Средищното място на Евхаристията като благодатно средство в процеса на освещението, разбирано като участие в божествения живот, е извън всякакво съмнение за Чарлз Уесли. Богословието на освещението като богословие на участието предполага особен поетичен език, който се характеризира с изключителна сгъстеност на мисълта и образа. „Химните за Господнята вечеря“ се явяват особено ярък пример за такъв поетичен език на вярата, който се опитва да открие смисъла на тайнството, без то да изгуби тайнствения си характер, и дръзновено мисли сакралното на границите на самото мислене. Вярата на поета е именно „жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що не се вижда“ (Евр. 11:1). Благодарение на тази вяра Чарлз Уесли се проявява в евхаристийните си химни като истински сакраменталист[1]. Сакраментално е в крайна сметка и всяко автентично богословие на освещението.
Езикът на вярата не се справя със смисъла самостоятелно, а винаги в условията на верската общност – в рамките на нейното богослужение и в контекста на нейната традиция. Така овладяването на смисъла става част от богослужебния ритъм, осъществява се чрез общо пеене и по този начин самият смисъл става по-лесен за възприемане, запомняне и възпроизвеждане. Съвсем естествено се откроява множествеността на авторовия „аз“, което предполага и множественост на интерпретациите[2], удържани в динамично единство чрез единството на богослужебната общност и интегритета на нейната жива традиция – пазена грижливо, но и непрестанно актуализирана.
Езикът на вярата е силно диалогичен. В диалог са вплетени сакралното и секуларното, свещеното и профанното и като резултат на това в химните на Уесли успешно са „конвертирани“ думи и изрази, придобили популярност в секуларната си употреба[3].
Езикът на вярата в евхаристийните химни на Чарлз Уесли е силно метафоричен – той едновременно открива и скрива смисъла на тайнството. Истинският смисъл може единствено да бъде дарен и приет с благодарност, а това предполага причастност. Така естествено езикът на вярата се оказва в същото време и език на тайнствената причастност: благостта Божия може да бъде позната само ако бъде опитана (вж. Пс. 33:9).
Поетичният език на вярата в евхаристийните химни на Чарлз Уесли се проявява, най-напред, като анамнеза. Евхаристията е възпоменание, поменуване, напомняне, но това възпоменание е много повече от простото спомняне на минало събитие. То е анамнеза – динамично действие, което е изображение в настоящето на делата на Божията милост от миналото, и то по такъв начин, че ги прави действително случващи се сега. За християнина Христос е възкръснал и е жив тук и сега, което е много повече от поменуване на вече извършеното от Него в миналото. Истинската анамнеза е възможна само с помощта на Светия Дух, Когото Чарлз Уесли нарича „Божествен Напомнител“:
Ела, Ти, вечни Душе,
извести на всеки благодарен ум
Спасителят що стори със смъртта Си,
страданията, които за рода човешки претърпя.[4]
Светият Дух дарява живата вяра, открива великото спасение и проповядва Евангелието на човешките сърца. Тази проповед разкрива непреходната актуалност на Христовата смърт, нейната неизменна „новост“[5]. Пак благодарение на благодатното действие на Духа Агнецът Божи се представя пред вярващия винаги като „заклан“ за греховете на човеците, като вечна жертва[6], а любовта Му като винаги „нова“[7].
Само поетичният език на вярата може да изрече това, което църковните догматически формулировки не могат да си позволят. Пишейки за смъртта на Иисус Христос, Чарлз не се поколебава да възкликне: „Великият Йахве умря!“, а в следващата строфа да изостри още повече централния парадокс на християнската вяра:
Преславната Причина на всичко умира,
истинският вечен Господар.
Той падна, от падението да ни възправи
и да изкупи грешния човек!
Добре е слънцето лъчите свои да оттегли,
съчувствие на страдащия да покаже,
света във мрак внезапен да остави,
Създателят негов докато умира.[8]
Смъртта на „Княза на живота“ e в същото време победа над греха. Тази истина е поднесена с типичната за Уесли сбитост и плътност в един-едничък стих: „Смъртта на Бога, смъртта на греха“. Следващите два стиха са конструирани по еднакъв начин, за да утвърдят чрез повторение идеята, че „смъртта на Бога“ носи освобождение и изцеление на човешката душа:
Смъртта, чрез която враговете ни са сразени,
смъртта, чрез която душите ни са изцелени.[9]
Вярата има ключово значение, за да се превърне спомнянето за Христовата кръстна жертва в истинска анамнеза. Вярата отваря очите на сърцето, за да може да бъде разпознат разпънатият Господ, Който присъства на трапезата, и да бъде видян прободеният Агнец, Който е положен на олтара. Чрез вяра християните стават свидетели на последните мигове от живота Му – виждат как обронва глава и чуват последния Му дъх[10]. Чрез вяра те приемат хляба на живота, хляб, който идва от небето – самия Господ, Който отдаде живота Си за всички човеци[11]. Тази вяра носи със себе си личната увереност, че Христос е умрял за всеки, който застава на Неговата трапеза:
И нека тази наша вяра да не се поклати,
непоклатима да остане като Твоята любов:
увереност сигурна за нещата невидими,
простираща се отвъд годините отминали,
и нека види на дървото Теб, проливащ Своята кръв,
мой Боже, Ти за мен, за мен умря.[12]
Поетичната анамнеза на Чарлз Уесли не се отнася само до човека. Бог също е призован да мисли за човека, който е насочил мислите си към Бога[13]. Това е призив за продължаващо Божествено съдействие, без което истинското възпоменание е немислимо. Човек може да мисли за Бога, може да помни Божествените спасителни дела, достигнали до своята кулминация в кръстната смърт на Божия Син, защото Бог винаги мисли за човека, винаги помни Своите чеда, дори когато са далеч от Него.
Динамичното действие на възпоменание на Христовите страдания и смърт е неразривно свързано с преобразяващото действие на Светия Дух, Който превръща участниците на трапезата в съпричастници на благата на Божествения живот:
На възпоменаващите Неговата смърт,
на нас Ти нов живот дари,
любящия синовен Дух
във чакащото ми сърце вдъхни.[14]
Във втората част на сборника „Химни за Господнята вечеря“ поетичният език на вярата представя тайнството като действен знак. Верен на англиканската традиция, на която принадлежи до самия край на живота си, Чарлз Уесли едновременно отхвърля римокатолическото учение за transsubstantiatio („Не местно божество / почитаме във Тебе, Господи“)[15] и възгледа на Цвингли за Евхаристията като символ, чиято функция се изчерпва с това, да напомни за нещо, което се е случило в миналото („Това не е мъртъв, външен знак“)[16]. Не е възможно да се обясни как хлябът и виното изявяват Бога и изпълват сърцата на верните с пълнотата на Божествения живот[17].
Евхаристията е тайнство, непостижимо дори за най-дръзките опити на човешкия разум. За автора на химните няма никакво съмнение, че хлябът и виното ни „изявяват“ Бога и ни изпълват „на Божия живот с пълнотата“ чрез силата на Светия Дух. Но той в същото време не предприема дори най-малък опит за изясняване на начина на това „изявяване“ или „предаване“:
Нека най-мъдрият сред смъртните покаже
как получаваме благодатта,
как елементите крехки даряват ни сила,
която не им е присъща.
Кой ще обясни чудния начин,
по който силата идва чрез тях?
Те нея ни предават
и все пак същите остават.
……
Питай мъдростта на Бог Отец:
Него, Който средствата е отредил.
Ангели ограждат нашия олтар и навеждат се
да разберат, но напразно е това.[18] (57.2, 3)
Силата на Светия Дух съобщава (предава) на участниците в тайнството реалното присъствие на Христос по уникален начин – чрез видимите, осезаеми и преходни елементи на хляба и виното. Роб Стейпълс определя тайнствата като действени символи, което означава, че те не само символизират истината, но чрез тях „Бог извършва благодатно действие на съобщаване на истината“[19]. Едно подобно разбиране е намерило израз и в поетичния евхаристиен виртуализъм на Чарлз Уесли, в който Светият Дух прави „знака истински“:
Ела, Святи Душе, действието Си разпростри
и знака изпълни.
Живота Си във хляба влей
и силата Си – във виното.[20]
Призивът към Духа да изпълни с Божествен живот видимите знаци на хляба и виното е всъщност поетична епиклеза, молитвено призоваване чрез действието на Светия Дух Христовото тайнствено присъствие да стане реално за тези, които застават около трапезата. Христос се открива в душите им и те получават възможност да опитат (вкусят) благодатта[21], защото духовните им сетива са пробудени.
Тайнството е установено от Бога, за да могат вярващите да станат „участници в Неговото естество“[22]. То има централна значимост сред благодатните средства и когато е прието с вяра, предава на участниците богатствата на Божествения живот.
Евхаристията е за Чарлз Уесли „образ и средство на спасителната благодат“, „свят, истински, действен знак“[23], „символ“[24], „външен знак на вътрешна благодат“[25], но и „страшна тайна“ за онези, които злоупотребяват с външните знаци, пристъпвайки недостойно към тях[26].
Вярващият човек не изпитва нужда да разгадава тайнството, да знае начина, по който Бог действа в него, той почита с мълчание „пречудната тайна на любовта“[27]. При все това очите му се отварят и той започва да вижда:
Не мога да открия начина
и нужда нямам тайнството да разгадая,
едно-едничко нещо зная,
че аз бях сляп, но виждам днес.[28]
Трудно може да бъде избегнат паралелът, който се открива между разбирането за тайнството Евхаристия, при което реалното присъствие на Иисус Христос се съобщава на участниците чрез видимите знаци на хляба и виното, и езика, разбиран като знакова система. В тази система символите притежават особеното качество зад тяхната форма да стои скрито значение или такова, което се поддава на интерпретация. В поетичния език това качество на символите се използва по най-виртуозен начин, а когато поетът говори езика на вярата, той може чрез думите си да назовава тайнствени реалности, които са отвъд човешкото разбиране, и то по такъв начин, че да направи читателите си съпричастни на тези реалности. В случая с евхаристийните химни, предназначени да бъдат част от богослужебния живот на верската общност, срещата на вярващите с възкръсналия Господ е опосредена от поетичните словесни знаци на химните, които, „смесени с вяра“ (както тази на автора, така и тази на членовете на общността), се превръщат на свой ред в средство на благодатта.
Накрая, но не и по значение, поетичният език на вярата представя Евхаристията като радостно предвкусване. Миналото, настоящето и бъдещето се събират в събитието на Евхаристията, в едно се срещат това, което Бог е извършил в миналото, това, което продължава да върши в настоящето, и това, което ще стори в края на времената. Чарлз Уесли има изключително изострена чувствителност към есхатологичното измерение на тайнството и посвещава третата част от сборника си с евхаристийни химни именно на това измерение – Евхаристията е представена като залог за небето.
Опозицията земя – небе изпълнява важна функция в есхатологичните представи на Уесли. Остротата, с която тя е представена в химните, има за цел да подчертае идеята, че на каквито и благословения да се радват вярващите в земния си живот, те не могат да се сравнят с това, което Бог е приготвил за тях след връщането на Иисус Христос. Ако в земните условия „великият Невидим“ е скрит от очите със „сакраментално покривало“, то в бъдещия век Той ще може да бъде видян лице в лице[29].
Евхаристийните химни от третата част на сборника са заредени с есхатологично нетърпение, с очакването, че вярващите скоро ще бъдат с Господа и ще пият от плода на лозата с Него в царството на Отца Му[30] (вж. Мат. 26:29). Остротата на опозицията земя – небе е съществено смекчена именно от евхаристийната трапеза: „Чрез вяра и надежда още тук, / дори сега споделяме ний сватбеното тържество“[31]. Участниците в нея могат без колебание да заявят: „Нашето небе започва на земята“[32], защото тайнството още сега открива очакваните „по-големи благословения“[33]. В него Христос дава на душите възможността да вкусят от небето, „изливайки го“ в сърцата на тези, които вкусват хляба и пият от чашата[34].
Евхаристията е радостно предвкусване на небесното пиршество – на Господнята трапеза бъдещата слава става настояща реалност. Тук си струва да се отбележи, че Чарлз Уесли отива отвъд предговора на Бревинт, щедро напоявайки евхаристийните си химни с триумфираща и шумна радост, която е несъмнена новост в богослужебното празнуване на тайнството. Не може да бъде иначе, ако участниците в това празнуване опитват „колко славен е животът горе“[35] и са поканени да присъстват на сватбеното тържество на Агнеца Божи.
Евхаристията е сигурен залог на надеждата на вярващите да живеят с Иисус[36]. Този живот, който не може да се сравни с нищо, превъзхожда всички човешки очаквания:
За блаженства непознати сигурен залог
това Божествено причастие ще бъде;
лъчът ще стане слънце,
капката ще се превърне във море.[37]
Само вярата може да се „възкачи на върха на планината“ и да види идещия в слава Съдия, изпреварвайки времето на Господния ден[38]. По този начин е даден поетичен израз на една „осъществена есхатология“[39], която не престава да очаква края на времената, но още тук и сега радостно предвкусва тяхното настъпване.
Поетичният език на вярата е език на радостното предвкусване, който може да бъде истински разбран в рамките на богослужебната общност. В същите рамки той намира най-ярката си изява, защото радостта е истинска, когато е споделена. Евхаристийните химни носят тази споделена радост и канят общността да ѝ даде израз в общото пеене.
Очертаните три измерения на поетичния език на вярата в евхаристийните химни на Чарлз Уесли отразяват различните измерения на централния парадокс на християнската вяра, на който Евхаристията се явява възпоменание. Този парадокс e блестящо представен чрез любимата на Чарлз Уесли фигура – оксиморона: „Безстрастен, Той страда; безсмъртен – умря“[40]. Цитираният пример, един от многото, с които са изпълнени химните за Господнята вечеря, естествено налага обобщението, че поетичният език, с който Уесли си служи, може да се определи преди всичко като парадоксален. Именно като такъв, този език е и анамнеза, и действен знак, и радостно предвкусване – език, който среща миналото и бъдещето в настоящето, но без да ги смесва.
В същото време езикът на евхаристийните химни не се отличава от езика на членовете на богослужебната общност. Уесли не се опитва толкова да го обогати, колкото да го изостри, да го направи по-прецизен, да го пречисти и по този начин, и пак парадоксално – да го направи гъвкав, по-изразителен.
Парадоксалният език на химните е по необходимост силно метафоричен. Той обаче не открива, нито изработва нови метафори. Доколкото е език на вярата, той „съживява“ старите метафори, изостря техния притъпен и замъглен смисъл, давайки им нов живот.
Своеобразният евхаристиен ентусиазъм сред ранните методисти предизвиква многократното преиздаване на „Химните за Господнята вечеря“, които без съмнение имат ключово значение за облика на богословието на освещението на братята Уесли. Сборникът е отпечатан девет пъти само до смъртта на Джон Уесли през 1791 г., а това само по себе си е достатъчно красноречив факт.
[1] Colquhoun, F. Charles Wesley’s Eucharistic Hymns // Churchman 63/2, 1949, p. 104.
[2] Вж. Watson, J. R. The English Hymn: A Critical and Historical Study. Oxford, England: Oxford University Press, 1999, p. 20.
[3] Watson, J. R. The Hymns and the Poetic Tradition // Kenneth Newport & Ted Campbell (ed.), Charles Wesley: Life, Literature and Legacy. Epworth, 2007, p. 364.
[4] Hymns on the Lord’s Supper, London: J. Kershaw, 1825, Hymn 49. По-нататък за краткост тези химни ще бъдат цитирани с посочване на сборника, годината на първото му публикуване, поредността на химна и на съответната му строфа – HLS 1745, 49.
[5] HLS 1745, 3:2.
[6] Ibid., 5:1, 2.
[7] Ibid., 21:1.
[8] HLS 1745, 21:5.
[9] Ibid.
[10] HLS 1745, 4:4.
[11] Ibid., 2:5; 11:3.
[12] Ibid., 5:3.
[13] Ibid., 1745, 20:1.
[14] HLS 1745, 88:3.
[15] Ibid., 63:2.
[16] Ibid., 55:1.
[17] Ibid., 57:1.
[18] HLS 1745, 57:2, 3.
[19] Staples, R. L. Outward Sign and Inward Grace: The Place of Sacraments in Wesleyan Spirituality. Kansas City: Beacon Hill Press, 1991, p. 106.
[20] HLS 1745, 72:1.
[21] Ibid., 88:1.
[22] Ibid., 54:3.
[23] Ibid., 28:1, 2.
[24] Ibid., 58:7.
[25] Ibid., 71:1.
[26] Ibid., 56:1, 2.
[27] Ibid., 36:1.
[28] HLS 1745, 59:2.
[29] HLS 1745, 93:2.
[30] Ibid., 93:3.
[31] Ibid., 96:7.
[32] Ibid., 96:1.
[33] Ibid., 94:2.
[34] Ibid., 103:2.
[35] HLS 1745, 101:1.
[36] Ibid., 95:3.
[37] Ibid., 101:4.
[38] Ibid., 98:4.
[39] Colquhoun, F. Op. cit., p. 106.
[40] Davie, D. Purity of Diction in English Verse. London: Chatto & Windus, 1952, p. 79.
Откъс от Топалски, Д. Пътят на освещението. С., 2017.
Снимка: Стоян Сталев