Енцикликите на папа Бенедикт ХVІ

Енцикликите на папа Бенедикт ХVІ

Deus Caritas Est”, “Spe Salvi” и “Lumen Fidei”

 

Автор: пастор Цветан Илиев

  1. Повод за издаване на енцикликите
    1. Deus Caritas Est”

 

Богословските добродетели вяра, надежда и любов като че ли са забравени от обществото. Специалното отношение на папа Бенедикт към тях е видно, тъй като те са една от основните теми в ранното му творчество като професор.[1] Енцикликите на папа Бенедикт и папа Франциск правят опит да насочат вниманието и да дадат отговор на въпроси, които всеки християнин си задава – каква е Божията любов, в какво се надявам, в какво вярвам? Не е лесно да се даде отговор на тези въпроси, защото те не просто търсят отговор. Те търсят нещо много повече – тези въпроси търсят Бога. В тях е надеждата за смислен отговор на иначе безсмисления живот, който човек води. Търсещото сърце на човека ще открие именно Бога, когато му бъдат дадени отговорите на тези въпроси. Точно те придават смисъл на търсенията на човека.

Първата от трите енциклики, които са обект на това изследване, “Deus Caritas Est“, е изнесена в самия край на 2005 година – на 25 Декември. Папа Бенедикт XVI надгражда на онова, което вече е подготвено от папа Йоан Павел II и подписва енцикликата. Тази негова първа енциклика навлиза в дълбочинната връзка между вярата и любовта.[2] Интересен е фактът, че енцикликите върху богословските добродетели са издадени в обратен ред на добре познатия ни библейски стих: “А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.” /1 Кор. 13:13/[3]

В един свят, който е изпълнен с омраза и често заплашван с насилие, за папа Бенедикт любовта е на първо място. Всъщност тя е основна за неговите богословски разбирания. Той започва енцикликата си така: “Бог е любов; и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог пребъдва в него”, като взима този цитат от 1 Иоан 4:16, и няколко параграфа по-късно ще каже: “Господ е абсолютен и краен източник за всичко съществуващо; ала този универсален принцип на творението – Логосът, Първопричината – е в същото време Обичащ, с цялата страст на истинската Любов”, като така ще подготви сцената за онази дискусия за ерос и агапе, която предстои.[4]

Deus Caritas Est” е относително кратък документ, който съдържа четиридесет и две точки. Още от самото начало на енцикликата Бенедикт набляга на това, че да си християнин, не е резултат от един етичен избор на една силна идея, но по-скоро среща със събитие, с Личност, Която дава на живота нов хоризонт и конкретна посока. Единствено чрез среща с Господния единороден Син, чрез Когото трансцедентният Бог се приближава до нас, човек би могъл да стане християнин, защото самата същност на християнството не е просто някаква идея или система от мисли; не е план за действие. Есенцията на християнството е Личност: самият Иисус Христос![5]

В енцикликата много ясно прозира идеята за изпитване и прилагане на Божията любов на практика. Според Джордж Вайгел, американски автор, издал биография на папа Йоан Павел II, основната цел на Бенедикт XVI е благовестителска, като поканата към целия свят се изразява в това да помисли, да обмисли Бога с човешко лице. В свят, в който понякога Божието име е свързвано с омраза и насилие, както папа Бенедикт отбелязва във въведението, той пише, за да увери верните Божии в Неговата неотпадаща и страстна любов, изляна върху нас, като ние на свой ред трябва да я споделим с другите.[6]

 

  1. “Spe Salvi”

 

Втората енциклика на папа Бенедикт е издадена по-малко от две години след “Deus Caritas Est” – на 30 Ноември 2007. Тя се занимава с богословската добродетел на надеждата, като папа Бенедикт прави връзка между нея и спасението. Той взима тази идея от посланието на ап. Павел към Римляни: “Защото нашето спасение е в надежда. А надеждата за онова, което се вижда, не е надежда, понеже, защо ще се надява някой за нещо, което вижда?” /Рим. 8:24/[7]

Папа Бенедикт XVI започва, посочвайки, че спасението ни не е просто дадено, то ни е предложено като надежда – такава, която ни помага да се изправим пред настоящето, независимо колко трудно е то. Надеждата и вярата са свързани много тясно в Библията, като често те са взаимозаменяеми. Сам Бенедикт употребява и двете думи, като ще ги срещнем отново в следващата енциклика, която неговия наследник подписва.[8] Тук ще открием и една от основните теми за Бенедикт – Евангелието е не просто послание за пълна социална промяна. Самият Иисус умря на кръста със смърт на роб. Но Той носи нещо коренно различно – среща с живия Бог и по този начин надежда, която ще промени живота и света отвътре навън. Църквата няма и не би трябвало да има “програма” за съвършен свят; нейната мисия не е да променя обществото, но да показва любов.[9]

Човекът винаги е търсил отговори, които да задоволят търсенията и въпросите му, свързани с живота след смъртта. Ако до Просвещението Църквата е “държала ключовете” към отговора на тези търсения, след него това вече не е така. Човек не се задоволява с предложените отговори и търси други. Реалността е, че Църквата започва да се “конкурира” с всички останали, които предлагат отговор на въпроса: “Има ли живот след смъртта? Що е вечен живот?”

Августин Блажени казва, че докато човек търси просто “щастие”, той не знае какво всъщност е щастието. Така ние не знаем какво всъщност търсим и все пак в нас стои този копнеж по неизвестното, като нищо не е в състояние да го задоволи. Докоснати сме от нещо неизвестно и продължаваме да го търсим, продължаваме да се протягаме към него. Това неизвестно е истинската надежда, която ни подтиква в нашето търсене – това “познато неизвестно” е онова, на което даваме името “вечен живот”. Ала този термин е неадекватен – нещо външно, което ни оковава. Можем само да опитаме да сграбчим идеята, че има момент в живота, който е изпълнен със смисъл; живот, в който сме изпълнени с щастие. Именно това ни обещава Иисус в Евангелието, като никой не е в състояние да ни отнеме това щастие.[10]

Никой обаче не търси тази надежда сам, защото тя е много далече от съвременния индивидуализъм. Със засилване на движенията за права, равноправие и други такива, се засили и индивидуализмът. Той подкопа основите на общностния живот на Църквата, защото достигна и премина отвъд стените ù, като я зарази с трудна за лекуване болест. Днес е немислимо да навлезеш в нечие лично пространство, защото така нарушаваш изконните му човешки права. На вековното църковно учение за спасението в контекста на обществото днес се противопоставя едно друго учение – спасението е лично и не е нужен другия, за да се случи то. Евангелското послание на надеждата ни свързва много повече с другия, с онзи, който е до нас, за да дирим спасение заедно, отколкото ни свързва със слепия индивидуализъм на нашето съвремие.

За да се противопостави на тази тенденция, Бенедикт се обръща към Анри де Любак, френски кардинал-дякон и виден богослов, който стъпва върху богатата традиция на патристичното богословие, за да покаже, че на спасението винаги се е гледало като на “социална реалност”.[11]

 

  1. “Lumen Fidei”

 

Енцикликата “Lumen Fidei” е първата подписана от папа Франциск, но в по-голямата си част тя е подготвена от папа Бенедикт XVI, подобно на “Deus Caritas Est”, която е подписана от Бенедикт, а подготвена от папа Йоан Павел II. Сам папа Франциск признава, че тази енциклика е писана от “четири ръце” – неговите и тези на предишния папа – Бенедикт XVI.[12]

Тази първа енциклика за папа Франциск е един своеобразен празник на вярата, представена като светлина, която насочва човека за един успешен и плодоносен живот, който вдъхновява социална дейност, както и посвещение към Бога. Тази светлина осветлява всяка част от човешкото съществувание.[13] Вярата, която свети, ни дава възможността да виждаме и да не останем в тъмнина. Сам Христос представя Себе Си като Светлината на света, за да не остане никой, който вярва в Него, в тъмнина. (срв. Иоан 12:46), а ап. Павел по-късно ще каже: ” Бог, Който някога заповяда да изгрее светлина от тъмнината, Той, Същият, озари сърцата ни” (срв 2 Кор. 4:6). Ала не тварната светлина осветлява цялото човешко съществувание, а нетварната Божествена светлина е, която го прави. Обръщайки се към Христа, ние се обръщаме към утринната Звезда, Която никога не залязва.[14]

Въпреки че е трудно да се раздели труда на Бенедикт от този на Франциск, е видно, че основната насоченост на Lumen Fidei е към хората, които не гледат на вярата като на жизненоважна – аспект, който папа Бенедикт засяга и в другите си трудове, а от настоящия понтификат на Франциск това става повече от ясно. Вярата е от онези благодатни дарове на Бога, които са в състояние да повлияят на целия живот. От енцикликата става ясно, че онези, които не гледат на вярата, като на нужна за живота, стоят в тъмнината на собственото си неверие, мислещи, че нямат нужда от светлина.

Според посланието вярата осветлява цялостно живота, включително и областта на науката. Тя е тази, която окуражава учените да остават винаги отворени за реалността и нейното неизчерпаемо богатство. Тя пробужда критичното мислене, като предотвратява изследването да бъде ограничено от собствените му формули и помага да се осъзнае, че природата на нещата винаги е по-велика. Чрез изследване на сътвореното, вярата разширява хоризонтите на разума, за да хвърли още по-голяма светлина върху света и върху бъдещите изследвания. Към тази велика дълбина на живота, живян във и чрез вярата, насочват нашето внимание двамата папи.[15]  Така първата енциклика на папа Франциск се явява една красива покана към вярващите и към онези, които искрено търсят Бога. Макар тя да е адресирана към епископите, свещениците, членовете на религиозни ордени и “към верните Богу”, енцикликата е сърдечен опит за разговор с всеки, който издирва Бога.[16]

От казаното дотук става ясно, че богословските добродетели вяра, надежда и любов за папа Бенедикт и папа Франциск са нещо повече от обикновени добродетели. Те се явяват оси на християнския живот, дори на човешкия живот. Съобразявайки се с тях, човекът може да постави живота си на основа, която не е привременна, защото добродетелите са показани като основни категории за живота, още от св. ап. Павел. Днес светът е изправен пред същинска криза, която е в областта именно на основните категории. Изворите на традицията, ако не са забравени, то поне са изтласкани в страни, в периферията на християнския живот. Йозеф Ратцингер в тази кризисна ситуация черпи от тази традиция, като я свързава със съвременния човек именно чрез богословските добродетели – вяра, надежда и любов.

 

  1. Контекст

 

Контекстът, в който енцикликите са написани, е на понтификатите на папа Йоан-Павел II, папа Бенедикт XVI и папа Франциск, като основният труд е дело на папа Бенедикт XVI. Изхождайки от тази позиция, ще разгледаме основните проблеми, с които енцикликите се занимават, защото те са обусловени именно от контекста, в който папите управляват Католическата църква. Ще започнем от централното събитие за Римо-Католическата църква през 20-ти век – Втория ватикански събор.

Един от ключовите моменти през изминалия 20-ти век за Католическата църква е провеждането на Втория ватикански събор в периода 11 Октомври 1962 – 8 Декември 1965. Той се явява своеобразен вододел между старото и новото време. Католическата църква осъзнава нуждата си от цялостно обновяване – както в социален, така и в богословски смисъл. Основна фигура e Йозеф Алойзиус Ратцингер – бъдещият папа Бенедикт XVI.

Във време на отхвърляне на всякакви авторитети Католическата църква прави опит да примири съвременния човек със себе си. Такъв опит се прави по няколко направления, в това число литургиката, защото, според Бенедикт XVI, този е най-важният проблем на събора, по който трябва да се работи. Централното за християнина, следователно за християнския живот, е сакраменталното и то трябва да обхване този живот в неговата цялост. В еклисиологична перспектива се набляга на универсалния призив към святост, като папа Йоан Павел II казва, че всички пасторални инициативи трябва да бъдат свързани със святостта, като това би трябвало да е първи приоритет на църквата. [17] Съборът опитва да възстанови централната роля на Писанието в богословския и молитвен живот на Църквата, като гради над казаното от предишните папи, като изработва модерен подход към изследването и тълкуването на Свещеното Писание.[18]

Ролята на Йозеф Ратцингер по време на Втория ватикански събор е на богословски съветник на кардинал Фрингс от Кьолн. По това време той е смятан за реформатор, с подкрепата на богослови като Ханс Кюнг и Едвард (Едуард) Шилебекс. Малко след края на събора Йозеф Ратцингер е назначен за ръководител на катедрата по догматическо богословие в университета в Тюбинген, където е колега с вече споменатия Кюнг. От 1981 година е назначен като префект на “Свето събрание за доктрината на вярата”, а по-късно – през 1993-та е възпроизведен за кардинал-епископ на Велетри-Сени.[19] Ратцингер защитава и препотвърждава католическата доктрина, като добавя теми като контрол на раждаемостта, хомосексуалност и междурелигиозен диалог.[20]

Вероятно най-големият проблем за папа Бенедикт XVI е възстановяването на непоклатима християнска идентичност пред лицето на секуларизма на съвременна Европа. Той се опасявал, че Европа губи душата си и страда от странна липса на увереност – както в миналото си, така и за своето бъдеще. Доказателство за това са намаляващата раждаемост, като това не се наблюдава само сред мюсюлманите. Със своята отдаденост на свободата на мислене, както и на нежеланието да защитава християнската вяра, като в същото време дава защита на исляма и юдаизма, той вижда как Европа отхвърля своите християнски корени, които са оформили самите ѝ ценности. За първи път в историята наблюдаваме секуларизъм в чист вид, който отхвърля идеята за Бога като висш гарант за политическия живот, като я прави част от митологията. По този начин самият Бог бива обявен за частен въпрос, който няма място в обществената сфера, където вече се формира споделената воля на гражданите.[21]

Секуларизмът, който се наблюдава в Европа, може да се определи като следствие от най-голямата катастрофа на 20-ти век – световните войни и по-точно – Втората световна война. Бягството от религиозен живот е в пряка зависимост от събитията през първата половина на века – съвременният човек не вижда смисъл от религиозността, такава, каквато я предлага християнството. Йозеф Ратцингер сам изживява ужасите на войната, първо като част от Хитлеровата младеж, а след това като мобилизиран войник.[22]

Трите енциклики “Deus Caritas Est”, “Spe Salvi” и “Lumen Fidei”, освен в контекста на световните войни през първата половина на века и Втория ватикански събор, са писани и под влиянието на революцията, която се случва в обществото. За голяма част от хората това е революция, търсеща свобода, но не просто свобода от физическо робство или гнет. Това е революция, търсеща свобода на душата, свобода на нематериалното в човека. Вярата, надеждата и любовта са не просто обикновени понятия, които се предлагат от църквата. Те са онтологически свързани със самата същност на човека. Те не са просто приятни думи, които галят ухото. Напротив, те са много повече от това, защото стоят в основата на човешкото съществувание. Сексуалната революция, която бе наблюдавана във втората половина на 20-ти век, не донесе така желаната свобода. Дирената свобода в секса, колкото и парадоксално да звучи, не беше постигната. Бе постигнато единствено принизяването на съвършения замисъл за общение между мъжа и жената до стока, която да се търгува.

Не е учудващ тогава опитът на папа Бенедикт в “Deus Caritas Est” да възстанови ероса. Разбирането на човека на 20-ти век за любовта откриваме в изкривеното разбиране за това понятие. Ерос – това не е простата физическа близост, както се разбира той днес. Той е равен на агапе – Божията любов, на която всяка твар дължи съществуването си. Всъщност, той е агапе.

Неразбирането на най-важните понятия в човешкия живот, правят самия този живот да изглежда безсмислен. Затова богословските добродетели – вяра, надежда и любов – са обект на изследване от страна на папа Бенедикт и папа Франциск. Вярата, надеждата и любовта са онези Божи принципи, без които нито един човек не би могъл да живее. Те са част от благодатното действие на Бога в света, чрез което всяка “жива душа” става наистина жива. Те придават смисъл на безсмисленото съществуване, а в последна сметка са забравени от човека. Забравени са дори от верните. Те биват приемани просто като добър стандарт за християнски живот, но никой не живее според този стандарт. Напротив, колкото повече обществото се развива, толкова по-малко се обръща внимание на Църквата, която настоятелно напомня, че не просто християнския живот, а животът на всички трябва да бъде съсредоточен във вярата, която, подобно на светлина, осветява всички; в надеждата – защото нашето спасение се корени в надежда; и любовта, която ни е показана от Бога, и която, чрез благодатта Му, е предадена на всички.

 

  1. Тематични линии в енцикликите

а. “Deus Caritas Est”

 

Бог е любов. Това възкликва евангелист Иоан в първото си послание, говорейки за онази Любов, Която стана плът и живя между нас. Тук папа Бенедикт XVI разглежда видовете любов – ерос, филиа и агапе, като се забелязва тенденция към реабилитирането на ероса, изхождайки от позицията, че неговата съществена важност е изгубена през вековете.

За него eros и agape са много сходни, но първият термин се е превърнал ни повече, ни по-малко в определение за физическа близост – секс и нищо друго. За папата, напротив, еросът е първото доказателство за Божествената любов, положено в нас. Бенедикт разглежда любовта във всички възможни направления – към страната, към работата, към приятелите, към децата, към ближния, към Бога. Той посочва и тази между съпруг и съпруга, където “тяло и душа са съединени неделимо и човекът в миг на око вижда истинското щастие”.[23] Папата се съгласява с твърдението, че между ероса и Божественото има взаимоотношение, защото любовта обещава вечност. Ала един отровен и недисциплиниран ерос е в състояние да използва човека и в последна сметка да бъде сведен до нищо повече от секс – примери за това можем да вземем от свещената проституция като част от ханаанското боготворене, което е толкова опасно за Израил, до съвременната секс индустрия, която е свела сексуалността до стока, която да бъде търгувана.[24] В този смисъл връзката между ерос и агапи е много ясна.

Богът на юдео-християнската традиция е единствен по рода си. Той не е природен бог като на другите народи, нито е бог на плодородието като в Месопотамия, не е дори и философският принцип на бога на Аристотел при гърците или дао-то – при китайците. Господ е Личност, Която изпитва огромна любов за избрания народ.[25] Библейското разбиране за Бога бележи уникален момент в историята на религията – това е историята на библейската вяра. Така Богът е представен като Абсолютен Суверен, Източник на всичко, което е, като в същото време съзидателният Логос е обичащ с цялата любов, на която е способен. Бенедикт изразява мнение, че този начин на разбиране обединява един чист ерос с агапе така, че те стават едно.[26]

За Бенедикт целият смисъл на идеята за Бога се съдържа в това, че Бог, Който е любов, става плът и кръв в Иисус Христос. Новият Завет не се състои в нови идеи, но във въплъщението на Божията любов, която, в Иисус Христос, ни търси като овце, които са се заблудили. Така вместо да представя Христовата смърт само като дело на изкупление, той я описва така – Господ Иисус Христос дава Себе Си, търсейки погиващото човечество. То може да Го открие на Неговата трапеза. Там ние се възсъединяваме с самопожертвалия се Христос в близък съюз, който отива отвъд старозаветния символ на брака между Бога и Израил. Така осъзнаваме и своя дял в Христовия дар на Самия Себе си чрез общението в Неговите плът и кръв. Ставайки едно с Христос, човекът в същия миг е обединен с всички, които споделят единия хляб и едната чаша.[27] Този акцент върху евхаристийната същност е много важен в богословието на Ратцингер.

Еклисиологията на Бенедикт е евхаристийна без никакво съмнение, като в същото време евхаристийното му богословие е изключително еклисийно, обединявайки любовта към Бога с тази към ближния.[28] Още повече – той казва, че любовта към ближния е път, който води към среща с Бога. Божията любов става видима в личността на Иисус Христос, така че в Него да видим Отец. Тази любов откриваме в историите за Тайната вечеря, смъртта на Иисус Христос на кръста, във Възкресението, в тайнствата и особено в Евхаристията, като всичко това ни помага да разпознаем Бога в ежедневния ни живот.[29] Папа Бенедикт набляга на това, че любовта не е сантиментално чувство, защото така тя би била преходна, би била нещо по-малко от наистина любов. Ето защо видимият израз на Божията любов може да пробуди в нас опитност, че сме обикнати. Така виждайки своя ближен, дори и този, който не харесвам, през очите на Христос, аз вече не съм чужд на Божията воля, но тя е неразличима от моята собствена.[30] Ето този христологичен смисъл на любовта заема централно място в богословието на Ратцингер.

 

  1. b. “Spe Salvi

 

Енцикликата започва с уверението, че спасението не ни е просто дадено, но предложено като надежда, достойна за доверие, която ни прави способни да се изправим пред настоящето, независимо колко е трудно то.[31] За разлика от своите паганистични съседи, които не познават нито Бога, нито надеждата, която им принадлежи, ранните християни са оформени от нея. Тяхната среща с Христос променя всичко. Дори и да не знаеха в пълнота какво ги очаква, те имаха увереността, че животът им няма да отиде “нахалос” – така тяхното послание не просто дава информация – то я живее.[32]

Може би най-характерната тема в тази енциклика е тази: Евангелието е послание за промяна на живота, защото Христос умря на кръста именно затова. Това става единствено чрез срещата с живия Бог и само чрез нея надеждата би могла да промени живота и света отвътре и така да се даде начало на вечния живот.[33] Надеждата има сотириологичен характер, който е неизменно свързан с основната за Йозеф Ратцингер христология – никой не би могъл да бъде спасен, не би могъл да има надежда за това, ако не е Христос, Който е подателят на самия живот. Тварта няма битие сама по себе си – това битие е дадено, то е дарувано от Словото Божие. Той дарява и вечния живот.

Ала що е то вечен живот? Какво представлява? За съвременния човек това е отвлечено понятие, защото ако този живот, в който той постоянно се бори със света и всичко, което го заобикаля, не свършва никога, а продължава вечно, тогава той не би го поискал. Освен това как би могъл да си представи един друг вечен живот, който му е предложен от Бога, когато мисълта му за това е монотонност? Аргумент папа Бенедикт намира в думите на Августин – докато ние търсим просто щастие, знаем ли какво е наистина то? Ние търсим нещо, което не осъзнаваме напълно. Именно търсенето на това непознато е истинската надежда, която ни движи напред. “Познатото непознато” е това, на което ние даваме името вечен живот.[34]

В този ред на мисли папа Бенедикт пита – в какво можем да се надяваме? Социалните и политически системи не са в състояние да гарантират по-добър свят. Тогава на какво се основава надеждата на човек? В един параграф от енцикликата, който отразява Августиновия песимизъм, той заявява: “Тъй като човекът винаги остава свободен, и тъй като неговата свобода винаги е под въпрос, царството на доброто никога няма да бъде напълно установено в този свят. Всеки, който обещава по-добър свят, който ще продължи завинаги, прави фалшиво обещание; той пренебрегва свободата на човека. Свободата винаги трябва да бъде спечелена заради доброто.”[35]

Спасението е в надеждата за вечния живот и когато някой изпита велика любов, животът му е променен – той придобива нов смисъл. В безусловната любов на Бога ние намираме увереност, че “ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ.” (Рим. 8:38-39) По един особено силен начин и с много силни думи Бенедикт казва, че всеки, който не познава Бога, макар и да изпитва всякакъв вид надежда, всъщност е без такава – той не е познал Надеждата, Която поддържа самия живот.[36] От тук следва, че Христос е основа на сотириологията и именно от там изхожда Ратцингер.

Папа Бенедикт също така прави връзка между молитвата и надеждата: “Тези, които са отчаяни не се молят повече, защото за тях няма вече надежда; тези, които са сигурни в себе си и в силата, която притежават, не се молят защото се облягат на нея. Онези, които се молят за надежда в добро време и в благоденствие, преживяват сила, която надхвърля техните способности. Молитвата е надежда в действие.”[37]

Темата за страданието, което произвежда или навежда, води, към надежда, също е представена в енцикликата. Нашите земни надежди винаги ще останат недовършени, ще бъдат несъвършени, и Царството Божие няма да бъде изградено чрез нашите човешки усилия. Страданието е част от човешкото; то идва отчасти заради несъвършенствата на материалния свят, отчасти заради греха, който съществува в него. Борбата срещу страданието се вижда в опитите ни да бъде донесена справедливост, да бъде облекчено страданието на болните, но въпреки всички опити, то е налично в света. Въпреки всички опити изглежда, че се е увеличило, заедно с чувството за безсмислие и липсата на цел. Човекът се нуждае от светлината на надеждата, която не може да бъде разрушена; надежда, която идва не от човешки усилия, но е дар. Дар, който може да бъде предложен само от Бога – Онзи Бог, Който влезе в света с неговото страдание и го позна в личността на Иисус Христос.[38]

 

  1. “Lumen Fidei”

 

 Светлината като метафора на вярата. Така започва първата енциклика на папа Франциск, а светлината дава възможност да се вижда. Иисус Христос описва Себе Си идещ като “светлина в света, та всеки, който повярва в Него да не остане в тъмнината”, (виж Йн. 12:46) а св. Павел по-късно ще посочи същия образ: “Бог, Който каза … : ‘Нека светлината да свети от тъмнината’, … осветли сърцата ни”. (виж 2 Кор. 4:6) Дори слънцето не е в състояние да освети всичко; Христос – “Утринната звезда” – е светлината, която никога не залязва и която просветлява душите ни. За мнозина обаче тази светлина е илюзорна – тя не съществува. Те я виждат като продукт на емоцията или нещо субективно, лично и успокояващо, но не и нещо обективно, което да се споделя. Целта на Франциск е да възстанови светлината на вярата, онова следствие от срещата с Бога, като желае да бъде преоткрита личността на Христос с Неговата любов, която побеждава дори смъртта.[39] Светлината, Която извежда човека от собственото му изолирано аз, става Звезда в свят, нуждаещ се от светлина повече от всичко друго.[40]

Първата част на папската енциклика се фокусира върху динамичното и екзистенциалното, отколкото върху доктриналното, казва Давид Клутие и продължава: така се открива призив, отговор, обещание и любов, който са насочени към спасително общение с Бога.[41] Папата предлага размишление върху Авраам, който макар и да не вижда Бога, Го чува, чува дори Той да вика неговото име. Така още от самото начало вярата е свързано с чуването; така човекът отговаря на слово, което е лично към него и което идва от Бог, Който ни познава по име.[42]

Словото на Бога към Авраам съдържа едновременно призив и обещание. Той трябва да напусне страната си и да поеме към един нов живот, към бъдеще, което не може да се види, но с обещание, че ще бъде баща на много народи. Доверявайки се на словото на Бога, Авраам полага здрава основа, на която да се гради път, по който да се пътува. Въпреки че Господ внася нещо ново в живота на Авраам, то не е чуждо, защото Божият призив винаги е бил част от неговото съществуване. Така Богът, Който желае подобно доверие от него, се разкрива като източник на самия живот във всичките му форми – раждане на син от замъртвялата Сарина утроба, принасяне на Исаак в жертва – великото изпитание за Авраам, който показа вярност към Бога, Който може да възкресява мъртви.[43]

Папа Франциск продължава с историята на Израил, като в нея се откриват няколко аспекта: народът бива изведен от собственото си страдание, трябва да извърви път, който никак не е лесен, като този път, макар и да се извървява от отделната личност, се върви в общност. Общностния контекст на спасението може да бъде открит лесно тук. Макар всеки да е отделно “аз”, той е част от едно общо “ние”, което никога не се разделя против себе си.

Индивидуализмът има свойството да стеснява понятията за знание, като човекът не може да оцени значението на посредничеството, което дава какво широк мироглед, така и познание за истинската любов. Вярата е Божият безценен и безплатен дар, който зове за смирение, което да се доверява и да е достойно за доверие. Така чрез нейната светлина пътят, който води към срещата на Бога и човека, може да бъде видян и следван. (Lumen Fidei, т. 14)

Обединени сме в Иисус Христос, за да повярваме. Той е Този, Който посочва пътя на познаване на Бога чрез Своя собствен живот, разкривайки Отец като достоен за доверие, учейки ни да Го виждаме, както Той Го вижда. Св. Йоан Богослов разкрива това по много начини, използвайки различни форми на глагола “вярвам”, като по този начин кани всеки към лично взаимоотношение, следвайки Иисус в пътуването си. Самата вяра е винаги взаимоотношение. Без да се “развеждаме” с реалността, вярата в Сина Божи ни позволява да прегърнем реалността в нейното най-дълбоко значение, като по този начин действието на Божията любов в света може да бъде видяно и следвано.[44]

За Ратцингер вярата винаги е извън нас. Нейният произход е в Бога, Който се протяга към нас, чрез Израил и в личността на Иисус Христос – вечният Логос, станал плът. Християнството е основано на откровение – то не може да бъде пресъздадено по воля. Това схващане на вярата е в същността си общностно. То не може да бъде сведено до лично чувство или преживяване, или някакво вътрешно усещане за божествена тайна, но винаги е предавано чрез общността на Църквата, защото вярата е винаги вплетена в структурата “ние”, а не “аз”.[45]

 

[1] Rausch, T. Faith, Hope, and Charity : Benedict XVI on the Theological Virtues. Paulist Press, Mahwah, New Jersey, 2015, p. 16.

[2] Ibid. p. 16.

[3] Всички цитати на библейски стихове са по Синодално издание, 1992 г.

[4] Rausch, T. Faith, Hope, and Charity, p. 49-50.

[5] Ibid. p. 49-50.

[6] Ibid. p. 51.

[7] Wikipedia, Spe Salvi: https://en.wikipedia.org/wiki/Spe_Salvi (20 Април 2016)

[8] Rausch, T. Faith, Hope, and Charity, p. 91.

[9] Ibid. p.93.

[10] Ibid. p. 96.

[11] Ibid. p. 97.

[12] Ibid. P. 128.

[13] Rocca, Francis. Lumen Fidei : an overview of Pope Francis’s first encyclical, Catholic Herald: http://www.catholicherald.co.uk/news/2013/07/05/lumen-fidei-an-overview-of-pope-franciss-first-encyclical/ (18.05.2016)

[14] Rausch, T. Faith, Hope, and Charity, p. 129.

[15] Christiansen, Drew. Knowing The One Whom We Love in http://americamagazine.org/light-faith (18.05.2016)

[16] Martin, James. Francis’ Gentle Invitation to Seekers in http://americamagazine.org/light-faith (18 Май 2016)

[17] Key content and Issues, https://en.wikipedia.org/wiki/Second_Vatican_Council (24.05.2016)

[18] Ibid.

[19] Pre-papal Carrier, https://en.wikipedia.org/wiki/Pope_Benedict_XVI – Apostolic_ministry (24.05.2016)

[20] Ibid.

[21] Rausch, T. Faith, Hope, and Charity, p. 40-41.

[22] Early life: 1927-51, https://en.wikipedia.org/wiki/Pope_Benedict_XVI – Apostolic_ministry (25.05.2016)

[23] Rausch, T. Faith, Hope, and Charity, p. 52.

[24] Ibid. p. 54-55.

[25] Ibid. p. 56-57.

[26] Ibid. p. 57-58.

[27] Ibid. p. 59.

[28] Ibid. p. 60.

[29] Ibid. p. 61.

[30] Ibid. p. 61.

[31] Ibid. p. 91.

[32] Ibid. p. 91-92.

[33] Ibid. p. 93.

[34] Ibid. p. 96.

[35] Ibid. p. 101.

[36] Ibid. p. 102.

[37] Ibid. p. 104.

[38] Ibid. p. 105.

[39] Ibid. p. 128-129.

[40] Ibid. p. 129.

[41] Ibid. p. 130.

[42] Ibid. p. 130.

[43] Ibid. p. 130-131.

[44] Ibid. p. 133.

[45] Ibid. p. 166.