“Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците; не съм дошъл да разруша, но да изпълня. Защото, истина ви казвам: Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от тия най-малки заповеди и научи така човеците, най-малък ще се нарече в небесното царство; а който ги изпълни и научи така човеците, той ще се нарече велик в небесното царство. Защото, казвам ви, че ако вашата правда не надмине правдата на книжниците и фарисеите, никак няма да влезете в небесното царство.”                  /Матей 5:17-20/

 

          А/ Сред многото упреци срещу “презрения и отхвърления от човеците”, разбира се, не липсваше твърдението, че Той поучава новости и основава една нова религия. Това може да се каже още по-убедително поради факта, че много от понятията, използвани от Исус, не се срещаха сред юдеите. Те или не ги употребяваха, или правеха това в друг смисъл, не с толкова богато съдържание и мощно значение. Освен това едно поклонение пред Бога “в дух и истина” може да се стори нова религия на онези, които до този момент не познават нищо друго, освен външно поклонение пред Него, и не са имали нищо друго, освен “вид на благочестие” /2 Тим.3:5/.

 

          Б/ Вероятно желанието на някои хора е да приемат, че Исус отмени старата религия, за да въведе в сила една нова, за която можем да си помислим, че е един по-лек път към небето. Но нашият Господ оборва както суетната надежда на едните, така и необоснованото заблуждение на другите.

 

          Ще разгледам думите Му в оня ред, в който са дадени, като всеки стих ще приема като изходна точка за размишления.

 

          І. 1. Първо: “Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона и пророците; не съм дошъл, за да разруша, а да изпълня”.

          Законът, даден от Мойсей на израилтяните, съдържа всички заповеди и разпореждания за жертвоприношенията и храмовия култ. Но Господ дойде, за да отмени ритуалния и церемониалния закон, да го премахне съвсем. Това свидетелстват всички апостоли – не само Варнава и Павел, които се съпротивиха срещу учителите, настояващи “да се пази Мойсеевият закон” /Деян.15:5/; не само Петър, за когото спазването на закона беше “изпитване на Бога” и “налагане на хомот, който нито бащите ни, нито ние можем да носим” /Деян.15:10/. Това свидетелстваха всички апостоли и стареи, които единодушно решиха, че спазването на закона би “разстроило душите” на вярващите /15:24/. Този “враждебен закон Исус махна отсред и го прикова на кръста” /Кол.2:14/.

 

          2. Но моралният закон, съдържащ се в Десетте заповеди и настойчиво напомнян от пророците, не беше отменен. Исус нямаше намерението да отменя някоя негова част. Защото това е закон, който никога не може да бъде отменен. Моралният закон е положен на съвсем различна основа от церемониалния. Последният беше само преходна мярка за един непокорен и коравовратен народ, докато първият съществуваше от създанието на света и беше написан не на плочи от камък, а на сърцата на всички човешки чада, сътворени от Божията ръка; и макар че буквите, написани от Божия пръст, до голяма степен бяха обезсилени от греха, те все пак не можеха да бъдат съвсем заличени, докато все още имаме съзнание за добро и зло. Всяка част от тоя закон трябва да остане за цялото човечество и за всички времена в сила. Защото моралният закон не е зависим нито от място и време, нито от други преходни обстоятелства, а само от същността на Бога и същността на човека и непреходното отношение между тия две страни.

 

          3. “Не съм дошъл да разруша, а да изпълня”. Някои са вярвали, че с това нашият Господ иска да каже: дошъл Съм да изпълня закона чрез Своето неотклонно и съвършено покорство. Без съмнение в този смисъл Той изпълни закона във всичките му части. Но тук очевидно не това е споменато; подобно разбиране би противоречало на целта на излаганото поучение. Без съмнение Той казва: дошъл Съм да утвърдя закона в цялата му пълнота, независимо от заблуждаващите мнения на хората. Дошъл Съм, за да оповестя истинското и пълно значение на всички части на закона, да покажа широчината и дължината, целия обхват на всяка негова заповед, да изложа височината и дълбочината му, неговата непонятна чистота и духовна природа.

 

          4. Върху това нашият Господ говореше с пълна яснота и изчерпателност от началото до края на проповедите Си. Целта Му не беше да донесе на света една нова религия. По-скоро искаше да припомни съществуващата от началото – една религия, която несъмнено е стара като творението, като човека, който се появи в момента на излизането на “живата душа” от ръката на Бога /такава е природата на религията, защото някои нейни аспекти днес се отнасят за човека като паднало същество/; една религия, засвидетелствана от закона и пророците през всичките следващи поколения. Но тя никога не беше така съвършено обяснена и така проникновено разбрана, докато великият Творец на тази религия сам не дойде, за да даде на човечеството автентичното тълкуване на всичките й части. Същевременно Той даде да се разбере, че тя никога няма да бъде променена, а ще остане в сила до края на света.

 

          ІІ. 1. “Истина ви казвам” /едно тържествено въведение, показващо важността и достоверността на казаното/: “Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне”. “Ни една йота” – това буквално означава нито една чертичка, нито една точка. Това е познат израз, който подчертава, че нито една  частица от моралния закон, колкото и ненужна да изглежда, няма да отпадне.

 

          Двойно негативният израз, приложен тук, усилва смисъла, за да не възникне никакво противоречие. Думата “премине” в оригинала е не само в бъдеще време, т.е. да казва само какво ще бъде, а и в повелително наклонение, т.е. казва какво трябва да бъде. Имаме едно властно слово, което изразява суверенната воля и властта на Този, чието слово е закон за небето и земята и стои непоклатимо до века.

 

          “Докато премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине”, докато не се случат всички неща, които трябва да се случат. Така че тук няма място за жалкото тълкуване, което някои се изкушават да дават, че “нито една частица от закона няма да премине, докато целият закон не бъде изпълнен”. И понеже Христос го изпълни, значи законът стана вече безпредметен, понеже Евангелието беше въведено в сила. Не! Думата “всичко” не се отнася до закона, а обхваща всички неща на небето и на земята.

 

          2. От всичко това трябва да научим, че няма никакво противоречие между закона и Евангелието. Няма оправдание за схващането, че законът трябваше да премине, за да може да влезе в сила Евангелието. На практика никое от двете не заема мястото на другото, а те напълно се съгласуват. Да, същите думи, разгледани от различни аспекти, са части както на Евангелието, така и на закона. Ако се възприемат като заповеди, те са части от закона. Ако се разбират като обещания, те спадат към Евангелието. Разглеждат ли се думите “Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце” като заповед, те са част от закона. Разглеждат ли се като обещание, са част от Евангелието. Евангелието не е нищо друго, освен представяне на закона във вид на обещание. Следователно нищетата по дух, чистотата на сърцето и всякакви други неща, включени в святия закон на Бога, не са нищо друго, освен многобройни и скъпоценни обещания, които биват разглеждани в светлината на Евангелието.

 

          3. Затова между закона и Евангелието съществува най-тясна връзка, която можем да си представим. От една страна, законът постоянно приготвя пътя за Евангелието и насочва вниманието към него; от друга страна, Евангелието постоянно води до едно все по-точно изпълняване на закона. Например законът изисква от нас да обичаме Бога и ближните си, да бъдем смирени, кротки и святи. Ние усещаме, че не сме способни за това, че то не е възможно за човека. Но виждаме едно Божие обещание, според което Той ни дава изискваната любов и ни прави смирени, кротки и святи. Ние схващаме това Евангелие, тази Блага вест: всичко е сторено за нас, ако вярваме; “изискванията на закона се изпълняват в нас” /Рим.8:4/ чрез вяра в Христос.

 

          По-нататък можем да наблюдаваме, че всяка заповед в Свещеното писание е преди всичко едно скрито обещание. Защото Бог казва: “Ето завета, който ще направя с израйлевия дом. След ония дни, казва Господ, ще положа закона си във вътрешностите им и ще Го напиша в сърцата им”/Йер.31:33/. Чрез това тържествено обещание Бог се задължава да ни даде това, което винаги е изисквал от нас. Заповядал ли ни е Той да се молим непрестанно, да се радваме винаги, да бъдем святи като Него? Да. И точно това ще стори в нас. Ще стане това, което е казано от Него.

 

          4. Ако нещата стоят така, то не може да има никакво съмнение, че можем да не се съгласим с хората, казващи, че Божиите заповеди са отменени, и то според тях под особеното ръководство на Святия Дух. Христос ни даде едно непогрешимо правило, с помощта на което да осъждаме подобна дързост. Според него християнската вяра, доколкото тя съдържа в себе си целия нравствен закон като изискване и като обещание, е последното от спасителните средства, дадени от Бога. Нищо друго няма след нея. Тя ще остане в сила до края на света. Следователно, всички нови откровения са от сатана, а не от Бога, и всички претенции за един по-съвършен начин на спасение са несъстоятелни. “Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат” /Мат.24:35/.

 

          ІІІ. 1. “Който наруши една от тия най-малки заповеди и научи така човеците, най-малък ще се нарече в небесното царство, а който ги изпълни и научи така човеците, той ще се нарече велик в небесното царство”.

 

          Кои са тези хора, които упрекват, че се проповядва законът? Не виждат ли те върху кого ще падне укорът? Който ни презира по тази причина, презира Оня, Който ни е пратил. Проповядвал ли е някой някога закона така, както Исус, макар че Той не дойде да съди, а да спаси света? Може ли някой да проповядва закона по-ясно и сериозно, отколкото Христос прави това в разглеждания текст? Кой би усъвършенствал думите Му? Кой иска да съветва Исус как да проповядва? Кой иска да Му посочи един по-добър път за разпространение на благовестието от тоя, който Той получи от Отца?

 

          2. “Който наруши една от тия най-малки заповеди” – най-дребното от тия заповеди. Формулировката “тия заповеди” означава “ закона” или  “закона и пророците”. Виждаме, че пророците не прибавиха нищо към закона, а водени от Святия Дух, го проповядваха, обясняваха и изостряха вниманието към него.

 

          “Който наруши една от тия най-малки заповеди”. Преди всичко, който стори това умишлено и дръзко, Божият гняв остава на него, и то толкова сигурно, като че ли е погазил целия закон. Едно само стига, защото “който опази целия закон, а съгреши в едно нещо, бива виновен във всичко”/Яков 2:10/. Няма да има никакво снизхождение за една-единствена любима страст, никакво местенце за какъвто и да е идол, никакво извинение, дори когато човек си позволява един любим грях, а е оставил всички други. Бог изисква пълно покорство. Трябва да изпълняваме всичките Му заповеди, иначе са напразни всичките усилия, които полагаме да спазваме някои от заповедите, и нашите бедни души са изгубени веднъж завинаги.

 

          “Една от тия най-малки заповеди”: тук е изключено всякакво извинение, чрез което мнозина ужасно мамят себе си, но не могат да измамят Бога. Грешникът казва: “Този грях не е ли много малък? Няма ли Бог да си затвори очите за него? Положително няма да бъде така дребнав и да го запише, след като не престъпвам по-важни части от закона”. Суетна надежда! По човешки ние можем да говорим за по-важни и по-маловажни заповеди, но всъщност те не могат да се делят. Няма такова нещо като малък грях. Всеки грях е престъпване на святия и съвършен закон и оскърбление за великия Господар на небесата.

 

          3.  “И научи така човеците”. В определен смисъл може да се каже: който нарушава публично дадена заповед, той учи и другите да правят същото. Защото примерът говори много по-силно от поучаването. В този смисъл е ясно, че всеки пияница е един учител по пиянство и всеки нарушител на съботата непрестанно учи ближните си да потъпкват Господния път. И не само това. Който вече по навик престъпва закона, рядко ще се задоволи само с това. Обикновено той учи другите чрез слово и пример да правят същото, особено ако закоравее и не обича да бъде изобличаван. Подобен грешник бързо се превръща в адвокат на греха. Защитава това, което е забранено. Оправдава греха, който не иска да остави, и учи другите да правят така.

 

          “Най-малък ще се нарече в небесното царство”. Това означава, че той няма да има никакъв дял в него. В небесното царство, което е на земята, е чужденец. Няма никакъв дял в това наследство, в правдата, мира и радостта в Святия Дух /Рим.14:17/. Затова няма и никакъв дял в  славата, която има да се открие /Рим.8:18/.

 

          4.  Но щом има хора, които престъпват Божиите заповеди и учат и другите на това, кои са те? Кого има предвид нашият Господ? Очевидно тук става дума за лица, притежаващи авторитета на изпратени от Него учители, които нарушават закона и публично обучават другите да правят същото; за хора, чийто живот и учение са опорочени.

 

          5. Има много видове такива учители. Едни живеят съзнателно в грях и са свикнали с такъв начин на живот. Ако един закоравял грешник учи другите чрез живота си, колко повече върши това един грешен проповедник, ако и да не се опитва да защитава, извинява или разкрасява греха си! Върши ли това, на дело той е убиец, най-големият убиец на своята църква. Работи за това преизподнята да не остане незаселена. Превъзходен инструмент е в ръката на княза на мрака. При кончината му “преизподнята се раздвижва поради него, за да го посрещне, когато дойде”/Ис.14:9/, и заедно със себе си завлича още маса народ в бездната.

 

          6. Други са добродушни и приветливи, водят един удобен и невинен живот; не се безпокоят нито за видимите грехове, нито за вътрешното освещение, не ги вълнува нито това, нито онова. Не са нито за, нито против религията; публично и частно водят обикновен живот и по никакъв начин не желаят да бъдат различни от останалите. Подобен род проповедник не само престъпва една или няколко от “тия най-малки заповеди”, но и съществени и важни части на Божия закон, които изискват не само вид на благочестие, но и сила. Погазва всички принципи на заповедите, претендиращи да прекарваме със страх времето на своето престояване /1 Петрово 1:17/ и да “ изработваме със страх и трепет спасението си” /Фил.2:12/, “кръстът ни да бъде препасан и светилниците запалени”/Лука 12:35/, да се стремим да минем през тясната порта и да учим другите на същото с цялостното си поведение и с принципната насоченост на своята проповед. С това такъв проповедник  само успокоява онези, които спят в удобното си легло и считат себе си за християни, макар че изобщо не са. На всички, които се стараят да служат, дава съвета да не се безпокоят, да си продължат спането. Нищо чудно такъв проповедник и неговите последователи да се пробудят във вечния огън.

 

          7. Още по-зле е при онези проповедници, които стоят в челните редици на противниците на Евангелието и открито и изразително осъждат закона или говорят зле за него /Яков 4:11/. Те учат хората да престъпват не само една заповед, била тя голяма или малка, а целия закон с един замах. С много думи учат съвсем неприкрито: “ Какво стори нашият Господ със закона? Отмени го”. “Имаме само една заповед и тя е да вярваме”. “Всички заповеди са неприложими в наше време”. “Чрез изискванията на закона никой не е задължен да направи и една-единствена крачка, да даде и един грош, да сложи в уста и една хапка или да се откаже от нея”. Това е бунтовничество. То означава да се противопоставяш пред лицето на Господа и да Му кажеш, че не си разбрал посланието, което Той ти е поверил. Господи, не им считай този грях! Прости им, Отче, те не знаят какво правят!

 

          8. Най-лошото последствие от това заблуждение е, че поразените от него хора истински вярват, че прославят Христа, като погазват Неговите заповеди, и отдават чест на името Му, като разбиват учението Му. Да, те Го прославят като Юда, когато целуна Исус и Му рече: “Здравей, Учителю!” Господ с право може да каже на всеки такъв: “С целувка ли предаваш Човешкия Син?” /Лука 26:48/. Да говориш за кръвта на Христа, а да сваляш короната Му и да се отнасяш лековато към някоя част от закона с оправданието, че искаш да дадеш предимство на Евангелието, не означава друго, освен предателство с целувка. Никой не може да рече, че прави друго, при положение че с проповедта си директно или индиректно подбужда към непокорство или представя така Христа, щото отменя дори една от най-малките заповеди.

 

          9. Наистина никой от нас не може да оцени истински това, което Бог ни е открил. Всички трябва да признаем, че сме спасени по благодат чрез вяра, за да се не похвали никой /Еф.2:8, 9/. Това, което трябва да призоваваме всеки готов за покаяние грешник, е: “Повярвай в Исуса и ще се спасиш” /Деян16:31/. Но същевременно трябва да се постараем да обясним на всички, че няма друга вяра, освен “вярата, която действа чрез любов”/Гал.5:6/. Не можем да бъдем спасени чрез вяра, докато не сме избавени от властта на вината на греха. Когато казваме: “Повярвай и ще се спасиш”, с това не казваме: “Повярвай и ще се възкачиш от греха направо в небето, без да си осветен, понеже вярата заменя освещението”. Обратно, повярвай и така ще стигнеш до освещението. Повярвай в Господа Исуса и така ще имаш мир и в добавка сила. Ще получиш сила от Този,  в Когото вярваш, за  да стъпчеш греха  под нозете  си; сила, за да възлюбиш Господа с цялото си сърце и да Му служиш с всичките си сили. Сила за “постоянство в добри дела”, за да търсиш “слава, почест и безсмъртие” /Рим.2:7/. Ще изпълняваш и изучаваш Божиите заповеди – от най-малката до най-голямата; ще учиш другите на това чрез делата и думите си и така ще бъдеш велик в небесното царство.

 

          ІV. 1. Всеки друг път към това царство, към славата, почитта и безсмъртието, все едно как го наричаме, е в действителност път към погибел. Той няма да донесе мир на никого. Защото така говори Господ: “Ако вашата правда не надмине правдата на книжниците и фарисеите, никак няма да влезете в небесното царство”.

 

          Книжниците, описвани толкова често в Новия Завет като свирепи противници на нашия Господ, не бяха писатели или хора, занимаващи се с писмена работа, каквато бихме си помислили от името им. Те не бяха и специалисти по право в днешния смисъл на думата. Тяхната дейност нямаше нищо общо с дейността на един юрист. Те бяха запознати с Божия закон, а не с човешките закони. В тази област бяха специалисти. Същинската и особена тяхна задача беше да прочитат закона и пророците и да ги тълкуват, предимно в синагогите. Те бяха общопризнатите проповедници на юдеите. Така че ако търсим истинското значение на думата, можем да ги назовем  “богослови”. Защото книжниците бяха направили от богословието своя професия; заради учеността си се радваха на голяма почит сред юдеите.

 

          2. Фарисеите бяха много стара секта или общност. Името им произлиза от думата “отделени”. Те не се отделяха или отчуждаваха от народната вяра, но се отличаваха с много строгия си живот и внимателното си поведение, загрижени да изпълнят закона до последната подробност. Плащаха десятък от гьозума, копъра и седефчето. Затова хората ги почитаха и бяха смятани за най-святите.

 

          Мнозина книжници принадлежаха към сектата на фарисеите. И Павел беше получил образование на книжник – първо в Тарс, после в Ерусалим при нозете на Гамалиил /един от най-образованите книжници по онова време/. Пред Синедриона Павел казва за себе си: “фарисей съм и син на фарисеи”, а пред цар Агрипа: “Според най-строгото учение на нашето вероизповедание живях като фарисей” /Деян. 23:6 и 26:5/. Общо взето, книжниците и фарисеите действаха в съгласие. Затова Исус ги споменаваше заедно и в много случаи произнасяше обща присъда над тях. В цитираното място те са представени като превъзходни познавачи и учители по религия. Книжниците бяха уважавани като най-мъдрите, а фарисеите – като най-святите измежду хората.

 

          3. Не е трудно да установим що е “правдата на книжниците и фарисеите”. Нашият Господ разказва какво считаше за себе си един от тях. Този фарисей ясно описва своята съвършена праведност /Лука 18:10/. Той отиде в храма да се помоли, но възхитен от святостта си, забрави за какво е отишъл. Впечатлява това, че не се моли, а само обяснява на Бога колко е мъдър и добър. Праведността му се състоеше от три части. Първо, “не съм като другите хора”. Не съм грабител, неправеден, прелюбодеец; не съм и като този бирник. Второ, “постя дваж седмично”; и трето, “давам десятък от всичко”.

 

          “Не съм като другите хора”. Това не е дреболия! Не всеки може да го каже. Все едно че казва: “Аз не си позволявам да бъда влачен от модата, а живея според разума; не вземам пример от хората, а от Божието слово”. Колкото и разпространени да са греховете на грабителството, неправдата и прелюбодейството, дори между тези, които се наричат Божии чада, аз не съм като тях. /Човек може да бъде законен грабител, който не е виновен според човешкото правосъдие, но използва невежеството или безизходицата на другите. Такива грабители има по всички кътчета на нашата страна/. “Не като този бирник” – не съм се провинил с никакъв публичен или безсрамен грях. Не съм изявен грешник, а почтен и честен човек с безукорен живот и поведение.

 

          4. “Постя дваж седмично”. В тези думи има повече съдържание, отколкото се вижда на пръв поглед. Всеки фарисей постеше строго всеки понеделник и четвъртък. В понеделник – като възпоминание на Мойсей, получил на този ден /според преданието/ двете каменни плочи с Десетте заповеди. Четвъртък – като възпоминание за счупването на плочите, когато Мойсей видя народа да играе около златното теле. В тези два дни фарисеите не вкусваха храна до третия час следобед, когато започваше вечерното жертвоприношение в храма. До това време те оставаха някъде из храма, където помагаха за приносите и участваха в общите молитви. Останалото време прекарваха или в частна молитва, или в изучаване на Писанията, в четене на закона и пророците и в размишления. Всичко това е обхванато в думите “постя дваж седмично”.

 

          5. “Давам десятък от всичко”. Към това фарисеите се придържаха особено стриктно. Не правеха изключение и в най-малките неща, даваха десятък дори от гьозума, копъра и седефчето. Не искаха да задържат и най-малкото от това, което според тях беше Божие.

 

          Да, строгите фарисеи не се задоволяваха да дадат само десятък от приходите си на своите свещеници и левити; те даваха още една десета за бедните. Една десета отиваше за милостиня, и то със същата точност, с която се стараеха да върнат на Бога онова, което считаха, че са получили от Него. Общо една пета от приходите си те жертваха за Бога и за бедните.

 

          6. Такава беше правдата на книжниците и фарисеите – една правда, която отива по-далеч от обичайните представи за нея. Може би някой възразява: “Всичко това е погрешно и подвеждащо. Те бяха група лицемери”. Несъмнено някои бяха – хора без вяра, без страх от Бога и без желание да Му угодят, загрижени не за похвала от Бога, а от човеците. Това нашият Господ осъди и изобличи. Но не бива да вярваме, че понеже имаше лицемерие между тях, всички фарисеи бяха такива. Лицемерието не беше характерно за тия хора. То не беше отличителен белег на тяхната секта. Много повече става дума за това, което казва Исус: ”Уповават на себе си, че са праведни, и презират другите” /Лука 18:9/. Това е отличителният им белег. Но фарисей от тоя род не може да бъде лицемер. Очевидно става дума за самозаблуждение – той мисли, че е праведен. Но не е лицемер. На него не му е ясно каква неправда има в себе си. Той казва на Бога това, което мисли: че е значително по-добър от другите хора.

 

          Примерът на Павел е достатъчен, за да се разсее всякакво съмнение. Не само като християнин той можеше да каже: “Затова и аз се старая да имам всякога непорочна съвест спрямо Бога и човеците”/Деян.24:16/, но и относно фарисейския си период: “Братя, до този момент съм живял пред Бога със съвършено чиста съвест”/Деян.23:1/. И в двата случая искреността му беше еднаква. Той беше толкова малко лицемер, когато преследваше църквата, колкото и когато проповядваше онова, което някога беше гонил. За да имаш правдата на книжниците и фарисеите, беше нужна честна вяра, че това са праведни хора и с всичките си действия принасят служба на Бога.

 

          7. И все пак нашият Господ казва, че нашата правда трябва да надмине тая на книжниците и фарисеите. Едно важно и съществено изказване, заслужаващо си да бъде сериозно и основно прието от всички християни. Но преди да се запитаме как нашата правда може да бъде по-голяма от тяхната, нека изследваме дали настоящата ни правда изобщо се доближава до нея.

 

          Първо, един фарисей беше “не като другите хора”. По отношение на външните белези той изглеждаше много добре. Така ли е с нас? Осмеляваме ли се изобщо да бъдем различни от останалите? Не ни ли се вижда по-лесно да плуваме по течението? Не потискаме ли често вярата и разума си, понеже не искаме да изглеждаме чудаци? Не ни ли тежи да изглеждаме старомодни и не се ли отстраняваме така от пътя на святостта? Имаме ли куража да заплуваме срещу течението, да тръгнем не по посоката на света и да се покоряваме повече на Бога, отколкото на хората? Ако не, значи изоставаме далеч зад фарисеите. Блазе ни, ако изобщо някога ги догоним.

 

          Но нека разгледаме нещата още по-точно. Можем ли да повторим заедно с фарисея: “Не върша никакво зло. Не практикувам никакъв видим грях. Не правя нищо, за което сърцето ми да ме осъжда?” Така ли е и при теб? Сигурен ли си? Няма ли никакви навици в живота ти, за които сърцето ти не те осъжда? Ако не си прелюбодеец и си безупречен в думи и дела, не си ли навярно неправеден? Големият мащаб на праведността е тоя: “Прави на другите това, което искаш те да правят на теб”. Живееш ли по това правило? Наистина ли не вършиш на никого това, което не обичаш другите да ти вършат? Да, не си ли несправедлив? Не си ли грабител? Не правиш ли печалба от простотията или от принудата на хората – нито при купуване, нито при продаване? Ако си търговец, не искаш ли повече, отколкото е реалната цена? Не вземаш ли повече от някой невежа, отколкото от опитния? От детето повече, отколкото от препатилия търговец? Ако го правиш, защо сърцето ти не те осъжда? Ти си един безсрамен грабител. Не искаш ли повече от някой, който е в нужда и трябва да купи твоята стока неотложно? Ако го правиш, това си е чист грабеж. В тоя случай ти фактически не достигаш правдата на книжниците и  фарисеите.

 

          8. Второ, един фарисей прилага всички средства на благодатта /ако използваме нашия термин/. Той както пости често и много, дваж седмично, така и участва в жертвите. Винаги е участник в общите и лични молитви, както и в четене и слушане на Божието слово. Така ли е при теб? Постиш ли често и много – дваж в седмицата? Боя се, че не. Постиш ли поне веднъж? Боя се, че някои от нас не го правят. Не пропускаш ли нито една възможност да вземеш участие в християнското жертвоприношение? Мнозина наричат себе си християни и въпреки това не им мигва окото с месеци, а даже и с години да не ядат от хляба и да пият от чашата! Слушаш ли, четеш ли всеки ден Писанието и размишляваш ли над него? Събираш ли се за молитва с църквата, и то по възможност ежедневно; а ако нямаш възможност, когато успееш, преди всичко в деня, отреден за Бога? Стремиш ли се да си създадеш възможности за това? Радваш ли се, когато ти кажат: нека отидем в дома Господен /Пс. 122:1/? В личната си молитва имаш ли усърдие и прилежност? Допускаш ли да мине ден, без да си се молил? Не са ли мнозина от вас далеч от това да отделят няколко часа за тази цел /както фарисеите/, или мислите, че един час е напълно достатъчен, та дори и много? Молиш ли се по един час на ден или на седмица на своя Отец, Който е в тайно? Или на месец? Посветил ли си и един час, откакто си се родил, на лична молитва? О, бедни християнино! Няма ли фарисеят да се изправи като съдия пред теб и да те осъди на проклятие? Неговата правда е толкова по-голяма от твоята, колкото небето от земята.

 

          9. Трето, фарисеят даваше десятъка си и милостиня, и то по един щедър начин. Така ли е и с нас? Кой от нас е така богат на добри дела? Кой дава една пета от дохода си на Бога, и то от всеки вид доход? Кой от нас дава примерно от 100 фунта 20 – по десет за Бога и за бедните, или десет от петдесет фунта? Кога нашата правда при прилагането на всичките средства на благодатта, при слушане на Божиите заповеди, при отбягване на злото и при вършенето на добро поне ще е като тая на книжниците и  фарисеите?

 

          10. И все пак, дори ако нашата правда достигне тая на книжниците и фарисеите, какво ще ни ползва? Трябва да я надминем, за да влезем в небесното царство. Но как можем да я надминем? В какво превъзхожда един християнин книжника  и фарисея? Първо, християнската правда превъзхожда фарисейската по своя обхват. Въпреки че книжниците и фарисеите в много неща бяха извънредно точни, те си позволиха въз основа на преданията да занемарят онова, което беше също така важно. Например те до болка точно изпълняваха четвъртата заповед, така че не стриваха житен клас в съботен ден, но не бяха така точни с третата заповед, като си позволяваха лекомислени и дори лъжливи клетви. Така че правдата им не беше пълноценна. Обратно, правдата на един християнин е всеобхватна. Той не следва само една или няколко части на Божия закон, като занемарява други, а изпълнява всички заповеди, живее според тях и ги счита по-скъпоценни от злато и благородни камъни.

 

          11. Би могло дори да е така, някои книжници и фарисеи да са се стремили да спазват всички заповеди и поради това по смисъла на закона, по неговата буква, да са били праведни. Въпреки това правдата на един християнин превъзхожда правдата на книжника и фарисея, защото изпълнява както духа, така и буквата на закона и показва вътрешно и външно покорство. Тази правда в своята духовност не подлежи на никакво сравняване. Това е страната, на която нашият Господ особено набляга. Фарисейската правда беше само външна, християнската е вътре в човека. Фарисеите чистеха външното на чашата /Мат.23:25/, християнинът е вътрешно чист. Фарисеят се стараеше да покаже пред Бога добър живот, християнинът – едно чисто сърце. Първият отърсва листата, може би и плодовете на греха; вторият бие с брадвата по корена /Мат. 3:10/, не се задоволява с външната форма на благочестие и спазването на предписанията, докато не почувства вътре в живота и духа си Божията сила, която очиства и освещава.

 

          Да не вършиш зло, да вършиш добро, да спазваш всички Божии  предписания /правдата на фарисея/ – всичко това е външно. Напротив, нищетата по дух, претърпяването на страдания, благостта, гладът и жаждата по правдата, любовта към ближния и чистотата на сърцето /правдата на християнина/ са вътрешни неща. Дори миротворството и страданията заради правдата дават правото за благословение, свързано с тях, защото говорят за правилна вътрешна настройка, произтичат от нея, изразяват я и я затвърждават. Докато правдата на книжниците и фарисеите е само външна, така че в определен смисъл може да се каже, че правдата на християните е само вътрешна, защото всичките им дела  и страдания не значат нищо сами по себе си. Пред Бога те биват оценявани само по това от каква вътрешна нагласа произтичат.

 

          12. Който и да си ти, който носиш святото и почтено име християнин, погледни първо дали твоята правда не е изостанала зад тая на книжниците и фарисеите. Не бъди като останалите хора! Осмели се да останеш сам! Ако следваш множеството, трябва да вършиш зло. Нито навиците, нито модата да те водят, а разумът и вярата. Това, което другите вършат, не те засяга. Всеки ще отговаря за себе си пред Бога. Да, ако можеш да спасиш нечия душа, направи го, но спаси поне една – своята. Не влизай през портата на смъртта, понеже е широка и мнозина влизат оттам. Точно по това можеш да разпознаеш каква е тази порта. Пътят, по който вървиш, широк ли е, многолюден и моден? Несъмнено той води към проклятие. О, не бъди проклет заради тълпата! Бягай от лукавия. Скрий се от лицето на змея. Най-малкото не върши никакъв грях. “Който върши грях, е от дявола”. Внимавай да не стане така с теб. Що се отнася до външните грехове, Божията благодат е предостатъчна и за теб. Стреми се да имаш чиста съвест пред Бога и хората.

 

          Второ, нека твоята правда не изостане спрямо фарисейската, що се отнася до Божиите предписания. Ако професията или здравето ти не позволяват да постиш дваж седмично, остани верен на душата си и пости толкова, колкото силите ти позволяват. Не пропускай нито една обществена или лична възможност да излееш душата си пред Бога. Не осуетявай случая да ядеш от хляба и да пиеш от чашата, които са общение в тялото и кръвта на Господа. Бъди прилежен в изучаването на Писанието. Чети, колкото можеш, и размишлявай ден и нощ. Радвай се на всеки шанс да чуеш Словото на примирението, проповядвано от Христовите посланици и настойници на Божиите тайни. Ако прилагаш всички благодатни средства и старателно пазиш Божиите порядки, с това най-малкото изпълняваш правдата на книжниците и фарисеите.

 

          Трето, не изоставай от тях по отношение  на вършенето на добро. Давай милостиня от всичко, което имаш. Гладува ли някой? Нахрани го. Жаден ли е някой? Дай му да пие. Гол ли е някой? Облечи го. Имаш ли благата на тоя свят, не бъди стиснат в благотворителността си. Бъди милостив до предела на силата си. Защо не като фарисея? Сега, докато е време, “спечели си приятели чрез неправедното богатство, та когато се привърши, да те приемат във вечните жилища” /Лука 16:9/.

 

          13. Но не се задоволявай с това. Твоята правда трябва да  е по-голяма от тая на книжниците и фарисеите. Не бъди доволен да изпълниш целия закон, а да съгрешиш в едно нещо /Як.2:10/. “Понеже считам за прави всичките Твои правила за всяко нещо, затова мразя всеки лъжлив път” /Пс.119:128/. Прави всичко, което Господ е наредил, и то с всичката си сила. Ще имаш сила за всичко чрез Оня, Който те подкрепя /Фил.4:13/. Без Него няма да сториш нищо.

 

          Но над всичко нека твоята правда да надмине тая на книжниците и фарисеите по чистота и духовност. Каква ти е ползата от съвестното изпълнение на религиозните форми, от съвършената външна непорочност? Твоят път трябва да отвежда по-надалеч във височина и дълбочина. Твоята вяра трябва да бъде религия на сърцето. Бъди нищ по дух, малък, нисък, незначителен и недостатъчен в собствените си очи, удивен и свален в праха пред лицето на Божията любов, която е в Христос Исус, твоя Господ. Бъди сериозен, нека потокът на мислите, думите и делата ти да бъде такъв, сякаш произтича от най-дълбоко убеждение, че стоиш на ръба на бездната и всеки момент ще паднеш – или във вечна слава, или във вечния огън! Бъди кротък. Душата ти да е изпълнена от приветливост, благост, търпение и постоянство спрямо всички човеци; в същото време всичко в теб да жадува по Бога, живия Бог. Копней да бъдеш събуден и преобразен по Неговия образ и в това да намериш задоволство. Обичай Бога и всички хора. В този дух върши дела и преживявай всичко. Тогава правдата ти ще надмине тая на книжниците и фарисеите и ти ще бъдеш велик в небесното царство.  



Цитати:


Последни новини

Ваканционни седмици и уикенди за деца

24.09.2018

Комисията за работа с деца поздравява всички деца и учители с началото на новата учебна година! С началото ѝ се завръщаме и в Неделното училище след едно горещо и много хубаво лято. Традиционно планираният детски лагер тази година не се състоя, защото в обявения срок имаше записани само 16 деца. Комисията взе решение „да занесе“ […]

Прочети повече

Новини, От страната