Участието в божествения живот като дар на Божията любов

Участието в божествения живот като дар на Божията любов

Божественият живот е неизречим дар (unspeakable gift), който не може да бъде заслужен от човека по никакъв начин. Негов Дарител  (Giver) е Светият Дух, Който се явява на умиращите души и ги привдига за нов живот чрез Своята благодат. Той вдъхва Себе Си в човешките сърца и ги изпълва със светостта Си. Така Бог превръща човека в Свое обиталище, изпълнено с „живот, сила и божествена любов“[1].

Чарлз Уесли настоява, че божественият живот може да бъде живян още в земните условия на човешкото съществуване, колкото и невъзможно да изглежда това. Нещо повече, вярващите трябва да се молят всеки ден Бог да им помага да живеят божествения живот, който им е дарен. Една такава молитва преди сън се съдържа в сборника „Химни и свещени поеми“, издаден през 1749 г.:

 

Дай ми във живота Твой аз да участвам

и светостта Си в мене посади,

така че сладко да се будя

със Спасителя в сърцето Си.

Да Те позная

и да Те приема,

живота божествен аз да живея

единствено за Твоя слава.[2]

 

Човекът е създаден с една-единствена цел: да обича Бога „от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили“ (Втор. 6:5). В проповедта „Едното потребно“, написана от Джон и проповядвана от Чарлз многократно, любовта е определена като „самия образ Божи, сияние на Неговата слава“. Любовта е силата, която води до съвършеното единение между Бога и човека: „От любов човекът е не само създаден подобен на Бога, но в определен смисъл е и едно с Него. Ако някой обича Бога, и Бог ще го възлюби, и ще дойде при него, и ще направи жилище у него [вж. Йоан 14:23]. Той ще пребъдва в Бога и Бог ще пребъдва в него [вж. 1 Йоан. 4:12, 15, 16], а „който се съединява с Господа, един дух е с Него“ (1 Кор. 6:17)“[3]. Любовта може да осъществи всичко това, защото Бог е любов. В поемата си „Борещият се Яков“ Чарлз Уесли уверено заявява: „Природата и името Ти е Любов“. Този рефрен се повтаря неизменно в последните шест строфи на поемата и така е затвърдено централното значение на любовта за освещението, разбирано като участие по благодат в божественото естество.

Действената, жертвена любов на Бога изобразява в душата на вярващия човек образа на Спасителя и го подпечатва с печата на Духа. По този начин човешкото сърце се разширява и става способно да обикне всекиго:

Ела, о, Боже свят и истинен,

ела и обнови сърцето ми;

сега вземи ме и владей ме цял;

Спасителя изобрази в душата ми:

Любов безмерна, безгранична,

Любов към целия човешки род.

 

В сърцето ми Ти името Си изяви,

подпечати ме на Духа с печата Си.

Природата ми в Своя промени

и целият Ти образ в мене да блести:

Любов безмерна, безгранична,

Любов към целия човешки род.[4]

 

Божията любов преодолява всички разграничения, които разделят хората и ги противопоставят един на друг. Тя събира в едно членовете на Божието семейство, единява всички, които са облечени в Христос (вж. Гал. 3:27):

 

Мнозина сме сега и сме едно,

облечени в Иисус:

и няма роб, нито свободен,

пол мъжки, нито женски, Господи, във Теб.

 

Като смъртта е любовта – тя всичко разруши

и всичките различия за невалидни прогласи:

пропаднаха и партии, и имена, и секти,

а Ти, Христе, си все во все.[5] 

 

[1] Pentecost Hymns 1746, 5– 6, Hymn 3.

[2] HSP 1749, 1: 206, Hymn 6: 7.

[3] Newport, K., ed. The Sermons of Charles Wesley…, p. 365.

[4] HSP 1749, 1:38 – 39.

[5] HSP 1740, 1:195.

 

Откъс от Топалски, Д. Пътят на освещението, С., 2017.

Снимка: п-р Стоян Сталев