Страстната седмица ни предлага поредица от познати евангелски четива, в които можем да се огледаме като в огледало.
На Велики понеделник четем за Мария, която помаза нозете на Исус Христос, подготвяйки Го за предстоящото Му погребение. Този екстравагентен жест на почит срещна острата критика на Юда, който говореше от привидна загриженост към бедните. Няма как да не се сетим за мнимия конфликт между благочестието и милосърдието, които всъщност са като двете страни на една и съща монета. Всеки опит да се разделят и противопоставят ражда някаква уродлива форма на християнството, на която липсва или нужната почит към Бога, или необходимото внимание към човека. Нека да не забравяме, че в центъра на християнството стои фигурата на Богочовека Исус Христос.
На Велики вторник ще чуем за гърците, които искат да видят Исус. Какво всъщност очакват да видят те? Как си Го представяме ние? Отговорът, който дава Той е еднозначен – който иска да види Исус, да проумее Божието откровение в Него, трябва да погледне към кръста. Там се разкрива истината за Бога и човека. Там нашата човешка драма получава едничкото възможно разрешение.
На Велика сряда се сещаме за предателството на Юда. Сещаме се, че и ние всъщност сме предавали Исус и продължаваме да Го предаваме. Как се случва това? Предателство е когато не се доверяваме достатъчно на Неговата благодат, когато поставяме под въпрос Неговата любов, която е неотклонно нацелена към всички нас. Не е нужно да извършим архипредателството на Юда, за да бъдем предатели. Нашите катадневни предателства в никакъв случай не са за пренебрегване. Тук се сещам за един от законите на диалектическия материализъм – количествените натрупвания водят до качествени изменения. Колко ли „малки“ предателства са необходими, за да ни превърнат в истински предатели?
На Велики четвъртък сме призовани да застанем на трапезата на нашия Господ. Текстовете ни връщат към установяването на първата Пасха и на новата и оканчателна Пасха на въплътения Син Божи. Нека не забравяме Христовите думи: „Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот; и Аз ще го възкреся в последния ден“ (Йоан 6:54).
На Разпети петък всички думи са излишни. Духовно ще придружим Господа в Неговия кръстен път. Ще оставим Евангелието да ни говори, за да останем за пореден път безмълвни пред неописуемото величие на Христовата саможертва. Той се стана подобен на нас във всичко, освен в греха. И това „всичко“ не подмина най-големия ни и последен враг – смъртта. „Защото словото за кръста е безумие за тези, които погиват; а за нас, които се спасяваме, то е Божия сила.“ (1 Кор. 1:18).
Велика събота е ден на очакване. Очакваме да чуем радостната вест: „Няма Го тук, но възкръсна“. За Христовите ученици това беше прескръбен ден – първият, откакто ги напусна любимият им Учител. Няма как да почувстваме онова, което чувстваха те – скръб, отчаяние, разочарование и болка. Ние знаем какво се случи в първия ден от седмицата, но те не знаеха това. При все това не преставаме да се питаме къде е Бог, когато преминаваме през разни житейски трудности. Нека в този ден да се помолим Бог да премахне слепотата ни, за да можем да забелязваме Неговото присъствие в живота си всеки ден и да продължаваме напред без страх.