Библейски текст: Евр. 12:1-3
Проповед за вечерното богослужение на 74-та Годишна конференция
на Евангелска методистка епископална църква в България – 30 май 2025 г.
Скъпи братя и сестри,
Днес ние отбелязваме три годишнини. Първата се отнася до историята на църквата, в която се намираме – 130 години от освещаването на сградата на Методистката църква в град Шумен. Втората е свързана с историята на нашия народ и бележи 1160 години от покръстването на българите. Третата е повод за празник в целия християнски свят, тъй като ни връща назад към Първия вселенски събор в Никея, от провеждането на който са изминали 1700 години. Когато сравним нашата годишнина с останалите две, няма как да не се съгласим с определението, че ние всъщност сме джуджета, стъпили върху раменете на гиганти. Нека да го кажем по-точно – виждаме, че сме част от една велика и жива традиция на съхраняване и предаване на християнската вяра, вън от която не можем правилно да мислим и разбираме себе си.
Най-напред не можем да се мислим извън традицията на Никейския (и Никео-Константинополския) символ на вярата. Преди 1700 години отците на Първия вселенски събор определиха, че истинската християнска вяра е вяра в Триединния Бог – Отец, Син и Святи Дух. Но най-важното, което те ни завещаха, беше ясното определение за това кой е Христос и в какво се заключава Неговата мисия. Истинският християнин вярва в Исус Христос, Който е Господ. Но Той е и Син Божи и то единствен по рода си (единороден от Отца), роден от Отца, но не така както се раждат тварите, а предвечно: „Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е станало“. С други думи, истинският християнин вярва, че Исус Христос е Божи Син, Който има същото Божествено достойнство като Отца, защото споделя с Него същата Божествена природа. В този смисъл Той е Бог истинен, както и самият Отец.
Трудно ни е да си представим колко важно е било в началото на ІV век да се утвърди именно тази вяра в Исус Христос. Църквата е била разкъсвана от лъжеучението на Арий, който е твърдял, че Исус не Творец, а твар, макар и с предимство пред останалите твари. Привържениците на ортодоксията правилно са схващали трагичните последици от Ариевото учение. Може ли творение да избави творението от тлението, страданието и смъртта? Ако сам Бог не нахлуе по един немислим, неподозиран начин в човешкия свят, как човеците и цялото творение биха могли да се избавят? Под въпрос е поставена спасителната вест на християнството. Ако Исус Христос не е Син Божи, тогава предлаганото от Него спасение е като сироп за кашлица, предписан на смъртно болен.
Но как това спасение може да достигне до нас? Ако за човеците това е невъзможно, за Бога всичко е възможно. Спасението достига до нас чрез въплъщението на Божия Син – „заради нашето спасение [Той] слезе от небесата и се въплъти от Светия Дух и Дева Мария, и стана човек“. Отците на събора са съзнавали, че само това, което е възприето, може да бъде изцелено. Победата над смъртта обаче е изисквала още една стъпка от страна на въплътения Божи Син – Той е трябвало да вкуси смъртта и чрез собствената Си смърт да победи последния ни враг. Смъртта се оказала на „място“, от където не можела да излезе жива. Исус Христос възкръсна на третия ден и се възнесе отдясно на Отца, въздигайки човешкото естество на едно немислимо високо място.
Някои от нас биха могли да си кажат, че всичко това е ясно от самото Писание. Защо е нужно изобщо да си спомняме за делото на онези 318 църковни отци? Нека да го кажем пределно ясно: ако днес, когато четем Писанието, най-същественото по отношение на личността на Исус Христос и Неговата спасителна мисия ни е ясно, това е така, защото ние четем Писанието в светлината на вярата на онези 318 църковни отци, а не по някакъв друг начин. А други начини е имало и тогава, има ги и днес. Наистина няма нищо ново под слънцето, освен Христос. Всички древни ереси и днес успешно се подвизават в християнските общности, които са престанали да мислят себе си вън от традицията на Първия вселенски събор. Стародавното свидетелство на тогавашните епископи трябва да е истинският пример за днешните, напомняйки им каква е тяхната неизменна първостепенна задача – да бдят за истинността на вярата, която изповядваме и живеем. Това свидетелство е пример и за всички нас, тъй като днес много често любовта се противопоставя на основните истини на вярата (догматите, доктрините) и се издига над тях. Любовта обаче никога не е в противоречие с истината и ако е, тогава не става дума за любов в християнския смисъл на думата. Нашето призвание не е да проповядваме любов независимо от истината, а да говорим „истината с любов“ (Ефес. 4:15).
Втората годишнина ни връща към приемането на християнството от българите преди 1160 години. Знаем, че това е плод на решението на тогавашния български хан Борис, който при кръщението си приема името на своя кръстник – византийския император Михаил. Не можем да не си спомним и за пролятата кръв при потушаването на бунта на болярите, опасяващи се от нарастващото византийско влияние. Няма как да оправдаем насилието, но не можем и да не признаем далновидността на българския владетел, който проумява, че истинското единство на поданиците му може да се гарантира само от изповядването на една вяра.
Покръстването отваря вратата за една поредица от изключителни събития, в които само слепият не може да види действието на Божието провидение. В тази поредица създаването на славянската писменост и апостолската мисия на братята Кирил и Методий и техните ученици се откроява с особена значимост. Тази писменост е създадена с непосредствената цел да се преведе Свещеното Писание на разбираем за славяните език. Работата е започната от двамата братя и е доведена до завършек от техните ученици, които намират убежище и условия за разгръщане на своето мисионерско дело в границите на тогавашната българска държава. Оттук кирилицата и преводите на свещените книги достигат останалите славянски народи.
Нима това не е истинско апостолско дело, нова Петдесетница за онези, които преди това не са можели да слушат и четат Божието слово на своя език? И днес ние сме призвани да вършим все същото – да споделяме Евангелието по начин, който нашите съвременници могат да разберат. Предизвикани сме да направим Евангелието разбираемо за следващите поколения, с които като че ли говорим на същия език, но все по-малко се разбираме. Предизвикани сме да евангелизираме културата и да не допускаме културата да „евангелизира“ Църквата. Това по същество е призив за мисионерски и апостолски подвиг, пример за който си остава свидетелството на солунските братя и техните ученици.
Накрая стигаме и до годишнината, която ни доведе в град Шумен – 130 години от освещаването на сградата на Методистката църква в града. Какъв е урокът, който трябва да извлечем от тази годишнина?
В нашата страна все още битува разбирането, че щом си българин, то по подразбиране си православен, освен ако не си мюсюлманин. Етническата принадлежност по правило предопределя и религиозната принадлежност, макар и само номинално. Това, че голямото мнозинство българи определят себе си като православни, не означава, че те знаят много за православната си вяра, или че практикуват тази вяра чрез ежеседмично участие в неделната литургия. Тъкмо обратното – повечето знаят твърде малко и това, което знаят, може да се определи най-вече като „битово православие“, в което необезпокоявано са се наместили не малко суеверия и предхристиянски идеи. В тази масова версия на „народното православие“ индивидуалната вяра и знание на отделния човек не са толкова важни, свещениците са тези, които трябва да знаят и вярват. Въпросът за спасението не стои с неотложност пред всеки един, той е заместен от естествената принадлежност към рода български.
Тук именно се явява смущаващата проповед на методистките мисионери, които идват в Шумен през 1856/57 година. Те говорят за личната вяра, за личния отговор на всеки един на въпроса: „Кой е за теб Христос?“. Тази проповед не позволява просто да се скриеш зад масата, зад народа. Сам Христос също не позволи това на Своите ученици. Спомнете си, че при Кесария Филипова Той най-напред ги попита: „Според както казват хората, Кой е Човешкият Син?“. Отговориха Му: „Едни казват, че е Йоан Кръстител; други пък – Илия; а други – Йеремия или един от пророците“. Разговорът обаче не свърши тук. Исус зададе важния въпрос: „А вие какво казвате: Кой съм Аз?“ (Мат. 16:13-16). За истинско християнство може да се говори само тогава, когато си готов да отговориш лично на този най-важен въпрос. В него се пита не в какво вярва Църквата въобще, при все че това съвсем не е без значение. В него Исус не се интересува от това в какво вярва народът български изобщо, защото на такъв въпрос не може да се отговори накратко и еднозначно. Той пита в какво вярва всеки един. И ако отговорът е като на Петър, това е защото сам Бог е открил отговора. Само личната среща с Христос, въплътения Син Божи, може да доведе до автентичния Петров отговор: „Ти си Христос, Син на живия Бог“.
Методистките мисионери и техните приемници – пасторите и проповедници, които са служили на това място, са правили именно това: изправяли са своите съграждани пред необходимостта от истинска жива вяра, от покаяние и освещение, от следване на Христос всеки ден. Изправили са шуменци пред неудобната истина, че никой не е християнин по подразбиране, че е нужен свободен и съзнателен отговор на Христовия призив: „Покайте се, защото наближи Небесното царство“. Често пъти методистите са оставали неразбрани, хулени, осмивани, обвинявани, че проповядват някакво ново учение. Те, от своя страна, винаги са отговаряли, че те са настойници на същото Евангелие, което е било поверено на апостолите и техните приемници – на Евангелие, което винаги апелира към личен отговор, въпреки че никога не мисли човешкото спасение извън Тялото Христово.
Такова е свидетелството на хората, които са основали методистката общност в този град, които са построили тази сграда и са служи в нея в продължение на 130 години. Ние ще останем верни на техния пример, ако и днес продължим със същата настойчивост да проповядваме Евангелието и да призоваваме нашите съвременници да отговорят на най-важния въпрос: „А вие какво казвате? Кой е за вас Христос?“.
Преди проповедта чухме откъс от Евреи 12:1-3. В този откъс авторът на посланието напомня на читателите си, че всички те са заобиколени от голям облак свидетели. Той има предвид всички герои на вярата от старозаветната епоха. Ние спокойно можем да добавим към тях героите на вярата от новозаветната епоха и от цялата църковна история, без да пропускаме 318-те отци на Първия вселенски събор, нашите предци, които са приели християнството и с мисионерска жар са се захванали да го разпространяват на разбираем език, както и всички методисти, които са били част от Шуменската методистка църква от нейното създаване досега.
Свидетелството на всички тези знайни и незнайни герои на вярата е важно за нас и то неизменно насочва погледа ни назад, към събития и личности, останали на страниците на историята. Смисълът обаче на тяхното свидетелство и пример съвсем не е в това да ни уверят, че най-доброто вече се случило и най-доброто, което можем да сторим, е да възпоменаваме вече станалото. Не, смисълът е съвършено различен – тези свидетели ни окуражават да разберем, че най-доброто тепърва предстои. По тази причина ние трябва да „отхвърлим всяко бреме и греха, който лесно ни оплита, и с търпение нека тичаме на очертаното пред нас поприще“ (Евр. 12:1). Излиза, че вглеждането в миналото има за резултат едно много отговорно и динамично движение в настоящето, което неизменно е фокусирано в бъдещето – във второто идване на Исус, Който е „Начинателят и Завършителят на нашата вяра, Който заради предстоящата Нему радост издържа кръст, като презря срама, и седна отдясно на Божия престол“. Така че всеки път, когато се обръщаме назад към примера на свидетелите на вярата, това е всъщност едно завръщане в бъдещето, защото истината не в началото – в първия Адам, а в последния Адам, Който стана „животворящ дух“(1 Кор. 15:45).
Всичко това трябва да ни окуражава и да не изпадаме в малодушие. Ние също сме поканени да се присъединим към този облак на свидетелите. И ние като Моисей сме призовани да събуем сандалите от нозете си, защото земята, на която стоим е свята. Тази земя е собственият ни живот, който чрез действието на Святия Дух се вплита в историята на спасението. Молитвата ми и за нас един ден да бъде казано: „С вяра и те извървяха своя път и вършеха служението си, защото бяха насочили своя взор към Исус, Начинателя и Завършителя на своята вяра“.
Бог да ни благослови!