Следвайки обичайния си подход при представянето на едно явление, Джон Уесли последователно разкрива какво не е, а след това и какво е християнското съвършенство.
Християнското съвършенство не е равносилно на съвършенство в познанието, на пълна свобода от всякакви заблуди (с изключение на необходимите за спасението неща), от слабости или изкушения. Съвършенството не може да бъде абсолютно, защото такова съвършенство притежава само Бог: „Абсолютното съвършенство не принадлежи на хората, нито на ангелите, а само на Бога“[1].
Напълно е отхвърлена и идеята за статичното съвършенство, което не допуска по-нататъшно израстване в благодатта. Уесли не допуска, че някой може да постигне съвършенство, което да не се нуждае или да изключва възможността за по-нататъшно усъвършенстване. Както вече беше отбелязано, идеята за съвършенството като perfectio е изоставена от Уесли на един твърде ранен етап от неговото богословско формиране: „Няма такова съвършенство, което да е достигнало върха и да не се нуждае от постоянен растеж. Колкото и да са големи достиженията на даден човек, колкото и висока да е степента на неговото съвършенство, той все пак има нужда са „расте в благодатта“ и ежедневно да напредва в познанието на Бога, своя Спасител, и в любовта към Него“[2].
Християнското съвършенство не освобождава от вършенето на добро и от съблюдаването на всички Божи заповеди: „…тези, които са „станали съвършени мъже“, са длъжни винаги, когато имат възможност, да „ядат хляб и да пият вино за Негово възпоменание“, да „изследват Писанията“, чрез пост и въздържание да „уморяват телата си и да ги поробват“, и най-вече да изливат душите си в молитва, както тайно, така и сред голямо събрание“[3]. Стремежът към съвършенство предполага използването на всички благодатни средства, но нуждата на зрелия християнин от тях не отпада, а тъкмо напротив – той с още по-голяма убеденост и настойчивост трябва да ги прилага в живота си.
Християнското съвършенство по-нататък е свобода от различни последици на греха, които изкривяват начина на човешкото съществуване. Зрелият християнин е свободен от злите помисли, но не и от блуждаещите мисли. Той е свободен също така от пороци като гордостта, самоволието, любовта към света. Първоначално Джон Уесли дори твърди, че зрелият християнин не чувства вътре в себе си действието на принцип, противен на любовта. Това предполага очистване от всяка нечистота, пълно освещение на тялото, душата и духа. Очистването на сърцето води до чистота на цялостното поведение. Ако новороденият християнин е свободен да не съгрешава (грехът вече не владее над човека, макар и да не е изкоренен), то зрелият християнин е освободен от „корена на греха“ и горчивината – гордостта“[4]. Този прекомерен оптимизъм, който не може да бъде помирен с практиката, се опира на убеждението, че Божията благодат може да преобрази човешкия живот в такава степен, че любовта към Бога и ближния да се превърне в естествен отговор на човека. Пълното отхвърляне на тази възможност би поставило под въпрос достатъчността на Божията благодат и би довело да извода, че силата на греха е по-голяма от тази на благодатта.
Определянето на съвършенството като пълно очистване на сърцето и външното поведение предизвиква обвинения, че Джон Уесли проповядва някакво безгрешно съвършенство (sinless perfection). Той възразява срещу обвиненията и уточнява, че свободата от греха е всъщност свобода от греха в собствения смисъл на думата (sin, properly so called), разбиран като „умишлено нарушение на познат закон“. Не е възможно съвършенство, което да изключва неволните простъпки, които са естествено следствие от невежеството и грешките, толкова присъщи на тленността. По тази причина може да се каже, че зрелите християни не грешат в известен смисъл, ако чувствата, мислите, словата и делата им произлизат от любовта, но в същото време грешат, доколкото са податливи на грешни преценки. Тези простъпки са грехове не в собствен смисъл (sin, improperly so called). Зрелите християни не са освободени от тях и поради тази причина винаги ще се нуждаят от изкупителната кръв на Христос. Уесли позволява на опонентите си да наричат простъпките грехове, но той лично отказва да ги приема за такива[5].
Опитът да се доведе негативната страна на освещението (очистване на сърцето) до своеобразен климакс, в който умишленото съгрешаване е невъзможно, се оказва неуспешен, доколкото Джон Уесли последователно твърди, че съвършенството е постижимо не само при смъртта, но и дълго време преди нея. Признанието, че отпадането от това състояние е възможно, прави настояването за преодоляване на греха в собствен смисъл напълно безпочвено. По тази причина още през 1764 г. Джон Уесли прави следното уточнение в едно кратко обобщение по темата за съвършенството: „Свободно ли е от греха? Безсмислено е да се спори за някакъв термин. То представлява спасение от греха“. Следващото твърдение е ясно доказателство за главния акцент, който той иска да постави в определението си за съвършенството занапред: „То е съвършена любов (1 Йоан. 4:18). Това е неговата същност, а свойствата и неотделимите му плодове са: постоянна радост, непрестанни молитви и благодарност за всичко (1 Сол. 5:16 и др.)“[6].
Тази промяна в акцента е завръщане към ранните определения за съвършенството, които се срещат още в проповедта „Обрязването на сърцето“ (1733 г.). Това е и връщане към общото разбиране на братята Уесли за съвършенството, в което любовта заема централно място:
Обърни течението на природната ни склонност
и нека всичките наши дела да се стремят
към Теб като към техен извор, а любовта Ти нека да ни води
към славата Ти – нашата цел.
Тогава земята ще стане стълба към небето,
разумът ще сочи верния път.
Всички твари към Теб ще ни водят,
единствената ни наслада ще си Ти.[7]
Чарлз Уесли споделя убеждението на брат си Джон, че вярата, действаща чрез любов, е най-доброто определение за християнското съвършенство. Изразът на апостол Павел от Гал. 5:6 често присъства в текстовете на неговите химни:
Щастлив е открилият благодатта:
благословението на Божия избран народ,
отгоре идещата мъдрост,
вярата, която мелодично действа с любовта.[8]
В друг свой химн Чарлз дава израз на желанието на християните да достигнат вярата, която никога не повяхва и очиства всеки грях; вяра, която „винаги действа чрез любов“[9]. Пътуването, което тази вяра подбужда, е устремено към цялостност на човешкото съществуване, което означава уподобяване на Христос във всяко отношение – святост на сърцето и живота. Вярата е средството за постигането на тази висока цел, тя прави възможно заедно с всичките светии да се изпита „дължината, ширината, височината и дълбочината на съвършената любов“[10]. В краткия си химн върху Псалм 81:10 (Синодално издание – Пс. 80:10) Чарлз призовава Бог да му помогне да се стреми към Неговата пълнота, като разширява все повече и повече способностите на вярата му[11].
Вярата, действаща чрез любов, отобразява Спасителя в душата на вярващия човек. Този образ формира личността, характера и поведението. Така любовта, която е същността на Спасителя, се превръща в „плът от плътта и кръв от кръвта“ на християнина:
Действената вяра, що е вътре в нас,
тържествува над земя и ад, и грях,
освещава и ни прави цялостни,
Спасителя изобразява във душите ни.
За тази вяра нека да се борим,
несъмнено спасение е нейната цел.
Раят вече е отворен,
спечелен е и вечният живот.
Но нека само устояваме,
докато нашият Спасител се яви;
и от скалата не отстъпваме,
от вярата, що действа чрез любов, спасени.[12]
Стремежът към съвършенство намира чудесно поетично изражение в последния стих на известния химн „Любов божествена, превъзхождаща всяка любов“:
Завърши тогава Своето ново творение,
нека сме чисти и неопетнени.
Нека видим Твоето велико спасение,
в Тебе съвършено възстановени.
Преобразени от слава във слава,
докато в небето се озовем,
венците си пред Тебе да положим,
изгубени в почуда, любов и хвала.
Крайната цел на стремежа към съвършенство е Христос да бъде „всичко у всички“ (1 Кор. 15:28):
Нека сега получа на съвършенството върха
и в нищото се озова.
От него даже по-нищожен да съм аз,
да чувствам, че Христос е все во все.[13]
Джон Уесли определя като съвършен този човек, който „има същите мисли, каквито е имал Иисус Христос“, и ходи така, както е ходел неговият Господ. Само такъв човек може да изповяда като ап. Павел: „Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене.“ (Гал. 2:19-20)[14].
[1] Ясно изложение…, с. 97.
[2] Християнското съвършенство, I.6 // Проповеди… , с. 643.
[3] Ясно изложение…, с. 26.
[4] Пак там, с. 21.
[5] Ясно изложение…, с. 43.
[6] Пак там, с. 97.
[7] Ясно изложение…, с. 10.
[8] Hymn 14.1 // Works 7:96.
[9] Chilcote, P. Charles Wesley and the Language of Faith // Kenneth Newport & Ted Campbell (ed.), Charles Wesley: Life, Literature and Legacy (Epworth, 2007), p.308.
[10] Hymn 132.11 // Works 7:244 – 245.
[11] Hymn 361 // Works 7:529.
[12] Hymn 507.3-4 // Works 7.698 – 699.
[13] Charles Wesley, The promise of Sanctification // Works 2:20 – 22.
[14] Ясно изложение…, с. 27.
Откъс от Топалски, Д. Пътят на освещението. С., 2017.