„Почувствах сърцето си странно затоплено“

„Почувствах сърцето си странно затоплено“

На 24 май 1738 г. Джон Уесли, бащата на методисткото движение, преживява своето обръщение. Обикновено това преживяване се свързва най-вече с неговата реакция на чутото от предговора на Лутер към Посланието към римляните. Но опитността на увереност в спасението чрез вяра в Христос е подготвена от редовното сутрешно четене на Писанието, практика, от която Уесли не се отклонява в онзи ден, както и от участието във  вечерната молитва в църквата „Св. Павел“. Ето и свидетелството, което откриваме в дневника на Джон Уесли, цитиран тук в българския му превод, осъществен от Радостин Марчев (https://rado76.wordpress.com):

 

„Четвъртък, 24 май – Мисля, че беше около 5 сутринта, когато отворих своя Нов завет на следните думи: „Дадоха ни се твърде големите и изобилни обещания, чрез които да станем участници в Божественото естество.“ (2 Петр. 1:4). Продължих да чета нататък и отворих на следните думи: „Не си далеч от Божието царство.“ (Марк 12:34). След обед бях помолен да отида в църквата „Св. Павел“. Антемът беше „От бездната викам към Тебе, о, Господи: Господи, послушай гласа ми. О, нека ушите Ти добре да чуят гласа на оплакването ми. Ако Ти, Господи, гледаше на моите прегрешения, как бих устоял? Но в Теб има милост, затова ще Ти се боят. Израилю, уповавай на Господа; защото в Него е милостта и изкуплението. Той ще изкупи Израил от всичките му грехове“.

 

Вечерта твърде неохотно отидох на събирането на улица „Олдърсгейт“, където се четеше предговорът на Лутер към Посланието към римляните. Около четвърт час преди девет, докато той обясняваше промяната, която Бог извършва в сърцето чрез вяра в Христос, почувствах сърцето си странно затоплено. Почувствах, че вярвам в Христос, единствено в  Христос за спасение; и ми беше дадена една увереност, че Той е отнел греховете ми, дори моите, и ме е спасил от закона на греха и на смъртта. Започнах да се моля с цялата си сила за тези, които се бяха отнесли зле с мен и ме бяха преследвали. След това изповядах открито пред всички присъстващи това, което чувствах за пръв път в сърцето си. Но не след дълго врагът подхвърли: „Това не може да бъде вяра; защото къде е радостта ти?“. Дотогава аз бях учен, че мирът и победата над греха са основни за вярата в Начинателя на нашето спасение; но що се отнася до даването на радост, която обикновено съпътства нейното начало, особено в тези, които скърбят дълбоко, Бог понякога я дава и понякога я задържа според решението на волята Си. След като се върнах у дома, бях силно нападнат от изкушения, но аз извиках и те побягнаха. Те се връщаха отново и отново. Аз често повдигах очите си и Той „ми изпрати помощ от високо.“ По този начин аз открих основната разлика между това и моето предишно състояние. Аз се борех, да, воювах с цялата си сила под закона, както и под благодатта. Но тогава аз бях понякога, ако не и често, побеждаван; сега аз винаги побеждавах“.

 

Преживяното на 24 май 1738 г. има ключово значение за живота и служението на Джон Уесли. Самият той първоначално дава много безпощадна оценка за себе си преди тази дата, казвайки, че дотогава всъщност не е бил християнин. Без съмнение, с помощта на Лутер и моравските братя Уесли открива необходимата и единствено възможна основа за съвършенството, която е търсел – радикалната Божия благодат. Но това съвсем не обезсмисля дотогавашното негово търсене и опит, белязани най-вече от влиянието на Джеръми Тейлър, Тома Кемпийски и Уилям Лоу.

 

Новорождението обаче е само началото на процеса на освещение, който разпростира последиците на новорождението върху всички страни на човешкото съществуване, така че то да придобие своята цялостност. Този процес отнема време и се развива по подобие на физическото израстване, започвайки с новото раждане, преминавайки през детството и продължавайки към една все по-нарастваща зрялост. В една от по-късните си проповеди Уесли настоява: „Духовното новораждане… е само прагът на освещението, първият вход към него. И както в естественото раждане човек се ражда изведнъж и след това расте постепенно по-голям и по-силен, така и в духовното раждане човек се ражда изведнъж и след това расте постепенно в духовен ръст и сила“.  Новорождението е началото на едно непрестанно „израстване в благодатта“, което има своята цел в пълното освещение. Именно в светлината на тази цел, която се явява главната тема в богословието и служението на Уесли, „странното затопляне на сърцето“, преживяно на ул. „Олдърсгейт“, придобива своя истински смисъл.