Автор: Даниел Топалски
Първоначално между двамата братя съществува единомислие в разбирането на християнското съвършенство като процес, който напредва в зависимост от степента, в която човек предава живота си все повече и повече на действието на Божия Дух. Макар че от твърде рано Джон Уесли проповядва за моменталното действие на благодатта при съвършенството по подобие на оправданието, този негов акцент първоначално не създава проблеми в методистките общества. Тогава Чарлз Уесли често отразява в химните си това общо разбиране, че обичайното време за постигане на съвършенството е в този живот, макар и малко преди смъртта:
Не ще оставиш несвършено делото Свое,
но ще завършиш туй, което си започнал.
Преди оттук да си отида,
ще бъда, Учителю, както си Ти –
свят, кротък и чист по сърце,
и съвършен в любовта…[1]
През 1760 г. някои членове на методистките общества започват да претендират, че са достигнали състояние на съвършенство. Индивидуалната проверка, извършена от Джон Уесли, потвърждава техните претенции. Самият той възприема това като знак на потвърждение на проповядваното от него учение за християнското съвършенство. Това проблематично решение на случаите в Отли отприщва вълна от нови свидетелства за пълно освещение, съпроводени с претенцията за победа над покварената от греха природа. Чарлз не реагира незабавно поради здравословните си проблеми, а по-късните му възражения са напълно пренебрегнати от Джон, който насърчава Томас Максфийлд, един от първите си миряни проповедници, да популяризира учението сред членовете на обществото в Лондон. Максфийлд се съюзява с новообърнатия и емоционално нестабилен войник Джордж Бел. Двамата довеждат учението за съвършенството до крайност, твърдейки, че съвършеният християнин е без грях и веднъж достигнал състоянието на съвършенство, той пребивава в това ангелоподобно състояние. Последиците са наистина опасни – самоуверената претенция за непогрешимост се съединява с крещящ антиномизъм. Някои дори започват да вярват, че няма да вкусят смърт и са напълно освободени от опасността на изкушенията. Последователите на Бел започват да практикуват изцеление чрез вяра и глосолалия[2].
През 1761 г. Чарлз Уесли открито започва да критикува Максфийлд за това, че позволява на Бел лесно да разруши постигнатото с толкова много усилия от страна на двамата братя. За Чарлз претенциите за достигнато съвършенство и придружаващите ги прояви на религиозен ентусиазъм са напълно неприемливи, тъй като са лишени от благодат и истинско смирение. Повърхностният начин на живот на перфекционистите е в пълно противоречие с техните надменни претенции и е чужд на природата на съвършената любов, на която са съпричастни само светиите. Зрелите християни не се хвалят с постигнатото. Те знаят, че то е Божи дар в живота им, който трябва да бъде приет с най-дълбоко смирение:
Не хвалят се те нивга със свойта благодат,
не смеят съвършенството си те да обявят,
но винаги смаляват се докрая,
възвеличени ще царуват със Христос в рая.[3]
Основателната критика на Чарлз довежда до неохотно смекчаване на първоначалния ентусиазъм на Джон, който е принуден да подчертае, че християнското съвършенство не е равносилно на освобождение нито от блуждаещите мисли, нито от изкушенията. Тази закъсняла реакция не е в състояние да предотврати задълбочаването на проблема. Не помага и настойчивото изискване от страна на Чарлз да бъдат изключени от методистките общества всички, чийто живот не съответства на претенциите им за съвършенство. Тази неприятна ситуация обезкуражава повечето от англиканските свещеници, които проявяват симпатии към съживлението, да продължат активното си сътрудничество с братята Уесли.
Недостатъчната категоричност на Джон по отношение на перфекционистите провокира Чарлз да напише и публикува своите „Кратки химни върху избрани пасажи от Свещените Писания“, без да ги повери предварително на редакторското перо на брат си. Според него претендентите за постигнато съвършенство са хора, които се люшкат непрестанно от собствените си страсти. Това ги поставя на страната на дявола и ги противопоставя на истината и нейните приятели. Упорството на Джон, че съвършенството е възможно дори доста време преди смъртта, провокира Чарлз да настоява с още по-голяма категоричност, че то е постижимо само при смъртта:
Съвършенството е наградата на моето призвание,
към което се издигам…
И когато престанат моите трудности
и битката спечеля аз,
наградата накрая Ти ще ми дадеш…[4]
В своя отговор Джон посочва, че разбирането на Чарлз поставя съвършенството „прекалено високо“, което на практика означава заличаване на самото учение за християнското съвършенство. Но в началото на ноември 1762 г. обстоятелствата го принуждават да напише критично писмо към перфекционистите в Лондон. Уважението, което той изпитва към тяхното благочестие, не му пречи да настоява, че никой от тях не може да претендира, че е съвършен като ангел, стоящ над изкушенията и необходимостта от покаяние. Те не могат да претендират за незаблудимост по всички въпроси, нито имат повод да се гордеят със своите многословни и претенциозни молитви, зле написани химни, прояви на ентусиазъм, преекспонирани чувства и подценяване на разума. Особено неприемливи за Джон Уесли са оскъдността в тяхната любов, фанатизмът и разколническият им дух[5]. Чарлз съвсем не е удовлетворен от реакцията на Джон и обтегнатите им отношения продължават през следващите години.
Спорното учение е подложено на последваща модификация от Джон Уесли в „По-нататъшни мисли върху християнското съвършенство“. В това съчинение той предефинира съвършенството като „смирена, нежна, усърдна любов към Бога и човеците“, управляваща сърцето. Изложени са и възраженията срещу религиозния ентусиазъм, който произхожда от гордостта. Този ентусиазъм окуражава хората да приемат, че всевъзможни сънища, гласове, впечатления, видения или откровения са от Бога, когато те може да са от дявола[6].
Споровете за християнското съвършенство не приключват с поредното съчинение на Джон Уесли по темата, но дори изложените кратки фрагменти са достатъчни да покажат колко важна е позицията на неговия по-малък брат, за да се утвърди общата за двамата зряла позиция, която сочи любовта едновременно като обобщение и връхна точка на освещението. При това положение всички останали акценти в разбирането за християнското съвършенство получават правилната си тежест при съгласуване с първостепенното значение на зрелостта на вярата, която действа чрез любовта. Това заключение обаче не отменя необходимостта от последователно разглеждане на вече посочените три централни въпроса, свързани със съвършенството: за естеството, за начина и за времето.
[1] For One in a Declining State of Health, 1749 // Tyson, John R., comp. Charles Wesley: A Reader. New York: Oxford University Press, 1989, p. 368.
[2] Вж. Хайтценратер, Р. Уесли и хората…, с. 225 – 227.
[3] Hymn on Matthew 18:6 // Unpublished Poetry…, Vol.2 , p. 31.
[4] Short Hymn on Matthew 5:14 // Tyson, J. R. Charles Wesley: A Reader, p.379.
[5] Вж. Best, G. Charles Wesley…, p.263.
[6] Ibid., p. 269.
Откъс от Топалски, Д. Пътят на освещението. С., 2017.