(Откъс от книгата “Уесли и хората, наречени методисти” от Ричард Хайтценратер. Превод: Десислава Тодорова)
Докато разширяващото се съживление продължава да се утвърждава и домовете за проповядване се превръщат в място на методисткото религиозно самоопределение, натискът от страна на проповедниците и хората да получават причастие от методистки ръце се увеличава. Томас Уолш, обърнал се ирландски католик, поставя въпроса пред Уесли: хората трябва да приемат тайнствата на Христос, но те няма да отидат на църква заради неблагочестивите свещеници; те обаче “радостно биха общували с тези, чрез които са били доведени при Бог” (Church, 132). Този факт става явен при случаи като този, когато Уайтфийлд помага на Гримшоу да отслужи причастие в Хауърт през 1753 г. – тълпата препълва църквата четири пъти и “изпила на глътки четиридесет и пет бутилки с вместимост 0,142 литра” (Grimshaw, 183).
Някои методисти срещат трудност при намирането на възможност да получат причастие. Викарият на Девлин описва методисткото оплакване пред своя епископ през 1751 г., казвайки, че предното Рождество около петдесет лица, които той рядко е виждал преди, се появяват за причастие. Един от тях му казва: “Беше голям проблем за обществото, че нямаха повече възможности да вземат причастие… Някои били дошли тази сутрин… от почти десет мили разстояние, въпреки че времето било много студено”. Викарият добавя, че в няколкото енории от неговата околност 90 процента от хората, които посещават богослуженията с причастие, са методисти (People, 5).
Уесли е категоричен, че неръкоположени методистки проповедници не трябва да отслужват причастие. Алтернативата, разбира се, е да се ръкополагат проповедници. Уесли е убеден през 1745 г. от “Запитване относно устройството, дисциплината, единството и литургията на ранната църква” от лорд Питър Кинг, че епископите и презвитерите имат еднакъв ранг и поради тази причина епископството е само функционално различно. Въпреки че се придържа строго към идеята, че дяконите могат да проповядват, но не и да отслужват причастие, той стига да заключението, че презвитерите имат свещеническо служение и могат, в случай на нужда, да ръкополагат други. Но, все пак, той не е готов да предприеме тази стъпка.
Дори въпросът за миряните-проповедници е точка на продължаващо напрежение, не само между двамата братя Уесли, а също и в самата Англиканска църква. Указът за толерантност изисква проповедниците да бъдат лицензирани, а повечето от методистите не са. Джон не иска да бъдат сектанти. Въпросът дали да изразят несъгласие и/или да се отделят става неотложен през юни 1754 г., когато Томас Шерлок, епископ на Лондон, отлъчва мистър Гардинър за проповядване без лиценз. Отговорът на Джон е ясен: “Вероятно бързо ще се реши въпросът относно Църквата. Защото ако ние трябва или да сме сектанти, или да замълчим, actum est” (“това приключи”; Letters, 26&563).
През есента на 1754 г. Чарлз се оплаква на Джон, че двама от техните проповедници, Чарлз Перонет и Томас Уолш, са отслужили Господна трапеза. Отговорът на Джон е: “Ние в действителност вече сме ги ръкоположили,” т.е. отделили сме ги за проповядване. Както изглежда, докато проповедниците коленичат при своето назначаване, Джон понякога им подава Нов завет и им казва: “Приеми власт да проповядваш Евангелието” (ЕМР, 2:7). Чарлз е ядосан на Джон за тази очевидна имитация и незачитане на реда в църквата, особено на склонността на Джон “да полага ръце и да разрешава на проповедниците да отслужват причастие” (Church, 162-63). Въпреки че това е само неуверена склонност от страна на Джон по това време, Чарлз усеща заплахата от разрушаване на добрите връзки на методистите с Църквата и започва да събира опозиция.
Чарлз опитва да накара приятелите си свещеници (като Уилям Гримшоу, Уолтър Селон и Самюел Уокър) да пишат и да убедят Джон да не ръкополага и да не се отделя. Няколко от по-амбициозните методистки проповедници, така наречените свещеници, които Чарлз нарича “мелхиседековци” (виж Евреи 7:15), притискат Джон в тази посока. Чарлз е убеден, че “ръкополагането означава отделяне”, и в това той е подкрепян от върховния съдия Лорд Мансфийлд, стар съученик на Чарлз от времето в Уестминстър. Гримшоу също дава да се разбере, че ако Джон продължи по-нататък в ръкополагането на свещеници от проповедниците, той ще напусне методисткото движение и ще се върне в Църквата.
Чарлз, изпитващият проповедници, иска да прилага строго последната клауза от завета на проповедниците: да изключва тези, които са “закоравели” в желанието си да се отделят, и никога да не приема друг склонен към отделяне. Но по това време Чарлз е изключен от вътрешния кръг на брат си, от “министерския съвет.” Въпреки това писмата от неговите приятели изглежда постигат успех. През декември Джон потвърждава намерението си никога да не се отделя от Църквата, въпреки че Чарлз се страхува, че това е основано повече на изгода, отколкото на убеждение или законност на положението.
На конференцията в Лийдс през май 1755 г. Джон представя на събралите се проповедници трактат, озаглавен “Трябва ли да се отделяме от Англиканската църква?” Един по един аргументите в полза на отделянето са оборени: те няма да се отрекат от доктрината на Църквата, нито ще спрат да посещават богослуженията, още повече да не се подчиняват на управителите и каноните на Църквата – да правят това нито ще е от полза, нито ще е законно. Уесли специално се противопоставя на довода, че на методистите, които са “отделени” за проповядване, им е дадено правото да отслужват причастие: на един човек му е “позволено” да проповядва в организацията, без да е ръкоположен, след като братята Уесли са убедени, че Бог го е посочил като “изключителен проповедник на покаяние.” Като използва библейски прецеденти, Уесли посочва, че в еврейската църква съществуват “особени пророци”, но не и “особени свещеници.” В ранното християнство евангелистите, дяконите и дори жените проповядват “под изключително вдъхновение,” но нито един от тях не отслужва Господна трапеза, дори при тези обстоятелства. В противен случай различните санове на християнските служители ще бъдат редуцирани до един, което според Джон “било противно на Новия завет и на цялата античност” (Societies,569-73). Този традиционен възглед на Уесли е по-различен от този, който той изразява преди седем години. Тогава той спори срещу квакерската практика да позволяват на жените да проповядват, като казва, че библейското сведение за жени, които пророкуват (пророкуващи), не трябва да се разбира като “проповядващи.” (JWL, 2:119-20).
Чарлз, винаги загрижен за “дарбите” на проповедниците, e разтревожен от заседанията на Конференцията и се страхува, че могат да отстъпят от всичко. Той напуска по-рано и заявява: “Аз приключих с конференциите завинаги.” Джон, както обикновено загрижен за “благодатта” на проповедниците, им изнася друга лекция (вероятно свирейки химна на брат си “А ние все още живи ли сме?”), преди де напуснат Лийдс:
Беше потвърдено, че никой от нашите пътуващи проповедници не е толкова жив, колкото преди седем години. Боя се, че са мнозина. Но ако е така, то те са негодни за работа, която изисква повече живот: в противен случай вашият труд ще е изморителен за самите вас и от малка полза за другите. Изморителен, защото вие вече няма да служите на Господа и на другите с желание и радост. От малко полза, защото няма да служите усърдно, с всичката си сила.
След това той им задава някои специфични въпроси: Кой от вас е толкова жив за Бог, че да носи огъня навсякъде, където отиде? Кой от вас е модел за себеотрицание, дори в малките неща? Кой от вас пие вода? Защо не пиете? Кой от вас става в четири? Защо не? Кой пости в петък? Защо не? И продължава с още двадесет и два въпроса. Вестта е ясна: затягането на дисциплината е в действие. Четиринадесет човека са отбелязани в Протоколите като главни “местни проповедници” и други дванадесет проповедници са посочени като “полупътуващи”. Това означава, че те по един или друг начин са на разположение през половината от времето (положение, отбелязано за първи път през 1753 г.). Уилям Шент, например, който е и бръснар в Лийдс, пътува само половин година; Матю Лоус увеличава проповедническата си заплата, като продава ветеринарни лекарства.
Това, което очаква методистките проповедници, все още е пътуване през цялото време. Дълго време има нужда от хора, които “да успокояват, поучават и обучават тези, които са жадни за Бога.” Но нуждата е толкова голяма, а броят на квалифицираните хора – толкова малък, че повечето от проповедниците “били длъжни да пътуват постоянно” из окръзите. Има и друга причина за смяната на окръзите почти всяка година, както обяснява Уесли:
Знам, че ако трябва да проповядвам цяла година на едно място, би трябвало да проповядвам заспало на себе си и на своето общество … Честата смяна на проповедниците е най-доброто. Този проповедник има един талант, а онзи – друг талант. Не познавам досега такъв, който има всички таланти, необходими за започването, изграждането и усъвършенстването на работата на благодатта в едно цяло общество (JWL, 3:195)
Джон Уесли потвърждава по-рано своето мнение в едно писмо до Самюел Уокър, че отделянето от тяхна страна трябва да включва отричане от църковната доктрина или отказ да се присъединят към богослуженията. Има четири точки от методистката програма, по които той по-скоро ще се отдели от Църквата, отколкото да се откаже от тях: проповядването на миряните, проповядването на открито, импровизираното проповядване и сформирането на общества (Letters, 26:595). Никое от тях, трябва да отбележим, не може да бъде незаконно и да се счита за причина за отлъчване от гледната точка на Църквата.
Междувременно Чарлз очаква най-лошото. Той все още проповядва по текста: “Ще прекарам една трета през огъня”, но този по-ранен образ, “че много води не могат да изгасят” искрата на съживлението, сега има нов вид. Той пише на брат си Джон: “Остатъка от живота си съм посветил на това нещо, да следвам нашите синове (както Ч [арлз] П[еронет] ми каза да правя) с кофи с вода, за да угася пламъка на несъгласието и разделението, които те имат или могат да разпалят” (CWJ, 2:131). Чарлз е особено притеснен от проповедници, които се присмиват на Църквата, и предлага на Джон да са “по-внимателни и предпазливи при приемането на проповедници”; те трябва да са уверени, че проповедниците са здраво основани в доктрината и дисциплината на методистите и общението на Църквата. Пишейки от “разбитото общество”в Манчестър, Чарлз предупреждава Гримшоу: “Нищо друго освен благодатта не може да спре нашите деца, след като ние си отидем, от разделяне в хиляда секти, хиляда грешки.” На методистите в Лийдс той пише: “Продължавайте със стария кораб. Исус е благосклонен към църквата и по чуден начин я посещава и обновява работата Си в нея”(CWJ, 2:135-36). На обществото в Ротърам, което е на ръба на отделянето, Чарлз обявява, “че няма спасение извън църквата.” След това той отбелязва, че те не само “понасят” поучението, но дори са радостни, когато той им казва: “Нека да идем в Божия дом” (CWJ, 2:116).
Като част от кампанията си да повлияе върху своя брат Чарлз публикува поема “Послание към преподобния мистър Джон Уесли”, която включва и стиха:
Когато бяхме пратени да служим на света,
кажи: Христа ли проповядвахме или самите нас?
Каква ни бе целта: ученици да създаваме или
да съберем партия или секта?
Натискът на Чарлз върху Джон започва да дава плодове. В края на конференцията през 1756 г. Чарлз може да каже: “Брат ми и аз приключихме конференцията с твърдо заявяване на своето решение да живеем и да умрем в общението на Англиканската църква. Ние всички единодушно се съгласихме, че докато е законно или възможно да продължим в нея, то незаконно е да я напуснем.” Единодушието на проповедниците по този въпрос е потвърдено чрез подписването да друг завет на единство на 30 август 1756 г., основан на този от 1752 г.
За да облекчи затрудненото положение по отношение на ръкополагането и тайнствата, Чарлз се опитва да събере “здрави” проповедници, които могат да се квалифицират за ръкополагане в църквата. Той дълго се оплаква от голямото зло, причинено от “нездрави” проповедници сред методистите, като Джон Тукър, които причиняват повече вреда, отколкото добро “с остроумното си говорене срещу Църквата и духовенството”. Роджър Бол, неизвестен самопровъзгласил се антиномист, продължава да издига гласа си сред методистките общества, като “събира техните пенита и хора”, докато разпространява своята блага вест за свободна благодат и свободна любов. Съществува все още и “кражбата на овце”. Някои бивши методистки проповедници, като Джон Едуардс в Лийдс, които стават независими, ограбват методистите от техните “деца”. Някои баптисти също гледат да откраднат методисти и “да ги направят мъртви като себе си.” Чарлз забелязва, че обществото в Манчестър е сериозно наранено: техните “наострени уши” са намалили броя им наполовина. Някои баптистки събирания са изцяло посещавани от методисти. (CWJ, 2:128-30).
Смесената природа на методисткото съживление и нетърпеливото желание на проповедници като Уайтфийлд, Едуардс и други да проповядват в уеслианските общества причинява неизброими проблеми за братята Уесли. Тези хора обаче вършат и добро. Уайтфйлд, например, е много силен проповедник. Веднъж, след като отбелязва, “че брат Джордж … говорил с глас, който можел да съживи и мъртвите”, Чарлз казва одобрително, че Уайтфийлд прави “голямо добро” в обществата, дори когато проповядва необходимостта от святост след оправданието (CWJ, 2:133). Чарлз чувства, че никой няма да бъде изтеглен, ако способни дискретни проповедници са установени на съответните места, и че всъщност много от напусналите ще бъдат щастливи да се върнат.
Разрастващата се мрежа от общества и ръководители, която съставя методистката организация, става по-организирана и по-дисциплинирана през 40-те и 50-те години на XVIII век. Уесли се опитва да бъде отворен за работата на Святия дух в съживлението. Но неговото придържане към модела на “библейското християнство” и традиционните му връзки с Англиканската църква довеждат до фиксиране на определени насоки и граници в рамките, в които той смята, че може и би трябвало да се развива разнообразието в движението. Разнообразните системи от правила (на обществата, на групите, на различните видове ръководители, на училището в Кингсууд и т.н.) са често преразглеждани на годишни конференции и, както през 1756 г., утвърждавани с малка промяна. Нарастващата взаимна зависимост на обществата е подкрепена от създаването на организационен фонд през 1749 г. Сега започва и кампания, която да подкрепя училището в Кингсууд или чрез дарения, или чрез годишни дискоси във всяко общество (J&D,21:77). Предназначението на училището в Кингсууд е преди всичко да обучава синовете на проповедниците. Така възможността да се осигури необходимото ръководство за бъдещето на движението не е напълно изгубена за Уесли.
Програмата за обучение на Уесли включва и продължителна програма за обучение на проповедници чрез непрекъснат поток от публикации. “Християнска библиотека” е завършена през 1755 г. Тя е проект, струващ на Джон стотици лири от собствените му пари, които никога не биват напълно възстановени. “Обяснителни бележки”, с обем 759 страници, най-накрая се появява в края на същата година с едно оплакване от страна на един приятел на Джон, че е бил малко разпилян в коментарите си. Списъкът с книги, приложен към публикациите на Уесли през 1757 г., включва 153 произведения. Чувствителен към обвиненията, че “забогатявал от благовестието”, Джон включва през септември 1756 г. бележка в “Дневника”, като посочва, че през предните осемнадесет години “от проповядване и печатни произведения” той “е спечелил дълг от 1236 лири” (J&D, 21:77).
Въпреки цената Уесли се чувства принуден да осигурява хората си с такива ресурси, дори на моменти материалът да надминава възможностите им. В някои случаи той адаптира същността на някои творби към други форми. През август 1755 г. преработва части от “Vindiciae Pietatis” на Ричард Алайн (включено в “Християнска библиотека”) и ги включва в богослужение за подновяване на завета за хората в Шпиталфийлдс, говорейки за практика, която е насърчавал осем години по-рано. Когато Уесли рецитира думите: “Аз повече няма да бъда своя собственост, но ще дам себе си за Твоята воля във всяко нещо”, осемстотин методисти се изправят “в свидетелство на съгласие”. Уесли е сигурен, че е достигнал друго полезно средство на Божията благодат: “Едва ли съм виждал преди такава нощ. Със сигурност плодът й ще остане завинаги” (J&D, 21:23).