д-р Владимир Железов
„Тогава каза на Тома: Дай си пръста тук и виж ръцете Ми, и си дай ръката, и я сложи в ребрата Ми; и не бъди невярващ,а вярващ. Тома в отговор Му каза: Господ мой и Бог мой!“ (Йоан 20:27-28)
Исус влиза неочаквано в заключената стая, където са събрани апостолите, и им се явява възкръснал. Целта на Господ е ясна – да укрепи вярата на Своите избрани ученици, да ги дари с присъствието на Светия Дух, след което да ги изпрати да бъдат свидетели за Него и за Божието царство. Той ги поздравява с „Мир вам!“. Но това не е просто поздрав. Това е входът на апостолите в Божието царство. „Плодът на правдата се сее в мир от миротворците“ (Як. 3:18), включително и от най-големия миротворец. Исус дарява мир на тези, които вярват в Него – възкръсналия Цар и Господ; на същите тези, които изпраща да проповядват Него като Господ и Спасител. Както апостолите в този паметен ден, когато възкръсналият Исус ги посещава, така и ние днес се нуждаем от мир. Толкова сме напрегнати, че дори не го осъзнаваме. Не искаме да признаем, че сме изпълнени с притеснения, грижи и страхове. Трудно ни е да се съгласим, че се нуждаем от помощ. Затова Исус идва при нас по различни начини, за да ни помогне, да опрости греховете ни, да ни дари мир, да укрепи нашата вяра и да ни насърчи да сме Му верни докрай.
Това, че Исус се явява на апостолите, не е тяхна идея. Той им се явява неочаквано, тогава, когато те са уплашени и объркани. Не е необходимо да сме много силни във вярата, за да имаме среща с Господ Исус. Той не чака да станем съвършени, за да ни се открие. Той ни се открива и помага, за да станем съвършени във вяра, надежда и любов. Господ винаги е бил и ще остане „Начинателят и Завършителят на нашата вяра“ (Евр. 12:2). Ние не можем да вярваме в Бога истински, ако не вярваме в Исус и не можем да израснем в нашата вяра, ако Исус не ни помогне за това. Той засажда вяра в сърцата ни чрез Своето истинно слово и Той прави това слово да расте и да дава плод за вечен живот в нас. Господ най-добре знае кое ще помогне на нашата вяра и ще ни избави от неверието ни. При някои може да е да Го видят физически, при други – да им се яви като огън в къпина или да върне слънцето назад, да превърне дървен прът в змия или дори да ги предупреди чрез Своя пророк, че ако не се покаят, след четиридесет дни ще бъдат погубени.
Защо отказваме да приемем истината? Най-често защото се боим от нея или от последствията, която тя ще има за нас. Неверието и скептицизмът най-често са прикритие за любовта на човека към греха. По-лесно е да отхвърляме всеки опит на Бога да ни се открие, отколкото да признаем, че сме покварени, грехолюбиви врагове на Бога. Няма нищо благородно в неверието. То е отказ за взаимоотношения. Отказ да признаеш, че имаш Създател и любящ Баща на небето. А това е толкова погрешно, колкото и отцеубийството.
Двама приятели разговаряли за това дали има Бог. Единият бил вярващ, а другият – невярващ. Невярващият твърдял, че няма Бог, а вярващият му казал: „Не е разумно да говориш така. Това е все едно болният да каже, че няма здраве на света, или слепецът, че няма светлина на света, вместо да признае, че той самият не я вижда. Или беднякът да твърди, че няма никакво злато на света. Нима то не съществува – на земята и под нея? Или пък злодеят да каже: „Няма добро на земята“, макар че всъщност в него го няма. Така и ти, приятелю мой, дава ли ти някой правото да натрапваш на другите своята бедност и болест? Ако обаче признаеш и смирено кажеш: „Аз не познавам Бога!“, това ще бъде твоята искрена изповед и първа крачка към Него“.
Понякога ни обвиняват, че натрапваме вярата си на другите. Това е също толкова нелепо твърдение, колкото и да кажем, че невярващите ни натрапват своето безбожие. Те живеят, сякаш няма Бог, а ние живеем като християни, защото вярваме, че има Бог и Той ни се е открил по един неопровержим за нас начин. Не е непоправимо някой да е скептик или невярващ. Но е нечестно и престъпно да отхвърляме истината, без да сме направили опит да я познаем. Господ Исус казва, че който е от истината, „отива към светлината, за да се явят делата му, понеже са извършени в Бога“ (Йоан 3:20). Истината разкрива това, което е в тъмнина, защото истината е светлина. Дали я приемаме, или не, истината си остава истина, а Възкресението си остава фундаментът на нашата вяра в Бога.
Защо Тома отказва да приеме свидетелството на учениците? Тома трябва да е напълно сигурен, че това, което му казват, е истина. Да го приеме, означава да живее и да умре за Исус – своя Господ и Бог! Вероятно той размисля, че ако Исус действително е възкръснал и е жив, то Той е именно това, което им е говорил – Божият Син, помазаният Цар и Съдията на живите и мъртвите. Тома не отхвърля свидетелството на останалите апостоли от незнание и нежелание да разбере истината, а с искреността на човек, който желае да бъде напълно убеден, за да може да отдаде напълно живота си на Бога.
Скептицизмът не винаги е порок. Той е признак за едно търсещо сърце, за сърце, което се стреми към истината. Днес истината е дефицитна по същия начин, както е била по времето на апостолите. Трудно можем да се доверим на когото и да е, особено тук, в България. Подобно на Пилат, който задава на Исус въпроса: „Що е истина?“ (Йоан 18:38), много хора днес приемат лъжата за норма в света. Те не приемат, че Бог може да има последната дума за това кое е добро и зло, кое е правилно и кое – погрешно. В нашата постмодерна култура истината отдавна е престанала да се приема за абсолют. Не е обществено приемливо днес да казваш, че нещо е единствената истина. Днес говорим за твоя и моя истина, за това, че всеки има своя истина. Но реалността е съвсем друга: или имаш истината, или я нямаш. Истината е една за всички. Тя може да бъде тълкувана различно, но си остава една-единствена. Господ Исус нарича Себе Си Истината. Можем да познаем истината единствено когато погледнем към Него и повярваме в Него. Затова отказът на някои хора да вярват, е всъщност отказ да имат взаимоотношения с Бога. Те с погнуса отхвърлят мисълта, че има Бог, Който има пълното право да бъде Господар на живота им. Други хора, които не са по-добри, са тези, които не отхвърлят факта, че има Бог, но отново не приемат, че Той е Господарят, на Когото трябва да се покорят. Ние обичаме да сме независими и господари на своя живот. Но докъде ни води това – живеем в страх от смъртта, не намираме пълно удовлетворение от живота, който живеем; нещастни и самотни сме, вързани от много пороци и грехове; измъчвани сме от нечистата си съвест; нямаме нито душевен мир, нито мир с Бога, нито мир с хората около нас. И всред цялата тази каша, която е животът ни, Господ Исус продължава да протяга прободените Си ръце към нас и непрестанно ни призовава да отидем при Него, за да ни успокои (Мат. 11:28). Той желае да ни срещне и да ни се открие. Затова и идва при нас, най-често когато сме събрани в Негово име като апостолите или когато сме сами, далеко от погледите на хората, които ни потискат, като самарянката при кладенеца, или когато вършим ежедневните си задължения, подобно на Мойсей при къпината в пустинята. Всеки момент в нашия живот може да се превърне в свято време на общение с Бога. Всяко място, където се намираме, може да се преобрази в свята земя, на която да се превърнем от съмняващи се хора в безстрашни войни за вярата; от хора които се крият от погледите на враговете си, в такива, които убедително свидетелстват за възкръсналия Господ. Затова нека не губим надежда и да не се отчайваме, когато животът ни не се развива по начин, за който се надяваме или който очакваме. Нека отправим своя взор към Христос, в Когото е скрит нашият живот, и по всяко време да се молим и да търсим Божията подкрепа. И Христос – Начинателят и Завършителят на вярата ни, ще извърши в нас това, което е необходимо, за да ни промени, да ни преобрази в Своя образ, да ни вдъхнови за добри дела и да ни даде изобилен вход в Своето вечно царство!