Божественият живот е неизречим дар (unspeakable gift), който не може да бъде заслужен от човека по никакъв начин. Негов Дарител (Giver) е Светият Дух, Който се явява на умиращите души и ги привдига за нов живот чрез Своята благодат. Той вдъхва Себе Си в човешките сърца и ги изпълва със светостта Си. Така Бог превръща човека в Свое обиталище, изпълнено с „живот, сила и божествена любов“[1].
Чарлз Уесли настоява, че божественият живот може да бъде живян още в земните условия на човешкото съществуване, колкото и невъзможно да изглежда това. Нещо повече, вярващите трябва да се молят всеки ден Бог да им помага да живеят божествения живот, който им е дарен. Една такава молитва преди сън се съдържа в сборника „Химни и свещени поеми“, издаден през 1749 г.:
Дай ми във живота Твой аз да участвам
и светостта Си в мене посади,
така че сладко да се будя
със Спасителя в сърцето Си.
Да Те позная
и да Те приема,
живота божествен аз да живея
единствено за Твоя слава.[2]
Човекът е създаден с една-единствена цел: да обича Бога „от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили“ (Втор. 6:5). В проповедта „Едното потребно“, написана от Джон и проповядвана от Чарлз многократно, любовта е определена като „самия образ Божи, сияние на Неговата слава“. Любовта е силата, която води до съвършеното единение между Бога и човека: „От любов човекът е не само създаден подобен на Бога, но в определен смисъл е и едно с Него. Ако някой обича Бога, и Бог ще го възлюби, и ще дойде при него, и ще направи жилище у него [вж. Йоан 14:23]. Той ще пребъдва в Бога и Бог ще пребъдва в него [вж. 1 Йоан. 4:12, 15, 16], а „който се съединява с Господа, един дух е с Него“ (1 Кор. 6:17)“[3]. Любовта може да осъществи всичко това, защото Бог е любов. В поемата си „Борещият се Яков“ Чарлз Уесли уверено заявява: „Природата и името Ти е Любов“. Този рефрен се повтаря неизменно в последните шест строфи на поемата и така е затвърдено централното значение на любовта за освещението, разбирано като участие по благодат в божественото естество.
Действената, жертвена любов на Бога изобразява в душата на вярващия човек образа на Спасителя и го подпечатва с печата на Духа. По този начин човешкото сърце се разширява и става способно да обикне всекиго:
Ела, о, Боже свят и истинен,
ела и обнови сърцето ми;
сега вземи ме и владей ме цял;
Спасителя изобрази в душата ми:
Любов безмерна, безгранична,
Любов към целия човешки род.
В сърцето ми Ти името Си изяви,
подпечати ме на Духа с печата Си.
Природата ми в Своя промени
и целият Ти образ в мене да блести:
Любов безмерна, безгранична,
Любов към целия човешки род.[4]
Божията любов преодолява всички разграничения, които разделят хората и ги противопоставят един на друг. Тя събира в едно членовете на Божието семейство, единява всички, които са облечени в Христос (вж. Гал. 3:27):
Мнозина сме сега и сме едно,
облечени в Иисус:
и няма роб, нито свободен,
пол мъжки, нито женски, Господи, във Теб.
Като смъртта е любовта – тя всичко разруши
и всичките различия за невалидни прогласи:
пропаднаха и партии, и имена, и секти,
а Ти, Христе, си все во все.[5]
[1] Pentecost Hymns 1746, 5– 6, Hymn 3.
[2] HSP 1749, 1: 206, Hymn 6: 7.
[3] Newport, K., ed. The Sermons of Charles Wesley…, p. 365.
[4] HSP 1749, 1:38 – 39.
[5] HSP 1740, 1:195.
Откъс от Топалски, Д. Пътят на освещението, С., 2017.
Снимка: п-р Стоян Сталев