Публикуваме този откъс от книгата “Пътят на освещението” (Д. Топалски), за да отбележим 24 май, когато Джон Уесли е преживял странното стопляне на сърцето си на ул. “Олдърсгейт”.
За общата богословска биография на братята Уесли престоят в Джорджия е интересен, доколкото се явява своеобразен опит за пренасяне и продължение на практиките, култивирани в Оксфорд, в съвършено различните условия на колониалния живот. Както може да се очаква, този опит се оказва неуспешен в същата степен, както и усилията на Джон Уесли да обърне местните индианци към християнството. Този неуспех разклаща доверието на двамата братя в авторитета на дотогавашните им богословски ментори и подкопава из основи тяхната увереност в изрядността на собствените им верски убеждения. В това състояние на разколебаване и неувереност братята Уесли се обръщат за помощ към наставници, които са на разположение и могат да им помогнат да достигнат до онази увереност на вярата, която толкова много им липсва. Тези наставници са моравските братя, които удивляват Джон и Чарлз с непоколебимостта на вярата си още по време на пътуването към Джорджия, когато една ужасна буря кара всички английски пътници да крещят от страх, докато германците продължават да пеят химни без прекъсване.
Вниманието на Джон Уесли е привлечено от живота на моравците, тъй като по негова преценка тяхната вяра и организация отразяват белезите на християнството от първите векове. Особено показателно в това отношение е въздействието, което оказва върху него ритуалът за ръкополагане в моравската общност: „Голямата простота, както и тържествеността на всичко това, почти ме накара да забравя изминалите 1700 години и да си представя, че съм в едно от онези събрания (…), председателствани от майстора на шатри Павел и рибаря Петър, но с изява на Светия Дух и със сила“[2].
По време на престоя си в Джорджия братята Уесли[3] научават от моравците предимствата от използването на химни по време на богослуженията и от срещите на малки групи. Първоначално Джон проявява интерес към немските химни и скоро започва да ги превежда на английски език. Това довежда до издаването на първия английски сборник с химни в Северна Америка през пролетта на 1737 г. Година по-късно се появява и втори сборник, предназначен за използване от лондонските религиозни общества. През 1739 г. е публикувана колекцията „Химни и свещени поеми“, в която за първи път са включени и химни на Чарлз Уесли. По този начин е поставено началото на едно изключително продуктивно сътрудничество между двамата братя, което се материализира в 27 000 строфи и 180 000 стиха. Химните се оказват изключително ефективно средство за методисткото съживление. Чрез тях основните идеи на двамата братя се разпространяват бързо, защото химничното богословие може да се изпее. То е „богословие, с което може да се прославя; богословие, с което някой може да се моли; богословие, с което някой може да поучава…“[4].
Химните наред с настояването за необходимостта от лично обръщение са най-същественото, което методизмът получава от моравските братя. Но преди да се превърне в един от отличителните белези на методисткото съживление, опитността на личното обръщение е преживяна от братята Уесли. В този случай обаче редът е обърнат – малкият брат изпреварва големия, макар и само с няколко дни.
Ключово значение за по-нататъшната лична и богословска биография на Джон и Чарлз Уесли има срещата им с Петер Бьолер – млад и изключително надарен бивш лутерански свещеник, получил богословското си образование в Йена, обърнат към моравската общност и ръкоположен за служение лично от граф Николаус фон Цинцендорф. От 7 февруари до началото на май 1738 г. Бьолер интензивно общува с двамата братя, грижливо подготвяйки почвата за тяхното моравско обръщение, надявайки се, че те, според неговите думи, могат да станат „напълно наши“[5]. Вниманието, отделено на братята Уесли, е всъщност част от по-мащабната задача, която Бьолер се надява да постигне – да популяризира моравската организация и духовна дисциплина в Англия, започвайки от Оксфорд и Лондон.
Новият амбициозен наставник окуражава Джон и Чарлз да се съсредоточат не толкова върху това, което те могат да направят за Бога, колкото върху това, което Той може да стори за тях. Ако не уповават на себе си, а на Бога за опрощение на греховете си, те ще получат освобождение от постоянното чувство на вина и ще служат по-добре на своите ближни. Бьолер успява безпогрешно да установи слабото място в богословските убеждения на двамата братя, предизвиквайки ги да отговарят на въпроса дали имат надежда, че са в числото на спасените. В онзи момент те не могат да предложат друг отговор, освен твърдението, че винаги са се старали да служат на Бога по най-добрия начин. Красноречива илюстрация за трудността, пред която ги изправя предизвикателството на Бьолер, предлага една бележка в дневника на Чарлз Уесли: „Какво, ако не моите усилия, е достатъчната основа за надежда? Ще ограби ли той от мен усилията ми? Нямам нищо друго, на което да се доверя“[6].
Моравската проверка за това дали някой е наистина спасен, изисква едновременното наличие на шест белега. Истинският християнин е получил трите дара на радостта, мира и любовта в живота си, не изпитва страх и съмнение и не е виновен за извършване на грях. След неуспеха си в Америка Джон Уесли е принуден да признае, че не притежава нито един от тези белези. Това го кара да се съмнява в правото си да продължи да проповядва, което дава възможност на Бьолер да го изправи пред ново предизвикателство: „Проповядвай вяра, докато я получиш, и тогава, защото я имаш, ще проповядваш вяра“[7]. Джон Уесли приема предизвикателството и подлага на опитна проверка думите на своя наставник.
Бьолер изправя братята Уесли пред няколко прости истини. Първата от тях е, че никой не може да заслужи собственото си спасение, защото то е дар на Божията благодат. Единственото, което Бог търси в човека, е отвореното сърце. Човешките усилия за постигане на съвършенство са само доказателство за пълно доверие в преобразяващата Божия сила. Хората, които наистина са спасени, не са обзети повече от безпокойство и страх, защото знаят, че Бог е простил греховете им. Ето защо мирът е важен дар на Божията благодат. Същото се отнася и за любовта, тъй като Божието действие моментално преобразява живота на човека и премахва господството на греха. По този начин истинският християнски живот се превръща също в благодатен дар.
Идеята за моментално обръщение е приета ентусиазирано от Джон, който започва да я пропагандира, без самият той да е преминал през такава опитност. Чарлз е силно обезпокоен от това и настоява, че вярата не се ражда мигновено, а израства постепенно. Скоро той е принуден да преосмисли това свое разбиране в резултат на духовна криза, предизвикана от едно продължително и тежко боледуване.
В началото на май 1738 г. Петер Бьолер поставя началото на една малка група в Лондон, чиито членове са добре разположена към възгледите на моравските братя и методистите. Тя става известна като „обществото от Фетър Лейн“. Няколко дни по-късно Бьолер напуска Лондон и се отправя към Северна Америка, което дава възможност на Джон Уесли да действа като ръководител на обществото, което е обединено около две прости правила: ежеседмични срещи за взаимна изповед на греховете и молитва за опрощение и отвореност за присъединяване на други желаещи, чиято искреност е вън от съмнение.
Междувременно Джон Уесли започва да се моли и проповядва импровизирано, без да използва готови молитви и проповеди. Тази радикална промяна на правилата, както и необичайната за времето дълга коса, карат мнозина да гледат на него като на ентусиаст и религиозен екстремист. Той не се колебае да убеди в това дори доскорошния си ментор Уилям Лоу, на когото се налага да чуе, че наставленията му относно пътя на християнското съвършенство са напълно безполезни. Уесли обвинява Лоу, че в книгите си не споменава нищо за спасителната вяра в очистващата сила на Христовата кръв, тъй като вероятно самият той не я притежава. Очевидно доказателство за последното е изключително грубият и кисел характер на Лоу, който няма как да се разглежда като плод на една жива вяра в Христос.
Очакваната опитност на обръщението, както вече беше отбелязано, спохожда най-напред Чарлз Уесли на 21 май, докато е в болничното си легло в дома на занаятчията Джон Брей. Простата вяра на последния е това, от което Чарлз най-много се нуждае след заминаването на Бьолер. Коментарът на Мартин Лутер върху Посланието до галатяните го убеждава, че учението за спасение чрез вяра не е някаква новост, а води началото си от апостолско време. Интензивните молитви и четене на Писанието, съчетани с изпитанията на болестта, довеждат Чарлз до състояние, в което той внезапно започва да чувства себе си в мир с Бога и получава увереност в собственото си спасение. Това състояние е съпроводено от „странно тупкане на сърцето“ и радост в надеждата[8].
Новината за обръщението на Чарлз увеличава нетърпението на Джон, който е твърдо решен да преживее опитността на спасителната вяра като дар от Бога, придружена от увереност в прощението на греховете. На 24 май той започва деня си с редовното сутрешно четене на Писанието. Най-напред прочита следния откъс от Второто послание на св. апостол Петър: „…чрез които ни са дарувани твърде големите и драгоценни обещания, та чрез тях да станете участници в божественото естество…“ (1:4), а след това и записаното в Марк 12:34: „…не си далеч от царството Божие“.
Следобед той отива за вечерна молитва в църквата „Св. Павел“, за да чуе антема, който зове за милост Бога, в Когото е милостта и изкуплението. Всичко като че ли е подготвено от Божието провидение, за да достигне същата вечер своя климакс, описан по запомнящ се начин в дневника на Джон Уесли: „Вечерта твърде неохотно отидох на събирането на улица „Олдърсгейт“, където се четеше предговорът на Лутер към Посланието към римляните. Около четвърт час преди девет, докато той обясняваше промяната, която Бог извършва в сърцето чрез вяра в Христос, почувствах сърцето си странно затоплено. Почувствах, че вярвам в Христос, единствено в Христос за спасение; и ми беше дадена една увереност, че Той е отнел греховете ми, дори моите, и ме е спасил от закона на греха и на смъртта“[9].
Обръщенията на братята Уесли през май 1738 г. са свързани чрез посредничеството на моравските братя с традицията на немския пиетизъм, за която личното обръщение (наричано още новорождание), разбирано като моментално и съзнателно преживяване, е особено важно. Братята не са подминати от характерното за тази традиция пълно отрицание на религиозния живот преди обръщението и честите последващи съмнения и депресии, квалифицирани обикновено като дяволски внушения.
Преоткритото учение за оправдание чрез вяра придобива първостепенна значимост за братята Уесли и това довежда до действителна промяна в тяхното богословие и служение. Съзнанието за неоспоримото първенство на благодатта в делото на спасението освобождава у тях неподозирана енергия, която ги превръща във вдъхновяващи проповедници на новия живот, който само Бог може да дари. Това съзнание е отразено по изключително въздействащ начин в молитвата за подновяване на завета с Бога, едно специално богослужебно последование, създадено по-късно за методистките общества: „Вече не принадлежа на себе си, а на Теб. Постави ме там, където искаш и с когото искаш. Дай ми да действам, дай ми да търпя. Употреби ме за Теб или ме остави настрана за Теб. Възвиси ме за Теб или ме понижи за Теб. Допусни да съм изпълнен, допусни да съм празен. Дай ми всичко, не ми давай нищо. Със свободно решение и от цяло сърце предоставям всичко на Твоята воля и управление. И сега, славни и благословени Боже – Отче, Сине и Святи Дух, Ти си мой и аз съм Твой. Да бъде така. Заветът, който аз направих на земята, нека бъде потвърден на небесата“[10].
Първоначалното разбиране на двамата братя за несъвместимост на новите религиозни убеждения с тези от оксфордския период постепенно ще отстъпи място пред осъзнаването, че новорождението е само началото на процеса на освещение, който разпростира последиците на новорождението върху всички страни на човешкото съществуване, така че то да придобие своята цялостност. Този процес отнема време и се развива по подобие на физическото израстване, започвайки с новото раждане, преминавайки през детството и продължавайки към една все по-нарастваща зрялост. Новорождението е началото на едно непрестанно „израстване в благодатта“, което има своята цел в пълното освещение. Именно в светлината на тази цел, която се явява неизменен белег на богословието на братята Уесли както преди, така и след 1738 г., преживяното от тях „странно затопляне“, или „странно тупкане на сърцето“ придобива своя истински смисъл и богословска значимост.
Обръщенията от 1738 г. без съмнение бележат началото на радикално нов етап в богословската биография на Джон и Чарлз Уесли, но той си остава в крайна сметка здраво свързан както с предходните, така и със следващите етапи. Динамиката на развитието на богословските им убеждения съвсем не се задава просто от сблъсъка на стария оксфордски идеал за съвършенството с новото моравско послание за оправдание чрез вяра или от опита за някаква форма на добре балансиран синтез помежду им[11]. Случилото се през 1738 г. създава предпоставките за появата на един нов фактор, чието значение ще нараства главоломно в следващите години – организираното методистко съживление. Приносът на братята Уесли за формиране облика на ранния методизъм е вън от съмнение, но не по-малка е ролята на самото методистко движение с цялата негова динамика, богословски и практически предизвикателства за прецизирането на техните богословски убеждения.
Опитността на личното обръщение помага на Джон и Чарлз Уесли да преживеят онази религия на сърцето, описвана толкова завладяващо от техните оксфордски наставници. Индивидуалното опитно познание обаче се оказва недостатъчно. Нужна е общностна верификация, без която личното преживяване се оказва по-скоро инцидент с кратковременни последици. Англиканската църква не желае официално да санкционира необходимостта от тази опитност и поставя под съмнение нейната автентичност. При това положение остават две възможности – религиозните общества, които под някаква форма могат да останат в границите на официалната църква, или религиозното дисидентство.
Първата възможност e позната на братята Уесли още от времето, прекарано в Епуърт, и е изпробвана с различен успех в Оксфорд и Джорджия. Голямата църковна общност (ecclesia), която осигурява богослужението и тайнствата, трябва да бъде подпомогната от малки общества и групи (ecclesiolae), които насърчават интензивния духовен живот и отговорността на вярващите един към друг. По този начин опитността на личното обръщение е поставена в общностен контекст, който най-малко от формална гледна точка не може да бъде мислен extra ecclesiam. Именно в този контекст опитността може да бъде вградена по смислен начин в рамките на един пожизнен процес на освещение, който по никакъв начин не може да се задоволи с първите плодове от действието на Божията благодат и винаги е устремен към пълното преобразяване на вярващия по образа на Този, Който го е сътворил.
[1] Откъс от богослужението за подновяване на завета с Бога, подготвено от Джон Уесли за употреба в методистките общества – вж. Best, G. Op. cit., p. 95.
[2] Rack, H. D. Op. cit., p.121.
[3] Чарлз Уесли си тръгва поради силно разклатеното си здраве от Джорджия на 16 август 1736 г., а брат му Джон остава до декември 1737 г.
[4] Langford, T. Charles Wesley as Theologian // S T Kimbrough Jr (ed.). Charles Wesley: Poet and Theologian. Nashville, 1992, p.97.
[5] Вж. Schmidt, M. John Wesley: A Theological Biography. Vol. 1, Epworth Press, 1962, p. 226.
[6] 24 February 1738, The Early Journal of Charles Wesley. London, 1909, p.134-135.
[7] 4 March 1738, Works of John Wesley (ed. T. Jackson). Baker Book House, 1872 (reprinted 1984), Vol. 1, p. 86.
[8] Вж. по-подробно Best, G. Op. cit., p. 90 – 93; 21 May 1738, The Early Journal…, p. 146 – 149.
[9] 24 May 1738, The Journal of the Rev. John Wesley in Four Volumes. Vol. 1, London: J. M. Dent and Sons, 1906, p. 101- 102.
[10] Best, G. Op. cit., p. 95.
[11] Тезата за синтеза между идеята за християнското съвършенство и ранното протестантско учение за оправдание чрез вяра е лансирана от Джордж Крофт Сел – вж. Cell, G. The Rediscovery of John Wesley. Lanham, Maryland: University Press of America, 1984, p. 360 – 361.