Автор: п-р Ивайло Иванов

 

През април 1521 г. Мартин Лутер се изправя пред императора и парламента във Вормс и произнася следните думи: „Докато не бъда победен и убеден чрез доказателства от Писанията (…) аз не мога, нито имам желание да се отрека от каквото и да било, защото да отида срещу съвестта си, е неправилно и опасно“. Тези знаменателни думи на Лутер ни разкриват много за неговия характер и за силата на неговата вяра, за неговата абсолютна увереност в Божията любов, която му дава самочувствие и дръзновение да направи реформи, които са дали името на самото съвременно понятие „реформа“. За тях се сещам, когато чета днешния текст от Първо солунци 2: 1-8.

 

Първото посещение на ап. Павел в Солун завършило зле – с тайно нощно бягство. Толкова сериозни били обвиненията и съпротивата срещу него и сподвижниците му. Надигнал се обществен бунт срещу проповедниците и обвиненията били, че те нарушават закона. Критиците на ап. Павел се възползват веднага от неговото внезапно напускане, за да подкопаят неговия авторитет и благовестието, което проповядва. Джон Стот се опитва да реконструира техните клевети на базата на Павловата защита във втора и трета глава на писмото му до солунците: „Той избяга – злорадствали те – и оттогава никой не го е виждал, нито го е чувал (…) Той е просто още един от онези лъжеучители, които бродят насам и натам (…) С една дума, апостолът е измамник. Върши работата си само заради онова, с което може да се облагодетелства чрез нея (…) Но когато срещу него се надигне съпротива и той се почувства лично застрашен, плюе си на петите и бяга! Не го е грижа за вас – неговите ученици от Солун – вече ви изостави! Много по-загрижен е за собствената си кожа, отколкото за вашето благополучие“.
Днешният ни пасаж всъщност е част от отговора на Павел на тези нападки. Той не подминал с лекота нападките, но ги възприел сериозно и им отговорил подобаващо. И той направил това не толкова за да защити личното си достойнство, не толкова защото бил честолюбив и държал да отвърне на обидите. Не, той бил решен да отговори на обвиненията, защото истината за благовестието и бъдещето на Църквата били в опасност.
В подобна ситуация бил и Мартин Лутер. Изключително властният и влиятелен епископат на Римокатолическата църква започнал кампания за неговото очерняне и злепоставяне, самият папа и самият император Карл V се включили в тази кампания. Лутер се защитавал със смелост, решителност, търпение и достойнство. Но сила за тази защита той получил не от увереността в собствените си сили, а от свидетелството на своята съвест и от убеждението си, че представя чистото благовестие, такова, каквото го е научил от Евангелието на Исус Христос.
Апостол Павел, след своето преживяване по пътя за Дамаск и последвалото обръщение, или новорождение, и Мартин Лутер, след своето пробуждане за истината на Евангелието, се одързостяват в нашия Бог да проповядват Божието благовестие (ст.2). Те говорят свободно, открито, безстрашно. Те са загрижени на истините на Благовестието, загрижени са за душите на своите слушатели, загрижени са за Божието спасително дело и за Божията църква. Ето затова Реформацията е най-голямото съживително движение в историята на Църквата след апостол Павел, защото тя се конфронтира с бездушната рутина, дребнавите боричкания за постове и власт, егоистичността и себеправедността на католическото свещенство, които се разпрострели в църквата през този период.
Църковният народ бил потънал в невежество и суеверни страхове. Истинската вяра, която действа чрез любов, почти била изчезнала от света. Но Бог не може да търпи такова положение прекалено дълго. Той няма да остави делото Си недовършено да потъне в забрава. В този момент Бог издига Мартин Лутер и много други хора, които имат Павлови сърца, сърца, горящи за благовестието, горящи за Бога и за своите ближни. Всъщност Църквата е обречена да живее в една опозиционна среда през цялото време между първото и второто идване на Исус. И в тази враждебна среда Църквата не трябва да се крие, да се изолира и да се обгражда със стени, защото чрез Църквата Бог събаря стени, събира хората и ги прави един народ. Затова Божите служители трябва да бъдат открити, дръзновени, да бъдат близо до хората, да говорят честно за проблемите. И днес са блажени онези християнски водачи, които мразят лицемерието, не крият нищо, нито имат от какво да се срамуват, които хората познават такива, каквито са, и които могат без страх да призоват Бога и цялото общество за свои свидетели. Нуждаем се днес тъкмо от такава откритост и яснота.
Преди Солун Павел, заедно със Сила, е понесъл страдания във Филипи. В Солун също среща силна съпротива. Но тези беди не го разколебават. Напротив, Бог му дава смелост да продължи да проповядва благовестието, каквито и да са последствията. И това е още едно доказателство за Павловата искреност. Хората са готови да страдат само за това, в което вярват.
Описвайки своето посещение в Солун, Павел говори за служението си там и се уподобява едновременно на майка и на баща. Бог поверява благовестието на Павел, както стопанинът поверява имота си на назначен от него управител. Павел говори като човек, проверен от Бога, одобрен от Бога, получил Божието доверие и стремящ се да угоди на Бога. Настойниците на благовестието са отговорни преди всичко не пред Църквата, не пред нейните синоди и водачи, а пред самия Бог. От една страна, това е доста затрудняващо, защото Бог е способен да проникне много дълбоко в нашите сърца и техните тайни, а критериите Му са твърде високи. От друга страна, това действа освобождаващо, тъй като Бог знае за нас всичко и е много по-милостив съдия от който и да било човек или църковна институция. Да бъдеш отговорен пред Него, означава да бъдеш освободен от тиранията на човешката критика.
И отново Реформацията е това движение в историята на Църквата, което в най-голяма степен, след апостол Павел, ни разкрива значението на тази истина, значението на личните взаимоотношения между Бога и Неговите синове и дъщери. Отношения, в които доверие и отговорност се обединавят в любовта. Изграждайки личната си връзка с Бога, Мартин Лутер започва да прави ясно разграничение между Божия авторитет и авторитета на църковните и светските власти. И да издига на първо място Божия авторитет. Той осъзнава, че е отговорен преди всичко пред Бога и след това пред някакви църковни или светски власти.
Тази лична връзка с Бога помага на вярващия да бъде честен, открит и истински загрижен и във връзката си с другите вярващи. Ап. Павел използва няколко интересни метафори, за да обясни своята загриженост за другите. Двете най-силни такива метафори са на пръв поглед противоположни. Апостолът уподобява себе си на кърмеща майка и след това на баща на повярвалите солунци. Контрастът между апостолската власт и майчинската нежност е доста изразителен. Има ли по-нежна от майчината любов?! И има ли по-голям човешки авторитет в християнската църква от този на апостола? Павел съчетаваше и двете и даде пример със себе си за другите християнски водачи, но също и за всички християни. Павел добавя, че не само е бил нежен към солунците като майка, но и е бил готов да се жертва за тях (ст.8). Вместо със своята власт да ги накара да му служат, той им служи. Някои християнски водачи се държат като себични и деспотични господари. Колкото повече се оспорва техният авторитет, толкова повече те го налагат. Но Павел ни учи днес да развиваме у себе си все повече нежността, любовта и всеотдайността на майката.
Павел увещавал и утешавал солунските християни, както баща чедата си. (ст. 11). Въпреки че, като апостол, може да поиска църквата да поеме разходите му и да му осигури добри условия за работа, той прави всичко възможно да не е в тежест, но вместо това приема ролята на техен баща, както чрез примера, който им дава, така и чрез своите напътствия. Възпитателната роля на бащата, а също и на духовния водач (каквито всички ние сме призовани да бъдем в служението на благовестието), включва личен пример, но също и насърчение, утешение и съветване.
Не е ли удивително, че в своята пастирска грижа за солунците Павел твърди, че съчетава в себе си ролята на баща и на майка?!
За такова едно християнско служение, изпълнено с всеотдайна честност и пастирска загриженост, служение, в което човек отдава себе си като жива жертва, ратува движението, което ние наричаме Реформация. Започнало на 31.10.1517 г., преди точно 500 години, то е най-голямото съживително и обновително движение. Обхваща цяла Северна и Западна Европа, Англия, а след това Северна Америка, а днес е достигнало до всички краища на света. В различните страни движението за обновление и реформация на латинската църква има различни наименования и различни лидери, но и много общи черти със започнатото от Мартин Лутер дело. Методистката църква, на която ние имаме честта да принадлежим, е възникнала също в резултат на едно такова мощно съживително движение, насочващо вярващите към спасителната Божия благодат, подарена ни в Господ Исус Христос.
Истината за Божията спасителна благодат не може да бъде формулирана и доказана като математическа теорема. Тя не е и знание, което може да се предава от поколение на поколение, макар че възпитанието и приемствеността имат огромно значение. Всеки вярващ трябва сам да достигне до тази истина, сам трябва да вземе решение да повери живота си в ръцете на Бога и да приеме като дар от Господ Исус Христос прощението на греховете си и вечния живот. Затова и всяко ново поколение вярващи отново и отново повежда тази борба за победа на духа над плътта. Затова и делото на Реформацията е актуално днес. Ние днес в България също имаме нужда от Реформация. Хората, които са преживели лична среща с Бога в лицето на нашия Спасител и Господ Исус Христос и са приели Неговата благодат, са твърде малко и тяхната отговорност е голяма. Ако ние сме такива хора, нека да се радваме и нека да бъдем вестители на Евангелието.
Новият завет ни казва, че не е най-важно това, което трябва да правим за Бога, а какво Бог е направил вече за нас. Това, което можем да направим за Бога, никога не може да бъде достатъчно. Ние, включително и аз, често се чувстваме виновни за това, което не сме направили, чувстваме се недостойни пред Бога. Изходът от това трудно положение, който и Мартин Лутер откри в Божието слово, който и ние сега си припомняме и никога не трябва да забравяме, е, че Бог ни е възложил само една-единствена отговорност – да вярваме в Неговото обещание. Поради вярата ни в това, което Бог вече е направил за нас, ние можем да се радваме на благословението да имаме общение с Бога и да бъдем Негови съработници, макар че може би не се молим достатъчно, не даваме достатъчно или не жертваме достатъчно.
Нека не сме движени от измамливото желание да угодим на хората. Нека съзнанието ни да бъде изпълнено с мисълта за Небето и за това, че ние можем да бъдем най-полезните хора на земята само като държим Словото на живота в един все по-мрачен и все по-безнадежден свят. Нека се хвалим с това, което Исус е направил за нас, и да отдаваме слава само на Него. Амин!



Цитати:


Последни новини

Международна научна конференция

15.11.2017

На 13 и 14 ноември, от 9.00 до 18.00 часа, в Конферентната зала (северно крило на Ректората) се проведе международна научна конференция, посветена на 500-та годишнина от началото на протестантската Реформация. Участваха преподаватели от Богословския и Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, български протестантски богослови и пастори, гости-учени от Унгария, Австрия и Франция. […]

Прочети повече

Новини, От страната