се изпълни в рамките на живота именно на това поколение. Обещаното второ пришествие се бави, което най-вероятно означава, че то изобщо няма да се случи. Няма съмнение, че този въпрос е от особена важност. От самото начало християните настояват, че второто пришествие и съдът са част от християнския символ на вярата.

 

Авторът на посланието най-напред определя източниците на авторитета, на които се обляга, за да се противопостави на лъжливите учители. Това са „думите, изговорени отнапред от святите пророци“ и „заповедта на Господа Спасителя, дадена чрез изпратените при вас апостоли“. Към тези източници авторът очевидно отнася и първото си послание, чрез което (както и с второто) той се стреми да събуди чистия разум на своите читатели. Няма как да не ни направи впечатление, че за авторът на посланието е налице едно несъмнено единство на Божието откровение, открито чрез пророците (Стария Завет) и апостолите (Новия Завет). Самият автор представя себе си като един от тези апостоли, а писанията си – като част от апостолското свидетелство. Той се обляга на единното свидетелство на пророците и апостолите, за да даде отговор на присмивателите, които поставят под съмнение второто пришествие на Господа.

 

Какъв е неговият отговор? Най-напред авторът на посланието доказва на присмивателите, че всичко не стои така, както е от началото на създанието. Тук той се позовава най-напред на разказа за сътворението в Битие 1:1-2:3, а след това и на този за потопа в Битие 7 и 8. Свещеното Писание ясно свидетелства, че тогавашният свят е потопен от вода и загива, за да се постави едно ново начало чрез Ной и неговите потомци. Всичко е сътворено чрез Божието Слово и чрез Него водите на потопа идват върху сътворения свят. Бог навлиза в човешката история и Неговото Слово е мощно както да създава, така и да руши. Случилото се с допотопния свят ще се случи и с настоящия. Неговото разрушаване чрез огън, пак чрез действието на същото Слово, е белег на идещото Божие правосъдие. Тук няма как да не се сетим за казаното във Второзаконие 32:22: „Защото огън се накладе в гнева Ми и ще се разгори до дъното на преизподнята; ще изпояде земята и плодовете й и ще хвърли в пламъци основите на планините“. Радикална промяна е имало в дните на Ной; още по-радикална промяна предстои да се случи в деня на пришествието на Господа и последния съд, когато нечестивите човеци ще бъдат предадени на погибел. Нищо не е останало същото, както е било при сътворението. Ние, християните, добре знаем това. Нашият грях подчини цялото творение на тлението и смъртта и оттогава то целокупно въздиша и очаква изкуплението на човешките чада и своето собствено обновление. Нищо не е същото и защото Божият Син дойде в човешкия свят и стана и Син Човешки. Въплъщението поставя началото на битката с греха и смъртта, която се увенчава с победа чрез смъртта и възкресението на Христос. Той е Първородният между много братя и Неговата победа над смъртта ни дава правото да ликуваме заедно с апостол Павел, предвкусвайки преобразяването на творението: „О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото?“ (1 Кор. 15:54). При това положение няма как да бъде приет аргументът на присмивателите, че „всичко си стои така, както от началото на създанието“.

 

По-нататък авторът на посланието се залавя да обясни „забавянето“ на второто пришествие на Господа. Най-напред той напомня, че човешката преценка за графика на изпълнението на Божите обещания е много далеч от истината. Хиляди години са като миг в Божия спасителен план. Текстът, на който се позовава авторът, е от Пс. 90:4: „Защото хиляда години са пред Теб като вчерашния ден, който е преминал…“. Става ясно, че тук не ни се предлага някакъв обменен курс между Божието и човешкото време. Това е друг начин да се каже същото, което казва Бог в книгата на пророк Исая: „Защото Моите помисли не са като вашите помисли, нито вашите пътища – като Моите пътища, казва Господ. Понеже както небето е по-високо от земята, така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища и Моите помисли – от вашите помисли“. Както знаем, Бог не е ограничен от времето и пространството. Той е Създателят на времето и пространството. Не те определят Него, а Той определя тях. Без Него те не биха съществували въобще. Не е така за нас. Ние съществуваме във времето и пространството и сме зависими от тях. С други думи, това, което по човешки преценяваме като забавяне, не е нищо друго освен осъществяване на Божия план в точно определеното от Него време. Това време не съответства на нашите очаквания и преценка, и не може да бъде точно предсказано от нас.

 

Забавянето на второто пришествие и съда е всъщност дълготърпение от страна на Бога, защото Неговото желание е не да погинат някои, а всички да дойдат на покаяние. Затова и в ст. 15 авторът на посланието призовава християните да смятат дълготърпението на Господа за спасение. В нашия превод е направено пояснение – „И смятайте дълготърпението на нашия Господ като средство за спасение“. По този начин авторът на 2 Петрово се присъединява към апостол Павел, който дава израз на същото разбиране: „Или презираш Неговата богата благост, търпеливост и дълготърпение, без да знаеш, че Божията благост е назначена да те води към покаяние?“ (Рим. 2:4); „Защото Бог затвори всички в непокорство, за да покаже към всички милост“ (Рим. 11:32); „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4).

 

Това, което изглежда като забавяне, е всъщност израз на милост. И тук можем да открием известно напрежение с казаното от Исус Христос в Марк 13:20: „И ако Господ не съкратеше онези дни, не би се избавила нито една душа; но заради избраните, които Той избра, е съкратил дните“. В единия текст става дума за забавяне, а в другия – за съкращаване на дните. Не е ли налице противоречие? Нямат ли право присмивателите да поставят под въпрос обещанието за второто пришествие? Всъщност и двата текста ни казват, че точното време е резултат от Божието суверенно решение.

 

Господният ден ще дойде неочаквано – като крадец. Сам Христос ясно казва това: „Затова бдете, защото не знаете в кой ден ще дойде вашият Господ. Но това да знаете, че ако стопанинът на дома би знаел в кой час ще дойде крадецът, би бдял и не би оставил да му подкопаят къщата. Затова бъдете и вие готови; защото в час, в който не мислите, Човешкият Син иде“ (Мат. 24:43-44). И Павел напомня на солунците: „Защото вие добре знаете, че Господният ден ще дойде като крадец нощем“ (1 Сол. 5:2). И в Откровение това отново е подчертано: „Ето, ида като крадец. Блажен онзи, който бди и пази дрехите си…“ (Откр. 16:15; вж. също 3:3). Макар точното време на Господния ден да е неизвестно, идването му съвсем няма да остане незабелязано, защото тогава ще се извърши преобразяването на света. Авторът на посланието представя това по изключително драматичен, катаклизмичен начин: „небето ще премине с бучене, а стихиите нажежени ще се разпаднат и земята и каквото се е вършило на нея ще изчезнат“ (НП, СП – „ще изгорят“). Разпадането на стихиите (елементите) и изчезването на сегашното творение бележат идването на Бог като съдия.

 

Тъй като идването на Господния ден е сигурно, макар и времето да е неизвестно, християните трябва да бъдат бдителни – да водят свят и благочестив живот, да се стараят да бъдат чисти и непорочни пред Бога с мир в сърцата си. Само тогава съграденото от тях няма да изгори, а ще се окаже част от „новото небе и новата земя, в която живее правда“. Спомнете си какво пише апостол Павел: „Според дадената ми Божия благодат като изкусен строител аз положих основа; а друг гради на нея. Но всеки нека внимава как гради на нея. Защото никой не може да положи друга основа освен положената, която е Исус Христос. И ако някой гради на основата злато, сребро, скъпоценни камъни, дърва, сено, слама, на всеки работата ще стане явна каква е; защото Господният ден ще я изяви, понеже тя чрез огън се открива; и самият огън ще изпита каква е работата на всекиго. Този, на когото работата, която е градил, устои, ще получи награда. А този, на когото работата изгори, ще претърпи загуба; а сам той ще се избави, но като през огън“ (1 Кор 3:10-15). В светлината на току-що прочетеното по-добре разбираме увещанието на автора на 2 Петрово: „И така, понеже всичко това ще се разпадне, какви трябва да сте вие в свят живот и в благочестие, като очаквате и копнеете за идването на Божия ден, когато небето възпламенено ще се разпадне и стихиите нажежени ще се стопят“ (3:11-12). Нашият земен живот, както казахме преди две седмици е нашето опитно поле, нашата подготовка за вечността. Към тази подготовка трябва да се отнесем с пълна сериозност, защото Господ ни е дал нужното, за да желаем и да вършим Неговата воля.

 

В началото подчертахме значението на спомена за миналото и бъдещето. В края на 2 Петрово обаче ни се напомня отново значението на настоящето, на днешния ден, който Бог ни е подарил. Този ден има своето значение в перспективата на второто идване и последния съд. Не трябва да пропиляваме дадената ни благодат, защото „сега е благоприятното време, ето, сега е спасителен ден“ (2 Кор. 6:2). „Забавянето“ на второто идване на Господа не трябва да се възприема като извинение за разпуснат живот. То е призив към покаяние. Дълготърпението на Господа не е повод за безгрижие, а призив към бдителност и пълна мобилизация в пътя на освещението. Такава е истинската християнска есхатология и истинската християнска етика – те поставят в перспективата на Господния ден всеки ден, всеки час, всяка минута от нашия живот. В тази перспектива всяко наше действие, дума и мисъл получават своето истинско значение и оценка. Ние помним бъдещето, за да преобразяваме с Божията помощ настоящето, за да го изкупуваме от неговата суетност и да го изпълваме със смисъл и значение. А всичко това е възможно поради извършеното от Бога в миналото – заради въплъщението, смъртта и възкресението на Божия Син и изпращането на Святия Дух. Това са все събития, на които Църквата неслучайно е отделила подобаващо място в църковния календар.

 



Цитати:


Последни новини

In Memoriam

22.03.2021

На 19 март 2021 г. брат Богомир Илиев отмина във вечността. Напусна ни един от последните ветерани на Методистката църква в България. Той сподели съдбата на семействата на пастирите, които бяха осъдени на инсценирани, фалшиви съдебни процеси, защото останаха верни на своето призвание. Техните семейства преживяха много. Те бяха обект на нескрита омраза и бяха […]

Прочети повече

Новини, От страната