Човешкото сърце се характеризира с определени склонности, нагласи и чувства, които съставляват неговата своеобразна „топография“[1]. Разграничението помежду им не винаги може да бъде стриктно проведено, тъй като Джон Уесли често използва трите понятия като синоними.
Склонността, или разположението (disposition), на сърцето не включва само определена насоченост към доброто или злото, но и промяната, която настъпва в следствие на тази насоченост. Подходяща илюстрация за двустранната природа на сърдечното разположение е истинската, жива вяра. Тя е родена от Бога и не се изчерпва с простото съгласие с основни истини на християнската религия. Живата вяра е преди всичко разположение на сърцето, насочено към Бога, Който прощава греховете и помирява човека със Себе Си.
Склонностите на сърцето се характеризират с трайност и постоянство. Те не са краткотрайни като емоциите и по тази причина могат да се определят като присъщи качества[2], които определят характера на човека. Измежду присъщите качества на новородения човек Джон Уесли посочва любовта, смирението и кротостта. Насочеността на сърцето към Бога е съпроводена с действителна вътрешна промяна. Благодарение на Божията благодат качествата, които преди са били чужди на човека, стават присъщи, свойствени за него. Именно тези качества съставляват самата същност на светостта.
Джон Уесли употребява понятието добродетел пестеливо и почти изключително по отношение на Иисус Христос. В Христос и чрез Христос добродетелите стават възможни за човека като трайно, постоянно разположение на сърцето. По тази причина богословието на освещението, разбирано като богословие на добродетелта, си остава неизменно христологично[3]. Добродетели са тези разположения (склонности) на сърцето, които са в съгласие с ума Христов (1 Кор. 2:16). Те не са естествено присъщи на човека, но могат да му станат благодатно присъщи, когато той бъде роден отново. Присъщите на плътския човек склонности на сърцето са в противоречие с ума Христов. Такива са гордостта, своеволието, любовта към света във всичките ѝ проявления: похот, гняв и суетност[4], като трябва да се има предвид, че изброяването е само примерно. Тези отрицателни склонности на сърцето са „неразумни“[5], тъй като те не съответстват на истинското призвание на човека и имат разрушително въздействие върху всички измерения на неговото съществуване.
Освен за склонностите, Джон Уесли пише и за нагласите (tempers) на сърцето. Двете понятия се използват почти неизменно като синоними, но второто е определено по-предпочитано. Към „светите и божествени нагласи“ Уесли причислява кротостта, смирението, търпението, любовта към Бога и хората и ревността за добри дела[6]. Този примерен списък е често разширяван с такива нагласи като надеждата, страха от Бога, радостта и мира. Това дава основание на Р. Мадокс да отграничи нагласите, които са трайно ориентирани склонности (разположение) на сърцето, от чувствата (affections), които непосредствено се пораждат в отговор на Божието действие[7]. Предложеното разграничение държи сметка както за връзката между склонностите и чувствата, така и за различието помежду им. Самият Уесли в едни случаи се възползва от близкото съдържание на тези понятия, а в други предпочита да подчертае специфичните характеристика на всяко от тях.
За Джон Уесли важността на правилното изясняване на въпроса за нагласите (нравите) е извън всякакво съмнение. Става дума за самата природа на истинската религия, а за нея нагласите на сърцето имат определящо значение: „Религията не се заключава (както някога са си представяли) в забрани и външни белези, в простото въздържане от зло или дори във вършенето на добро, а в нагласите на сърцето, в правилната насоченост на ума към Бога, раждащи всички прави думи и дела“[8]. Още по-категорично е определението за истинската религия, което се съдържа в проповедта „За благотворителността“. В самата си същност истинската религия е „нищо друго, освен свети нагласи“[9]. Всеки опит да се замести правотата на сърцето с правота на верските убеждения или правилността на установената форма на богослужение е бягство от необходимостта от радикална вътрешна промяна, опит на човека да предложи на Бога всичко друго, но не и самия себе си.
Джон Уесли съвсем не подценява правотата на верските убеждения. Без нея правилните нагласи на сърцето са невъзможни. Погрешните убеждения водят естествено до неправилни нагласи и погрешни практики[10]. Все пак е важно да се подчертае, че правилните убеждения могат да съществуват без правилните нагласи на сърцето. Правотата на убежденията трябва да бъде съединена с правотата на сърцето.
В деня, в който Бог ще съди всички човеци, ще бъдат открити всички склонности, нагласи и чувства на вътрешния човек, които в своята съвкупност и взаимна връзка определят не само характера на отделните дела, но и цялостния човешки характер: „През онзи ден ще бъде разкрито всяко вътрешно движение на човешката душа: всяко желание, страст, влечение, чувство в различните им съчетания, заедно с всяка нагласа и разположение, които формират цялостния характер на всеки човек. Така ще стане безспорно ясно кой е бил праведен и кой е бил неправеден, и в каква степен всяко дело, личност или характер са били добри или лоши“[11].
[1] Изразът принадлежи на Кенет Колинс – вж. Collins, K. J. John Wesley’s topography of heart: dispositions, tempers, and affections // Methodist History, 36:3 (April 1998), p. 162 – 175.
[2] A Dialogue Between an Antinomian and His Friend // Works (Jackson), 10:275.
[3] За христологичната аретология на църковните отци, според която Христос се явява „топос и тропос на добродетелта“, вж. Тутеков, Св. Добродетелта заради истината (Богословски и антропологични основи на аретологията). В. Търново, 2009, с. 124 – 137.
[4] On Sin in Believers // Works, 1:320.
[5] The Doctrine of Original Sin // Works (Jackson), 9:408.
[6] Upon Our Lord’s Sermon on the Mount, Discourse 12 // Works, 1:680
[7] Maddox R., Responsible Grace…, p. 132.
[8] A Short Address to the Inhabitants of Ireland // Works (Jackson), 9:175.
[9] On Charity // Works, 3:306.
[10] On the Wedding Garment // Works, 4:146.
[11] Великият съден ден, §ІІ.7 // Проповеди…, с. 236.
Откъс от Топалски, Д. Пътят на освещението. С., 2017