Автор: Евгений Семашко
Днес е Велика сряда, продължаваме всеки ден да следваме нашия любим Господ по пътя на Неговото страдание заради нашето спасение. Какво трябва да правим, как трябва да се държим, когато вървим по този път? Този въпрос предизвика пред мен друг, много по-съществен: какво означава този път за мен, как немислимото дело на нашия Бог се отразява на моя живот?
На Исус Му трябваше само една седмица, за да преодолее това болезнено, величествено и трудно за разбиране пътуване, а на нас ни трябва цял живот. Ние, като хората от Израил, отначало не разбираме кой е Христос. Нямаме представа как този пророк от Назарет може да бъде нашият любим приятел, Спасител, Който обилно излива скъпоценен елей на главите ни, Който превързва сърцата ни и ни дава надежда.
В началото ние сме в тъмнината на своето неверие. Изобщо не мислим за вечността и си живеем живота като обикновени смъртни хора, без дори да знаем за истинското си предназначение. Обаче Господ ни обича и ни гледа като овце, изгубени сред опасни и хищни вълци. Овце, които без пастир нямат никакъв шанс да оцелеят в дивата пустош на нашия модерен свят. От апостол Йоан знаем, че Той е Начинателят и Завършителят на нашата вяра. След пробуждането ни, след това чудесно докосване на Неговата благодат до нашите закоравели, безчувствени сърца, ние можем да Го следваме. Така се озоваваме в първия ден, посрещаме това пробуждане с радостни души и уста, които викат: «Авва Отче, Осанна в висините».
Обаче след известно време някои от нас вече не са толкова сигурни в това, което са викали в първия ден. В продължение на това пътуване през живота става само още по-зле: забелязваме на хоризонта, че имаме привилегията и задачата не само да Го следваме, но и да участваме в делото Му. Тук разбираме, че Бог ни дава любовта Си, силата Си и мъдростта Си не за да ги скрием в себе си, не заради нас самите и нашето его, а заради хората около нас. Хората, които имаме дръзновението да наричаме нашите братя и сестри. Разбираме, че не само нашите сърца трябва да се радват на делото Му, не само трябва да величаем Бога с устните си, но и трябва да споделяме тази получена благодат с всички хора около нас, показвайки вярата си на дело. Виждаме, че пред света, който вече ни осъди, трябва да отхвърлим всяко свое бреме и да живеем в светлината на словото, в което не може да има грях. Започваме да се съмняваме относно лични всекидневни нужди, стремежи, цели и дали те съвпадат с тези, получени от Исус. Продължаваме да роптаем и да мислим как можем да опитомим всемогъщия Бог, да сключим споразумение с Него, което ще ни помогне да живеем според своите очаквания и желания, според това, което смятаме за добро. Започваме както апостол Петър да мъмрим Бога. И след осъзнаването, че това не е възможно, тръгваме по пътя, по който тръгна Юда Искариотски. Пътя, който води до отчаяние, завист, обиди и смърт. Защо сме стигнали чак дотук, защо сме предали любовта, която беше толкова скъпоценна за нас? Любовта, която за нас умря в мъки на Голготския кръст?
Мнозина хора по света са чували за нашия Господ, Когото наричаме Исус Христос от Назарет. Обаче за мнозинството нашият велик Спасител е нещо като стара история от миналото. Нещо, което не си заслужава да бъде разгледано внимателно с пристрастие, за да бъде разбрано. Знаем, че Бог пожертва Себе Си на кръста за всички нас, и то без никакво изключение. И знаем, че болшинството от нашите съвременници са чували за Свещеното писание и книгата, която наричаме Библия. Обаче за тях тази книга няма авторитет, не искат да чуват какво се казва в нея. Четем в Исая 50:5: “Господ Йехова отвори ухото ми; и Аз не се възбунтувах, нито се обърнах назад”. Този стих е много важен, защото ни открива как действа Бог в нас и какво прави Той за нашето спасение. Виждаме, че без Него не можем да правим нищо добро. Само се бунтуваме и гледаме към миналото си и мърморим за това, че преди е било много по-добре. Възлагаме на Бога толкова задължения от списъка си и се молим този списък да бъде изпълнен. И ако Всемогъщият Бог не следва указанията ни, не изпълнява прищевките ни, започваме да виждаме в Него съдия, един много упорит, егоистичен Бог, Който иска само Своето. И се чудим защо Той не ни съдейства. Превръщаме Божията любов и благодатните средства в едно споразумение. Затваряме очите и запушваме ушите си. Забравяме, че трябва да бъдем благодарни на Господа, че Той ни призова, отвори ушите ни и ни даде сърце, което позволи да го приемем и да Го заобичаме. Обаче има много важен въпрос: какво значи да обичаш? Какво значи да обичаш и какво значи да предадеш своята любов? Виждаме, че Исус като истински човек показва Своите чувства, виждаме, че може да бъде гневен, тъжен, развълнуван, обичащ и дори ревнив. Разбираме това от следните прочити:
- Йоан 13:23: «На трапезата един от учениците, когото Исус обичаше, беше се облегнал на Исусовото лоно».
- Йоан 13:21: «Като рече това, Исус се развълнува в духа Си и заяви, казвайки: Истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде».
Той не скрива емоциите Си, сърцето Му е отворено за всички и Той се довери на хората дори до смърт на кръста. Такава любов е чужда и неразбираема за нас. Обичаме по друг начин. Харесваме много неща в живота си, имаме любими и обичани хора и дори имаме смелостта да утвърждаваме, че обичаме нашия спасител Исус. Обаче нека да замислим на какво се базира нашата любов. Вглеждайки се в своя живот, виждам, че в повечето случаи привързаността на сърцето ни се крепи на обикалящи неща около нас: родителите ни, половинките на нашите сърца, децата ни, вкусна и изискана храна, положение в обществото, работа, приятни срещи, красиви залези и различни малки моменти в ежедневието ни. Питам се доколко е лошо и неправилно да обичаш всичко това. Не ни ли отдалечава всичко това от Бога? Доколко е правилно да полагаш силите си и да използваш живота си, за да вкусиш от всичко това? И знаете ли, отговорът идва от Словото, Което стана човек: всичко сътворено от Бога е добро. А човек, който е венец на творението Му, не е просто нещо добро, а е твърде добро. Но ако всичко наоколо е толкова добро и всички сме уж много добри, откъде се появяват омразата, завистта и гордостта? Защо обичани и обичащи хора само за пет дни от «Осанна, Осанна, слава във Висините» закрещяха «Разпни го»?
Последните 10 дни имах доста ангажименти в живота си, хванах грип и ми се наложи да върша работата си болен. Нямах време за нищо. Размишлявайки над проповедта и над стиховете от днешния прочит, разбрах, че истинската любов не е възможна без Бога и Неговата свята църква. Получих голяма подкрепа от Бога в словото Му и в благодатните Му средства: в нашите срещи, молитви и разговорите ни. Последната неделна проповед и пътуването до нашата църква в Дългопол ми помогнаха много. Какво виждаме в Посланието към евреите 12:1-2: «…нека отхвърлим всяко бреме и греха, който лесно ни оплита, и с търпение нека тичаме на очертаното пред нас поприще, като насочваме своя взор към Исус, Начинателя и Завършителя на нашата вяра». Всичко около нас, нашето ежедневие, може да бъде едновременно голямо изпитание, но и голяма благословия и подкрепа. От какво зависи това? По какъв начин трябва да използваме всичко, което получаваме от Бога? Много лесно можем да сбъркаме пътя. Всичко наоколо може много бързо от благост и милост да се превърне в проклятие на нашето ежедневие. Кой е виновен? Как е възможно да не виждаме ясно пътя си и накъде сме се запътили? Бог ли е виновен за това? Можем ли да правим всичко вярно без ориентир? Как да виждаме пътя без светлина? Може ли човек да кара кола по магистралата с бясна скорост, и то без осветление и в пълен мрак? Разбира се, че може, всеки човек има свобода на волята, за да избере начина на живота си. Обаче няма как да пристигне там, където иска. Ще пропусне завоя и ще катастрофира.
Как да поправим това? Отговорът е Исус, примерът, който трябва да следвам, светлината, която показва грешните завои по пътя на живота ми. Защо губим любовта, защо всеки петък викаме: «Разпни го»? Правим го, защото потъваме в ежедневието си, със страховете, в недоверие един към друг и към Бога. Нашите сърца са много колебливи, любовта ни прилича на огъня на малка свещ, поставена сред бурята на нашите страсти. Много лесно губим фокуса. Много лесно правим грешния завой. Губим правилния ориентир и фокусът се премества, и визията за спасението ни се замъглява. Брат Стоян, който се занимава с фотография, знае, че ако нямаш правилен фокус, не можеш да направиш добра снимка. Можеш да опиташ да скриеш недостатъците с различни филтри и алгоритми, да я подобриш, но не можеш да получиш перфектната снимка, тази, която е замислена от Твореца. Хората от Йерусалим имаха лош фокус. Техните сърца и помисли бяха обременени с мисли за добър живот тук и сега. Те не искаха вечността, не искаха и не биха могли да я искат и да вървят след Исус към Голгота, носейки своите грехове. Те искаха всичко, и то веднага. Нямаха намерение да чакат повече. За тях времето вече беше дошло. Месия ще ги освободи. И то бързо и без тяхното участие.
Ние сме същите и имаме подобни проблеми днес. Всеки ден бързаме, правим своя живот суетен и осуетяваме живота на всички хора около нас. Нямаме търпение за истинска любов. Модерният, бърз допаминов свят (свят, който се движи от удоволствия) се базира на бързи, приятни емоции. На лични победи и успехи. На нас ни е мъчно да изграждаме любов с трепет, търпение, усърдие, нежност и доверие. Искаме да консумираме любовта без отговорност и взаимност, без доверие. Искаме всичко от живота да получим за 50 секунди, като на хубаво видео от социални мрежи. Превърнахме любовта на Исус в потребителско плътско изживяване. Трябва да ни харесва, трябва да действа в нашия живот. Не в живота на другите хора около нас. Оценяваме всичко наоколо и мислим колко е изгодно да харчим своето време и таланти за хора, които не съответстват на критериите ни. Преценяваме доколко те са достойни за нашата любов. Дори стигаме до това, че оценяваме доколко любящ Исус трябва да съответства на критериите ни, за да Го обичаме. За да Го славим и да търсим любовта Му. Колко е лесно да съдим нашия Бог и да Го предаваме в ежедневието си, всеки път, когато Той не съответства на идеалите ни, целите, които имаме в живота си! Как е възможно Бог да ни обича такива, каквито ние? Не мога да го проумея. Как Всемогъщият Творец, Святият Израилев, всесилен владика, обикна мен и умря за мен на кръста? Умря като презрян престъпник и лъжец. Умря в болки и страдания. И това е цената за моето спасение и любовта ми към Бога. Как мога, знаейки всичко това, да Го предавам всеки ден?
Затова, скъпи братя и сестри, бъдете силни във вярата. Нека примерът на нашите братя апостоли и на нашия Господ ни подкрепя и насърчава. Винаги гледайте към нашия спасител Исус Христос, всеки ден, вършейки обикновени неща. Радвайте се и величайте нашия Бог в ежедневието си, проверявайте своя поглед всеки ден, към кого се вглежда, чия подкрепа иска. Няма значение какво правим и за кого го правим, представете си, че го правите за нашия възлюбен Спасител. И по този начин имаме шанс да не сбъркаме пътя си и да следваме Исус, носейки своя кръст. Не предавайте любовта Му и нека нашият Бог ни благослови и помага. Амин.