ПРОПОВЕД ПО ПОВОД СМЪРТТА НА ДЖОРДЖ УАЙТФИЙЛД

“Дано умра, както умират праведните, и сетнините ми да бъдат като техните.”

/Числа 23:10/

1. Сетнините ми да бъдат като техните! Колцина от вас хранят това желание? Може би повечето от вас в това голямо събрание. Бих желал този копнеж да остане винаги жив у вас, да не ви остави до деня, когато душите ви ще се преселят там, където “нечестивите престават да смущават и уморените се успокояват” (Йов 3:17).

Едва ли днес някой от вас очаква едно подробно тълкуване на текста. Това би ви попречило да си спомните със скръб, но и с благодарност за своя брат, пастир и приятел, който за мнозина от вас беше и баща. Защото доста  са тук хората, които той е наставил. Не подобава ли по-добре на днешния случай да говоря непосредствено за този Божи човек, когото вие толкова често сте слушали да ви говори от това място? Вие знаете целта на неговия живот: Исус Христос, същият вчера, днес и до века (Евр.13:8). За целта:

1. Ще размисля върху някои особености на неговия живот и смърт.
2. Ще хвърля поглед върху неговия характер.
3. Ще запитам какво означава внезапното му отзоваване, това ужасно бедствие за нас.

I.1. Най-напред ще размисля върху някои детайли на неговия живот и смърт. Той е роден през декември 1714 г. в Глоучестър, там завършва горно училище на около 12-годишна възраст. На 17 години започва един сериозен религиозен живот и служи на Бога с чиста съвест. На 18 години постъпва в университет и бива приет в Пембрук колидж в Оксфорд. След около година се запознава с т. нар. методисти, които от този момент обиква като собствената си душа.

2. Чрез тях стига до убеждението, че “трябва да се роди отново” (Йоан 3:7) и че външната религиозност не ползва нищо. Пости с тях в сряда и петък, посещава болни и затворници, използва съвестно времето си, така че да не пропилява нито миг. Променя своята специалност и започва да чете предимно такива книги, които водят към сърцевината на вярата и непосредствено към опитването на познанието за Исус Христос, разпнатия.
3. Много скоро трябва да мине през огнено изпитание. Изгубва не само уважението към себе си и някои от най-добрите си приятели, но и бива изложен на най-лошите вътрешни изкушения. Много нощи лежи безсънно в леглото си, дни наред прекарва, прострян на пода. Но след като няколко месеца страда под “духа на робството” (Рим.8:15), угодно се вижда на Бога да отнеме тежкия товар от него и да му даде дух на синовство. Чрез една жива вяра го прави способен да приеме Сина на Неговата любов.
4. Препоръчват му да отиде на село, за да възстанови тежко увреденото си здраве. Отива в Глоучестър, където Бог му дава възможност да пробуди неколцина младежи. Те веднага оформят една общност и това са първите плодове от дейността му. Малко по-късно започва два или три пъти седмично да чете нещо на няколко бедни хора от града; освен това всеки ден чете по нещо и се моли заедно със затворниците от местния затвор.
5. На 21-годишна възраст го притискат да стане духовник. Уайтфийлд се бои от това много, защото от дъното на душата си чувства безсилието си. Но епископът сам пристига и му казва: “Макар че смятах да не ръкополагам никого под 23 години, тебе веднага ще те ръкоположа, щом закопнееш за това”. След като се прибавят и други обстоятелства, се съгласява и през 1736 г. е ръкоположен. На следващата неделя проповядва пред голямо множество в църквата, където е бил кръстен някога. Веднага се връща в Оксфорд и получава бакалавърска степен. След това се посвещава напълно на грижа за затворниците и бедните.
6. Но не след дълго е повикан в Лондон, за да поеме временно енорията на един свой приятел, който трябва да замине за кратко някъде. Прекарва там два месеца. Държи по две молитвени беседи, една проповед и една катехеза всяка седмица. През останалото време посещава ежедневно войниците в казармата и болницата. Освен това всяка вечер изнася беседа в друга капела и всеки вторник проповядва в затвора. По време на престоя си в Лондон получава писма от свои приятели в Джорджия, които събуждат у него желанието да отиде там и да им помага. Но понеже не усеща съвсем ясно подобно призвание, след изтичането на престоя в Лондон се връща в Оксфорд, където в стаята му всеки ден се събират  доста млади хора, за да се наставляват взаимно в пресвятата си вяра (Юда20).
7. Много скоро е повикан да помага в енория в Хемпшир. Тук ежедневно държи две беседи – една рано сутрин и една вечерта, след като хората са се прибрали вкъщи. Освен това всеки ден обучава деца и прави домашни посещения. Разделя времето си на три откъса: осем часа за ядене и спане, осем часа за учение и размисъл и осем часа за молитва, обучение и домашни посещения. Има ли по-превъзходен път за един Христов служител и за църквата? Ако не, тогава кой ще иде и ще прави същото?
8. Но мисълта му постоянно се връща към Новия свят. Когато напълно се уверява, че Бог го е призвал да отиде там, той урежда нещата си и през януари 1737 г. отива в Глоучестър, за да се сбогува с приятелите си. При това пътуване Бог започва да благославя по необикновен начин служението му. Където и да проповядва, се събират удивителни множества от слушатели – в Глоучестър, Стоунхауз, Бат и Бристол; хората едва издържат на задуха в църквите. Впечатлението върху духа на много хора е не по-малко удивително. След завръщането му в Лондон, където генерал Оугълторп го задържа седмица след седмица и месец след месец, вижда се угодно на Бога да  благославя все повече и повече словото му. Уайтфийлд е неуморен в работата си. В неделя проповядва нормално по четири пъти пред невиждано големи множества, освен това държи две или три молитвени беседи и на всичко отгоре извървява по десет или дванайсет мили пеша.
9. На 28 декември напуска Лондон. На 29 проповядва за пръв път без бележки. На 30 се качва на борда на кораба, но чак след месец излизат в открито море. За една добра страна на това бавно придвижване той казва: “Благословен да е Бог! Сега живеем в една голяма кабина много приятно. Говорим почти само за Бога и Христос. Щом сме заедно, не може да се чуе почти никаква друга дума, освен за нашето изпадане в греха чрез Адам и изкуплението ни чрез втория Адам”. Може да се счита за особено провидение това, че трябва да прекарат известно време в Гибралтар, където гражданите и войниците, издигнати и обикновени, млади и стари познават деня на Божието посещение.
10. От неделята, 7 май 1738 г., до края на август той служи вярно в Джорджия, предимно в Савана. Два пъти дневно води молитвено общение с тълкуване на Писанието. Болните посещава всеки ден. Първата си беседа в неделя държи в пет часа сутринта; в десет празнува литургия и проповядва; същото и в три часа следобед; в седем вечерта тълкува катехизиса на църквата. Колко по-лесно е на нашите братя – колеги от Англия, Шотландия и Ирландия да критикуват един такъв работник в лозето на нашия Господ, отколкото да последват примера му!
11. Той вижда окаяното състояние на много деца в Джорджия и Бог влага в сърцето му идеята да се построи сиропиталище за тях. Решава да събере дарения за целта в Англия, когато Бог го отзове да се върне там. Следващия декември е вече в Лондон. В неделя, 14 януари 1739 г. е ръкоположен за свещеник в Оксфорд. Връща се в Лондон и проповядва два пъти в неделя, 21 януари. Макар че църквата е голяма и пълна, стотици хора остават на улицата, стотици други се връщат вкъщи. Това за пръв път го довежда до мисълта да проповядва на открито. Когато споделя това с приятели, те считат това за чиста лудост и така идеята се прилага едва след напускането на Лондон. В сряда, 21 февруари, намира вратите на църквите в Бристол затворени. Освен това няма църква, която може да побере и половината от общността. Така отива в два часа следобед в Кингсууд и проповядва на открито пред 2000 души. В петък проповядва вече пред 4-5000 души, а в неделя – пред 10 000! Числото постоянно расте, докато е в Бристол; пламва огънят на една свята любов, която трудно може да се угаси. Този огън се пренася по-късно в различни части на Уелс, Глоучестършир и Уорчестършир. Където и да отиде, Бог укрепява силно словото на Своя благовестител.
12. На 29 април проповядва за пръв път в Мурфийлд и в Кенингтън комън, където хиляди слушатели пазят такава тишина, сякаш са в църква. Понеже ще остане месеци в Англия, той обикаля различни графства и получава от мнозина хора с отворени сърца дарения за сиропиталище в Джорджия. Невъзможността да се пътува до Америка му осигурява време за пътувания до различни части на Англия и много хора намират в това повод да благодарят на Бога за вечни времена. Най-после потегля на 14 август, но пристига в Пенсилвания едва на 30 октомври. Пътува през Джърси, Ню Йорк, Мериленд, Вирджиния, Северна и Южна Каролина; навсякъде проповядва пред огромни множества със същия успех, както и в Англия. На 10 януари 1740 г. стига в Савана.
13. На 29 януари в дома си прибира още три разпуснати деца към двадесетте, които вече са там. На следващия ден прави първата копка на сиропиталището, на около 10 мили от Савана. На 11 февруари приема още четири деца и отива във Фредрика, за да докара сираци от южните части на колонията. Отваря училище за деца и възрастни. Сиропиталището ще носи името “Витезда” – едно дело, заради което ще го благославят и още неродените. Настанява там около 40 деца, така че всеки ден трябва да храни почти сто гърла. Но това не го плаши; всеки ден той уповава на Бога за тази грижа.
14. През април предприема отново пътуване през Пенсилвания, Джърси и Ню Йорк. Събират се невероятни множества, за да го слушат, между които много тъмнокожи. Навсякъде болшинството от слушателите се чувства в удивителна степен вътрешно засегнато. Мнозина биват убедени дълбоко в своето състояние на погубление, истински се покайват пред Бога. На някои места хиляди започват високо да викат, като че ли водят борба на живот и смърт. Мнозина избухват в плач, някои пребледняват като смъртници, махат с ръце и падат на пода; други се хвърлят в прегръдките на приятелите си, почти всички вдигат очи и зоват за милост.
15. На 5 юни се връща в Савана. Следващата вечер, по време на богослужението цялата църква, млади и стари, се просълзяват. След богослужението някои хора от църквата и всички деца от сиропиталището, предимно малките, вървят с плач по улиците, като неколцина не могат да правят друго, освен да се молят. През цялата нощ и през следващия ден стенанията и виковете на децата се чуват в дома.
16. През август предприема пак пътуване през различни провинции към Бостън. Минавайки оттам, се чувства много зле физически. Но множествата са толкова големи и въздействието върху тях толкова удивително, че и най-възрастните хора никога не са виждали подобно нещо. Същата сила съпровожда проповедите му в Ню Йорк, преди всичко тази в неделя, 2 ноември. Едва започнал, отвсякъде се чуват викове, плач и стенания. Мнозина падат на пода, сърцата им се късат; мнозина биват изпълвани с Божия мир. В края на това пътуване Уайтфийлд пише: “Днес е 75-ят ден, откакто пристигнах в Род Айлънд физически крайно слаб. Но Бог ми даде сила 175 пъти да проповядвам и да проведа много лични пастирски разговори. Никога Той не ми е давал по-голямо освежаване. Никога едно пътуване не ме е уморявало по-малко. Никога не съм чувствал по-ясно трайното Божие присъствие в църквите, където съм проповядвал”. През декември се връща в Савана, а през март се прибира в Англия.
17. Както лесно може да се забележи, тази информация е почерпана от неговите дневници, които са така леки за възприемане със своята простота и безхитростност. Те предлагат една точна картина от работата му в Европа и Америка през следващите 30 години за слава на Бога. Те са също отчет за непреставащите потоци на благословение, които Бог излива над труда му. Не е ли за съжаление, че нещо го е възпрепятствало да спре воденето им до момента, когато Бог го отзовава да се радва на плодовете на труда си? Ако все пак е оставил някакви писмени сведения от този род и приятелите му ме счетат за достоен, за мен би било радост и чест да ги подредя, преработя и подготвя за издаване.
18. Подробният отчет за последните дни от живота му, написан от един господин от Бостън, гласи:

“След като прекара около месец  при нас в Бостън и околността и всеки ден проповядваше, той отиде в Олд Йорк. Там проповядва в четвъртък, 17 септември, след това отпътува за Портсмут и проповядва там в петък. В събота сутрин тръгна за Бостън, но преди да стигне до Нюбъри, където беше обещал да проповядва следващата сутрин, по пътя го поканиха да проповядва. Понеже къщата не беше достатъчно голяма, излезе на открито. Но понеже от седмици не се чувстваше добре, това сломи силите му дотолкова, че можеше да се движи само с помощта на двама мъже. Вечерта жизнеността му пак се пробуди и той изглеждаше в обичайната си сила. В девет часа се прибра в спалнята си и спа по-добре от когато и да било през изтеклите седмици. В четири сутринта, 30 септември, стана и отиде в стаичката си. Спътникът му забеляза, че се бави необичайно дълго там. Излезе, върна се при спътника си, хвърли се на леглото и остана там около десет минути. След това стана, коленичи и се помоли пламенно на Бога, ако е волята Му, през този ден да завърши делото си за Своя Господ. След това извика духовника, в чийто дом беше отседнал. Но за една минута, преди пастирът да беше дошъл, умря без въздишка или стон. Когато се чу вестта за смъртта му, шестима мъже тръгнаха към Нюбъри, за да отнесат там тялото му. Но невъзможно беше да се транспортира, затова скъпоценният му прах остана в Нюбъри. Стотици биха се стекли в този град, за да участват в погребението, ако знаеха, че ще бъде погребан тук… Дано този тежък удар да послужи за доброто на църквата като цяло и в тази местност!”

1. II. 1. На второ място, нека хвърлим един поглед на характера му. Ще цитирам едно кратко представяне на личността му от бостънски вестник малко след неговата смърт:

“Малко може да се каже за него, освен онова, което всеки приятел на живото християнство, станал свидетел на служението му, може де потвърди. В обществената си работа той хвърли света в удивление със своето ораторско изкуство и посвещение. С каква божествена страст докара закоравелите грешници до покаяние и до решение да започнат благочестив и добродетелен живот! Изпълнен с Духа на благодатта, той говореше от сърце; освен с усърдие, каквото не е имало от дните на апостолите, той украсяваше предаваните от него истини  с най-вдъхновяващата магия на словесното изкуство. Беше ненадминат в това да влияе като проповедник на постоянно растящите слушателски множества. В личните разговори беше не по-малко достоен за любов, подбуждащ към действие, благословен с една забележителна лекота на общуването, готов да споделя, усърден в духовното изграждане. Дано подрастващото поколение бъде запалено с една искра от този огън, който ни огря с особен блясък чрез духа и живота на този верен служител на всевишния Бог!”

2. Една по-подробна и също така точна характеристика излезе в един английски вестник. Считам за уместно да цитирам част от нея:

“Характерът на този наистина благочестив човек трябва да бъде запечатан в сърцето на всеки приятел на живата религия. Въпреки нежното си и чувствително телосложение той проповядваше до последния си ден толкова често и с такова пламенно усърдие, че това би било трудно и за най-здравата природа. Понеже беше призван да упражнява служението си  в една възраст, в която младите хора едва започват да се обучават, той нямаше време да прави големи стъпки в изучаването на древните езици. Но този недостиг беше пребогато компенсиран от един жив и творчески дух, от огнено усърдие и от мощно, убедително слово. Макар че често считаше за необходимо от амвона да открива на хората що е страх от Бога, в природата му нямаше нищо мрачно, а нещо изключително приветливо и пълно с любов; имаше едно меко сърце. Беше готов да помага на хората, обръщащи се към него, както в  телесните, така и в духовните нужди. При това трябва да се подчертае, че той заостряше вниманието на своите слушатели върху техните морални задължения, преди всичко върху усърдието в професията и покорство към началниците. Стараеше се чрез изключителните си усилия в проповядването на различни места и дори на открито да пробуди долната класа хора от дълбокото им безразличие и невежество и да ги доведе до едно усещане за религията. Заради това и заради всички останали негови качества името Джордж Уайтфийлд задълго ще бъде произнасяно с уважение и почит”.

3. Трябва да признаем, че тези две характеристики са справедливи и непартийни, доколкото им е обхватът. Но те едва ли отиват по-далеч от външното въздействие на неговата личност. Те показват проповедника, но не и човека, християнина, Божия светия. Мога ли да добавя някои неща на тази тема от личното ни познанство за почти 40 години? Напълно осъзнавам колко е трудно да говоря за нещо толкова деликатно. Колко мъдрост е нужна да предотвратя двете крайности и да не кажа нито много малко, нито прекалено много! Естествено, знам: ако каже много или малко, човек винаги ще бъде упрекнат от един или друг. Някои ще кажат, че съм казал много, други – малко. Все едно, ще кажа само онова, което знам, и то пред лицето на Оня, Комуто ще даваме отчет.
4. Вече се спомена за неподражаемото усърдие, неуморна деятелност, съчувствие към страдащите и благотворителност към бедните на Уайтфийлд. Но не трябва ли да споменем дълбоката му благодарност спрямо всички, които Бог използва като инструменти, за да му направят добро? До деня на смъртта си той не престана да говори с голямо уважение за тях. Не трябва ли да споменем, че сърцето му беше чувствително за великодушните и нежни приятелства? Често съм си мислил, че от всичките му добродетели това беше най-забележителната му черта. Колко малко хора се познаваме с такова приветливо естество, чиято общителност е така голяма и разточителна! Нима точно това негово качество не печелеше сърцата на другите по един таен начин и ги привързваше към него? Може ли любовта да роди нещо друго, освен любов? Любовта грееше на лицето му и одухотворяваше постоянно всичките му думи, били те лични или пред общество. Не беше ли това, което свързваше толкова светкавично и проникващо едно сърце с друго и което правеше проповедите, разговорите и писмата му толкова живи? Вие сте свидетели, че е така.
5. Но стига с фалшификациите на хора с прегоряла съвест, които не познават никаква любов, освен земната и плътската! Спомнете си, че той притежаваше способността да се въздържа съвестно и чисто. Служението му изискваше да води широк кръг разговори с мъже, както и с жени от всякаква възраст и положение. Цялото му поведение спрямо тях беше практически коментар на 1 Тим.5:1,2: “Увещавай старите жени като майки, по-младите – като сестри, със съвършена чистота”.
6. Колко добре пасваше приветливата му природа на откритостта и искреността му! Тя беше далеч от нетактичността или коварството и преструването. Не беше ли неговата приветливост плод и знак за куража и неустрашимостта му? Така въоръжен, той не се страхуваше от никой човек, говореше откровено пред хора от всякакъв ранг и положение, издигнати или малки, богати или бедни; загрижен единствено “като изявява истината, да препоръча себе си на съвестта на всеки човек пред Бога” (2 Кор.4:2).
7. Той не се боеше нито от работа, нито от болка, нито от това, което хората биха могли да му сторят; търпеливо понасяше злото и вършеше добрини. Това се изяви в неговата упоритост, с която преследваше целта, с която осъществяваше волята на своя Господ. Един пример трябва да помним всички: сиропиталището в Джорджия, с което бяха свързани всевъзможни огорчения, но той ги преодоля и го направи. В нещата, засягащи лично него, беше гъвкав и податлив на приспособяване. В такива случаи даваше да му се каже нещо, беше готов да изслуша убеждаване и съветване. Но в нещата, свързани с Бога или със съвестта, остана твърд. Никой не можеше да го придума или сплаши, нито да го отмести и на стъпка от праволинейността, която принадлежеше неотлъчно към характера му и определяше всичките му думи и дела. В това отношение стоеше здраво като железен стълб.
8. Ако запитаме кое беше основанието за тази праволинейност и искреност, за куража, търпението и за всички други ценни и достойни за обич качества, отговорът е лесен. То не беше в отличната му естествена настройка, не в острия разсъдък, не в силата на образованието, нито в доброто съветничество на приятелите, а нищо друго, освен вярата в Господа, Който проля кръвта Си; вяра, която създава Бог. То беше в живата надежда за “наследство нетленно, неоскверняемо и което не повяхва” (1Петр1:3,4). То беше “Божията любов, изляна в сърцата ни чрез дадения нам Святи Дух” (Рим.5:5), която изпълваше  душата му със съчувствителна, себеотрицателна любов към всеки човек. От този извор произтичаше  мощният поток  на красноречието му, който често разкъсваше всяка преграда пред себе си,  и необичайната сила за убеждаване, на която дори и закоравели грешници не можеха да устоят. Затова той често имаше “вода в главата си” и “очите му бяха извор на сълзи” (Йер.9:1). Това го правеше способен да излива душата си в молитва, както само той можеше да го прави, така пълно и тихо, така  мощно  и богато на изразяване и чувство.
9. Бих желал да завърша този откъс със следната бележка: Каква чест даде Бог на Своя верен служител с това да може да проповядва вечното Му Евангелие в толкова различни страни, пред толкова различни хора и с такова влияние върху скъпоценните души! Чували ли сме и чели ли сме за някого, който да е засвидетелствал Евангелието  за Божията благост от времето на апостолите в едно толкова разнообразно пространство, в една толкова обширна част от населената земя? Чували ли сме или чели ли сме за някого, който да е призовавал към покаяние толкова големи множества от грешници? Но преди всичко: чували ли сме или чели ли сме за някого, че е бил толкова благословен инструмент в Божията ръка, който да е “обръщал от тъмнина към светлината и от властта на сатана към Бога” (Деян.26:18)? Истина е, че когато така говорим на безумния свят, се казва, че говорим  като “другоезични” (1 Кор.14:11). Но вие разбирате езика на страната, където отивате и където малко преди нас отиде нашият верен приятел.

            III. Но какво означава за нас тази ужасна участ? Това трябва да обмислим сега. Отговорът на този важен въпрос е лесен (дано Господ го напише на сърцата ни!). При това ще се придържаме тясно към  великото учение, което той проповядваше, и ще пием от неговия дух.

1. Нека най-напред се спрем на големите учения на Писанието, които той проповядваше навсякъде. Има цяла редица от учения, които не са толкова съществени, с които даже сериозни Божии чада са скарани от векове (защото такава е временната слабост на човешкия разсъдък). Що се отнася до такива учения, ние трябва да мислим и да оставим другите да мислят, “да се съгласим, че не сме съгласни”. Нека обаче в същото време да се придържаме здраво към съществените неща, към “вярата, веднъж завинаги предадена на светиите” (Юда 3) и за която този воин на Бога по всяко време и на всяко място  здраво се придържаше.
2. Неговият принцип беше: отдавай само на Бога чест за всичко добро, което е в хората. По отношение на спасението поставяй Христос възможно най-високо и човека възможно най-ниско. От този възглед започна той и неговите приятели в Оксфорд, първите (тъй наречени) методисти. Същественият им принцип беше: у човека няма никаква сила (по природа) и никаква заслуга. Те здраво се държаха за това, че цялата сила за правилното мислене, говорене или действие е само в Духа на Христа, тя идва от Него и че всяка заслуга произтича само от кръвта на Христа (не от човека, колкото и високо да е поставен той в благодатта). Той и приятелите му учеха: у човека няма никаква сила за извършване дори и на едно добро дело, за изговаряне и на една добра дума или за появата и на едно добро желание, ако не му е дадена от горе. Не е достатъчно да се каже, че всички хора са болни от греха; не, по-правилно е, че всички ние сме “мъртви в нашите грехове и престъпления” (Еф.2:1). От това произтича, че всички човешки чада по природа са чада на гнева (Еф.2:3). Всички ние сме съгрешили пред Бога и попаднали под ударите на телесната и вечната смърт.
3. Всички ние сме изложени безпомощни на силата и вината от греха. “Кой може да извади чисто от нечисто? Никой” (Йов 14:4). Това може да стори само Всемогъщият. Кой може да пробуди мъртвите, които спят в духовна смърт в своите грехове, за живот? Никой друг, освен Оня, Който ни е сътворил от пръстта на земята. Но при какви условия Той го прави? “Не чрез праведни дела, които ние сме сторили” (Тит3:5). “Мъртвите не хвалят Господа” (Пс.115:17). Те не могат да сторят нищо, за да бъдат пробудени заради Бога за живот. Каквото и да прави, Бог го прави само заради възлюбения Си Син: “Той биде наранен заради нашите престъпления, бит биде поради нашите беззакония” (Ис.53:5). “Той сам понесе  в тялото Си нашите грехове на дървото” (1 Петр.2:24). Той беше “предаден за прегрешенията ни и възкресен заради оправданието ни” (Рим.4:25). Така че тук е единственото основание по заслуги  за всяко благословение, на което се радваме или бихме могли да се радваме; тук е основанието за нашето помилване и приемане от Бога, за нашето пълно и незаслужено оправдание. Но заради какво получаваме  дял във всичко, което Христос стори и изстрада? “Не чрез добри дела, за да не се похвали никой” (Еф.2:9), а само чрез вяра. “Така ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона” (Рим 3:28). “На ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч на тия, които вярват в Неговото име; които не се родиха от плътска похот, но от Бога” (Йоан 1:12,13).
4. “Ако не се роди някой отгоре, не може да види Божието царство” (Йоан 3:3). Но всички, които са се родили от Духа, имат Божието царство в себе си. Христос основава Своето царство в тях, което “не е ядене и пиене, а правда, мир и радост в Святия Дух” (Рим.14:17). Те имат същия Дух, Който беше в Христа, и Той ги прави способни да  “ходят, както Христос е ходил” (1 Йоан2:6). Този Дух, Който живее в тях, прави сърцата им святи и святи във всичко, в обходата си. Но макар и да виждат, че всичко това е един безплатен дар чрез правдата и кръвта на Христа, те имат винаги основание да си припомнят думите: “Който се хвали, с Господа да се хвали” (1 Кор.1:31).
5. Вие знаете, че това са основополагащите учения, които той разпространяваше навсякъде. Те могат да се поберат в две думи: новорождение и оправдание чрез вяра. Към тях искаме и ние да се придържаме с цялата сериозност и по всяко време и на всяко място, както пред обществеността (който е призован за това), така и във всички детайли на личния живот. Дръжте се за тези добри, стари, старомодни учения, та макар и мнозина да ви противоречат и да ви ругаят. Останете там, скъпи братя, в името на Господа и в силата на Неговото могъщество. С пълно старание и прилежност пазете това, което ви е поверено, като знаете, че небето и земята ще преминат, но тия истини няма да преминат.
6. Но достатъчно ли е просто да се държим за учението на нашия брат, колкото и чисто да е то? Няма ли нещо по-важно, а именно да приемем в себе си неговия дух и по този начин да бъдем негови последователи, както сам той следваше Христа? Ако не го сторим, чистотата на нашето учение още повече утежнява нашето проклятие. Затова трябва да приемем този дух. Трябва да признаем, че в някои пунктове ще трябва да се задоволим само да се удивляваме от примера му, но не и да го следваме. Но в много други можем чрез същата благодат да бъдем участници в същите благословения. Споменът за собствената ни недостатъчност и за безкрайната Божия любов, която “дава, без да укорява”, е средството да призовем Оня, Който върши всичко във всички. Молете Го за достатъчна мярка на същата скъпоценна вяра, усърдие и деятелност, същата сърдечност, любов към ближния и милосърдие. Борете се с Бога да получите същия благодарен, приветлив, сърдечен дух, същата откровеност, простота и божествена искреност, същата любов без фалш. Борете се дотогава, докато силата свише  създаде у вас същия устойчив кураж и търпение, и особено – понеже тя е корона на всичко – същата непроменима почтеност!
7. Има ли друг плод на Божията благодат, с който той да е бил във висша степен дарен и чието отсъствие от Божиите чада толкова често да е оплаквал с голяма страст? Да, всеобхватната любов: това е честната и сърдечна отзивчивост към всички, към онези, за които можем да приемем, че са станали чрез вяра чада на Бога; с други думи, всички, които в различните направления на вярата се боят от Бога и са праведни. Той копнееше да види всички, опитали Божието Слово, да имат един дух на единство. Тази дума рядко бива разбирана правилно и по-скоро се изговаря, отколкото се практикува. За кого се отнася това? Кой е човекът, притежаващ духа на единството? Оня, който обича всички вярващи в Господ Исус Христос, който ги обича като братя в Господа, като съработници  в името на настоящото възвеличаване на Бога и на вечната Му слава – все едно какви възгледи има някой от тях, каква форма на богослужение предпочита или към коя църква принадлежи. Този дух доказва само оня, който  обича Бога и хората, който желае да угоди на Бога и се бои да Го оскърби, който е загрижен да отбягва злото и прилежно да върши добри дела. Човекът с дух на единство е оня, който  винаги носи тези неща в сърцето си, който непрестанно се моли, но и върши нещо за хората, защото ги обича неизказано много и искреното му желание е те да са добре. Той говори приветливо с тях и се старае с всяка дума да укрепи ръцете им в Господа. Стои до тях в духовните и земните неща до предела на силите си; готов е да се жертва, та дори живота си да даде за приятелите си (1 Йоан 3:16).
8. Ето колко достойно за любов е такова поведение! Колко достойно да бъде следвано от всяко Божие чадо! Но защо то се намира така рядко? Защо има толкова малко примери за него? Да, ако сме приели Божията любов, как може да си даде някой от нас покой, докато това не стане негов начин на поведение? Ето, с помощта на една хитра лукавщина сатана докарва хиляди до това да не приемат такова поведение и все пак да се чувстват невинни. Добре е, ако много, които са тук днес, “се избавят от примката на дявола, за да вършат Божията воля” (2 Тим.2:26). Ще каже някой: “Но аз имам тази любов към всички, за които смятам, че са Божии чада, но никога не бих повярвал, че някой е такъв, ако принадлежи към една недопустима църква! Смяташ ли, че той може да бъде Божие чадо и да принадлежи към такава църква?  Или  ако взема участие в едно безумно и суеверно, ако не и изцяло идолопоклонническо богослужение?” Така ние си измиваме ръцете от един грях, като предприемаме друг! Извиняваме недостига на любов у себе си с това, че приписваме вина на други! За да разкрасим собственото си сатанинско поведение, наричаме своите братя чада на дявола. Внимавайте с това! И ако вече сте попаднали в клопката, освободете се възможно най-бързо! Идете и се научете на онази наистина всеобхватна любов, която не е бърза да издава присъди, която не мисли зло, която на всичко хваща вяра, която отдава на другите всичко онова, което желаем за себе си. Тогава ще познаем Божията благодат, която е у всеки човек, независимо от неговите възгледи и предпочитания към формата на богослужението; тогава всички ние, които се боим от Бога, ще се сближим и ще бъдем верни в Христовата любов.
9. Това ли беше духът на нашия скъп приятел? Защо тогава да не бъде и наш? О, Господи на любовта, колко време трябва Твоят народ да бъде притча в езиците на неверниците? Докога трябва те да се подиграват с нас и да казват: “Вижте как се обичат тия християни!” Кога ще отмахнеш позора от нас? “Непременно ли ще пояжда мечът? Докога няма да заповядваш на людете Си да се върнат от преследването на братята си?” (2 Царе 2:26). Нека поне сега  хората да се спрат и повече да не се бият с братята си! Каквото и да правят другите, нека ние, скъпи братя, да искаме да чуем гласа на този, който “и след смъртта си говори” (Евр.11:4). Нека го чуем как ни казва: “Бивайте подражатели на мене, както съм и аз на Христа” (1 Кор.11:1). Братя, нека повече не вдигаме меча си над брата и да не се учим да водим война! По-добре “облечете се с милосърдие, благост, смирение, кротост, дълготърпение” (Кол.3:12), отнасяйте се един към друг с любов. Доволно е времето в миналото, когато сте обичали злобата, завистта и споровете, когато сте се хапали и изяждали взаимно. Слава на Бога, че още не сте се изяли! Отсега нататък “се старайте в свръзката на мира да опазите единството в Духа” (Еф.4:3).
10. О, Боже, за Когото няма нещо невъзможно! Ти вършиш онова, което Ти е угодно! О, нека мантията на Твоя пророк, когото Ти си приел при Себе Си, да падне над нас, които оставаме тук! “Къде е Господ, Илиевият Бог?” (4 Царе 2:14) Нека неговият дух да почива над тия Твои слуги! Покажи, че Ти си оня Бог, Който отговаря с огън! Нека огънят на Твоята любов да слезе над всяко сърце! И понеже Ти се молим, нека и помежду си да се обичаме с любов, която е по-силна от смъртта. Махни от нас всякакво огорчение, ярост, гняв, вик и хула, заедно с всяка злоба (Еф.4:31). Нека Твоят Дух почива така върху нас от този час нататък, щото да бъдем един към друг благи, милосърдни и да си прощаваме един на друг, както и Бог в Христа ни е простил!

Автор: Джон Уесли. Откъс от Уесли, Джон. Проповеди. С., 2004. Превод: Данаил Налбантски.

Снимка: п-р Стоян Сталев