Откъс от книгата „Уесли и хората, наречени методисти“ на Ричард Хайценратер 

 

В различните си спомени за възхода и развитието на методизма Уесли често подчертава спонтанността на началото и неограничеността на развитието му. Според него Бог издига хората, наречени методисти, с намерението да ги използва за специфична и подходяща задача, но не е необходимо начинът за изпълнението ú да бъде предсказуем и предопределен.

 

         Задачата за определянето на действителното начало на едно движение, което започва спонтанно и без цел или предварителен замисъл, в най-добрия случай е трудна. Още през 1765 година Джон Уесли отбелязва: “Не е лесно да се изброят различните истории, които са разказвани за хората, наречени методисти” (“Кратка история на методизма”; Short History of Methodism). И все пак, когато решава да напише история за методистите в своята “Църковна история” (Ecclesiastical History, 1781 г.), Уесли много точно посочва три етапа в развитието на методизма преди 1739 г.: Оксфорд, Джорджия и Лондон. Това предложение за пълна последователност в ранното развитие осигурява полезна рамка, в която да изследваме корените на методизма.

 

 

Първи етап в зараждането на методизма – Оксфорд

 

         Историята за началото на “хората, наречени методисти”, съвсем естествено е свързана с личната история на Джон и Чарлз Уесли. Джон е, както признават и неговите съвременници, “главният ръководител” на оксфордските методисти (EMW, 2:38). В последните години се твърди, че Чарлз е основател на групата. Поне една история посочва, че Уилям Морган има сериозни претенции за званието “първи методист” (М&М, 233). Издирването на първия методист не е лесно; началото на едно движение често не е лесно да се посочи. Точна “дата на началото” може да бъде удовлетворението на педанта, списък на “член-основателите”-  мечтата на архивиста, изтъкнатият основател – необходимостта на автора на жития. Но историкът обикновено са задоволява да опише развитието така, както се е случило, и да позволи на сложността на ситуацията да определи на кои въпроси е подходящо да се отговори.

     

Джон Уесли постъпва в Оксфорд през юни 1720 г., след като седем години учи в училището Чартърхауз. Там той се обучава по програма за класическо образование. Целта на програмата е да го подготви за университета. Неговият колеж е Краист Чърч (Christ Church,  за този колеж не се казва Christ Church College), най-големият и, както казват някои, най-престижният от всички училища, които съставляват Оксфорд. Болшинството от учещите в Оксфорд се подготвят за длъжност в правителството, медицината, правото (съда) или църквата. Преподавателите в различните колежи, отговорни за изпълнението на програмата, по статут са предимно със свещенически сан. Затова не е изненадващо, че когато през 1724 година Джон Уесли  получава бакалавърска степен и има намерение да продължи като преподавател в колежа, се изправя пред възможността да започне процедура за ръкополагане. С незабавната подкрепа на баща си и съгласието на майка си (тя смята, че това ще го подтикне към изучаването на  “практично богословие”, докато Самюел го насочвал към критично познание) той започва да се подготвя за изпит за ръкополагане. (Letters[1], 25:158-60).

 

         Свещеническото обучение в Англиканската църква включва, след получаването на степен бакалавър по хуманитарни науки, изпит пред епископ преди ръкополагане за дякон, след това – две години пробен период (включващ продължаване на академичното обучение за получаване на степен магистър по хуманитарни науки, едновременно с подготовката за следващия изпит), друг изпит пред епископ и ръкополагане за презвитер или свещеник. Академичният и църковният процес протичат едновременно, но са съвсем различни. Обикновено не се очаква (още по-малко е необходимо условие) енорийските свещеници да имат бакалавърска степен по богословие, но пък е уставно изискване за повечето преподаватели в колежи за седем години след получаване на магистърската си степен да получат и степен бакалавър по богословие. Степента доктор по богословие е цел само за тези, които имат  интерес от по-нататъшно повишение в академията.

 

         По време на великите пости през 1725 година Уесли  започва обучението си за ръкополагане за дякон. Този момент, както по-късно описва, е началото на третия етап от неговото богословско развитие. Първо в Епуърт и Чартърхауз той е възпитан в богословските традиции на Англиканската църква. Ударението върху via media или златната среда може по-късно да бъде видяно в коментара му, че е  “по-рано предупреден да не набляга, както поддръжниците на Папата, толкова много на …външни дела, или [както правят радикалните протестанти] на вяра без дела, което както не включва, така и няма да доведе до истинска надежда или милосърдие” (J&D,18:212). Балансът между вяра и добри дела, поддържането на добродетелни характери и използването на благодатните средства, дадени от Бог, може да помогне всеки да “има духа, който беше в Христос, и да се обхожда, както се обхождаше Той”.

 

         Тогава, малко преди 1725 г., Уесли “попаднал между лутерански и калвинистки писатели, чиито объркани и хаотични разкази възвеличавали вярата до такива изумителни размери, че почти скривали всичко останало от заповедите.” В ретроспекция, неговото объркване е разбираемо: “То беше естествен ефект от  техния нараснал страх от католицизма; те бяха толкова изкушени с призива за “добродетели и добри дела”, че изведнъж скочиха в другата крайност.” Той описва състоянието си: “в този лабиринт бях напълно изгубен, не бях способен да открия каква беше грешката, нито да примиря тази странна хипотеза с Писанието или  със здравия разум” (J&D,18:212).

 

         Уесли навлиза в третия етап от влияние върху неговото богословско развитие. Той насочва вниманието си към пиетистите от традицията – свят живот. Тома Кемпийски е в основата на това схващане; Уесли започва да чете редовно De Imitatione Christi[2]. От типичната пиетистка библиография той си избира “Принцип и ритуали за свят живот и свята смърт” (Rule and Exercises of Holy Living and Holy Dying, 1650 г.) на Джеръми Тейлър, “Практиката на истинско посвещение” (The Practice of True Devotion, 1708 г.) на Робърт Нелсън и “Лични размисли върху религията” (Private Thoughts Upon Religion, 1709?) на Уилям Бевъридж. Тези и други подобни произведения го освобождават от “добронамерените и своенравни германци”.

 

         Джеръми Тейлър осигурява една от най-важните идеи, приети от Уесли: първото правило за свят живот е грижа за времето ти. Най-ясното следствие от съвета на Тейлър е дневникът, който Уесли започва да води и където отбелязва и измерва своя напредък в свят живот. Най-значимото богословско следствие от влиянието на пиетизма е откритието на Уесли, че святостта е вътрешна реалност – “истинската религия е в сърцето и Божият закон се простираше над всички наши мисли, както и над думите и действията ни.” Въпреки това споменът на Уесли за себеоценката му в този момент е: “Не се съмнявах, че бях добър християнин” (J&D,18:244).

 

         Някои историци и биографи предполагат, че тази промяна в характера на Уесли, съвпадаща с подготовката му за ръкополагане през 1725 година, бележи неговото “обръщане”. Бележките в дневника на Уесли със сигурност показват сериозността на опитите му да живее свят живот и проникващата способност на загрижеността му за вътрешна чистота на намеренията, основани на разбиране за християнската добродетел, чиито корени са в Библията. Но въпросът за “обръщането” зависи от определението за “християнин”. Не само определението на Уесли  ще претърпи промени, а също и приложението му като личен критерий ще се променя от време на време с колебанията в духовната чувствителност на Уесли.

 

          Това, което може да се види през 1725 година, е първата  външна изява на убеждението, че живеенето на свят живот е присъщо за същността на истинското християнство. От самото си начало прилагането на тази идея в живота и мисленето на Уесли показва много от характерните черти на това, което впоследствие ще означава “методист”.

 

         Духовното търсене на святост е центърът на богословието на Уесли. Той вече има някои убеждения, които ще очертаят рамките на богословието му и ще осигурят духовен стимул за цял живот. Още през 1725 година той е убеден, че човек трябва да усети Божието прощение; това става основа на неговата загриженост за ясна увереност в спасението (Letters, 25: 174-75). Той е убеден, че сигурността в прощението не е гаранция, че грехът няма да се появи отново; това стои в основата на постоянното му безпокойство от отстъпване от вярата (и на част от антипатията му към предопределението). Уесли чувства също, че благодатните средства трябва да се използват постоянно; това е в основата на доживотната му битка срещу антиномизма[3]. В това време Уесли започва да работи по тези въпроси с помощта на няколко книги и съветите на родителите си. Тези тревоги засягат само личния му живот и не излизат извън рамките на живота му в университета.

 

         Като използва част от политическото си преимущество и обществено положение, Уесли успява да спечели стипендия за научна работа в Линкълн Колидж на 17 март 1726 година. В отговора на баща му при тази новина проличава родителската гордост: “Където и да съм, моят Джаки[4] е преподавател в Линкълн”. Джон е осигурен и с издръжка: покрив над главата, храна в чинията, студенти под негово ръководство – всичко това – безвъзмездно за преподавател, а също и годишна заплата, докато е несемеен.

 

         Уесли намира малко приятели в своето духовно пътуване и сред колегите, и сред студентите си. Дори брат му Чарлз, който идва в университета като студент през юни 1726 г., е лекомислен и повърхностен и не е склонен към сериозни религиозни занимания. Същото важи и за най-близкия приятел на брат му Ричард Киркам, брат на най-близката приятелка на Уесли по това време, Сара Киркам от Стантън (известна още като Варанезе). Единственият човек в Оксфорд, който изглежда споделя възгледите на Уесли за християнско посвещение и свят живот, Робин Грифитс, умира през тази зима; Джон проповядва на неговото погребение на 15 януари 1727 г. (Sermons[5], 4:236-43).

 

         След като получава своята магистърска степен по хуманитарни науки на 14 февруари 1727 г., Джон решава следващото лято да приеме поканата на баща си да работи като помощник-свещеник в Епуърт и Руут. Освен да помага в свещеническите задължения в епархията, Джон може да помага на Самюел в неговия научен magnum opus[6], Dissertationes in Librum Jobi[7]. Eдинственото пътуване на Джон до Оксфорд през следващите две години ще бъде за ръкополагането му за презвитер (свещеник) на 22 септември 1728 г. Джон не се поколебава да признае на Чарлз, че това ново положение в епархията  му харесва и че може би се е “установил – поне за няколко години” (Letters ,25:230).

 

         Чарлз Уесли, продължаващ учението си в Christ Church и чувстващ силно отсъствието на брат си, скоро му пише, че се е “събудил от летаргията си”. По-късно тази година длъжностните лица в университета решават открито да се борят с влиянието на деизма и безверието в Оксфорд, като оповестяват, че преподавателите трябва старателно да обясняват клаузите на религията и да им препоръчват “редовно и внимателно да четат Писанието”. Чарлз, който сега се опитва съвестно да поеме този курс на действие, трябва да пише на Джон това, което той вече е научил три години по-рано, че в Christ Church “човек рискува да му се присмеят за вярата му, когато за първи път я изяви”. Чарлз моли Джон за помощ, казвайки: “…чрез твоите способи аз твърдо вярвам, че Бог ще завърши това, което е започнал в мен, и няма друг човек, който аз така силно да желая да бъде инструмент за мое добро, като теб”. Оживен по дух, Чарлз иска специфичен съвет от  брат си, особено по отношение на воденето на дневник: какво трябва да записва? Да отбелязва ли и доброто, и лошото? Да води ли бележки за познанията, както за вярата? Да използва ли шифър? Какви книги трябва да чете? Ако брат му е вече методист по дух (въпреки че все още не е по име), Чарлз сега е готов да бъде негов съдружник: “Ако ме напътстваш към същия или подобен на твоя метод, аз с готовност ще го следвам.”

 

         Писмо от Чарлз, че е убедил свой колега да се присъедини към него в изучаванията му и ежеседмичните посещения на църква, насърчава Джон да посети Оксфорд и той пристига там на рождения си ден, 17 юни. През следващите два месеца Джон, Чарлз, приятелят на Чарлз – Уилям Морган (и от време на време техният стар приятел, Боб Киркам), се насърчават  един друг в научните си и религиозни търсения, като се събират заедно, но не редовно, за изучаване и ходят на църква всяка седмица. Дневникът на Джон не разкрива през този десетседмичен негов престой в Оксфорд, през лятото на 1729 г., да е имало редовни срещи на приятелите; но семената на този организиран модел започват да покълнват през този период. Малката група приятели, насърчени от присъствието на Джон, се събира от време на време за изучаване, молитва и религиозни разговори и посещава богослуженията с причастие редовно. Приятелите описват живота си ежедневно чрез бележки в дневник. Тези съвсем безвредни действия представляват първите прояви на това, което по-късно ще бъде наречено Оксфордски методизъм. Тези събирания не са редовни и не всеки път присъстват всички, дневният режим не е установен, лекото освежаване е явно от време на време; но някои от белезите на методисткото движение присъстват в групата. В края на лятото, когато студентите се пръскат по домовете си за междусрочната ваканция, братята Уесли се отправят на север към Епуърт и ежегодния панаир.

 

         Завръщането на Джон в Оксфорд десет седмици по-късно е ускорено от съобщение от ръководителя на неговия колеж. В него той изразява загрижеността на останалите преподаватели в колежа, че Джон трябва да поеме своята част от преподавателските задължения в колежа. Писмото от Оксфорд настига Джон в Йоркшър. Той пътува там с баща си. Двамата се опитват да съберат дарения за книгата на Самюел за Йов. Перспективата да бъде в Оксфорд и да има студенти, които си плащат, изглежда на този етап привлекателна по различни причини. Свободна страница в дневника му показва, че той пресмята дефицита в заплатата си на помощник-свещеник, която получава от баща си – за повече от година е затънал в дългове, дори когато приспадне стойността на чифт подарени ботуши. След няколко дни Джон и Чарлз се отправят на юг, като прибавят към пътя си още петдесет или шестдесет мили, за да посетят брат си Самюел в Лондон.

 

         Братята Уесли се заемат със заниманията си в Оксфорд от мястото, откъдето ги прекъсват през лятото. Няма никаква забележима промяна в конфигурацията на тяхното сдружение, никаква видима промяна в разписанието на техните случайни събирания за изучаване и хваление. Датата на тяхното завръщане в Оксфорд (22 ноември) не е от голямо значение, освен че по-късно в своите спомени за началото на методизма Джон я споменава като времето, в което получава жилище в Оксфорд. За няколко седмици Джон, Чарлз и Уилям Морган продължават, както през лятото.



[1] Letters – Писма

[2] De Imitatione Christi – Подражание на Христа

[3] Антиномизъм – религиозно течение, привържениците на което вярват само в спасението чрез вяра; отричат старозаветния закон и значението на съблюдаването на определени норми на живот.

[4] Джаки (Jacky) – умалително име за Джон Уесли

[5] Sermons – Проповеди

[6] magnum opus – букв. голямо, велико дело; дело на живота 

[7] Dissertationes in Librum Jobi – Изследване върху Книгата Йов



Цитати:


Последни новини

Ваканционни седмици и уикенди за деца

24.09.2018

Комисията за работа с деца поздравява всички деца и учители с началото на новата учебна година! С началото ѝ се завръщаме и в Неделното училище след едно горещо и много хубаво лято. Традиционно планираният детски лагер тази година не се състоя, защото в обявения срок имаше записани само 16 деца. Комисията взе решение „да занесе“ […]

Прочети повече

Новини, От страната