(Проповед по време на извънредното молитвено богослужение на 31 януари 2018 г., организирано в отговор на апела на Обединени евангелски църкви)
Автор: п-р Даниел Г. Топалски
Подборът на библейските текстове за тази вечер (Битие 2:18-25; Псалм 127; Римляни 1:18-32; Марк 10:1-12) едва ли буди някакво недоумение у вас. Можем да се радваме, че все още не ни се налага да четем „изправени“ преводи, които да не нарушават правата на едно или друго малцинство. Не се учудвайте, такива има. Древният свещен текст не просто се претълкува, той се пренаписва. Тълкуването в светлината на една или друга нова идеология, претендираща за „научност“, не е нещо ново и не трябва да ни изненадва. Пренаписването обаче е нещо различно.
Ако се съгласим със създателите и поддръжниците на джендър идеологията, че половата биологична разграниченост и сексуалната нормативност са езиково създадени, то промяната на езика би трябвало да реши всички проблеми на съвременния човек. Всъщност, промяната на езика създава съвременния човек – той се самосъздава чрез нея. Така лесно се преодолява „робството“ на природата и непоносимата доминация на мъжа над жената. Преодолява се и нетърпимата нормативност на хетеросексуалността, която престава да се разглежда като доминираща форма на сексуалност.
Създаването на поколение, на свой ред, престава да се мисли като призвание на мъжа и жената, осъществявано в рамките на моногамния брак между един мъж и една жена, и се превръща във възможност, която може да се реализира по други начини чрез напредъка на биотехнологиите.
При откриването на конклава за избор на нов папа след смъртта на Йоан Павел ІІ кардинал Йозеф Ратцингер определи „диктатурата на релативизма“ като централен проблем, пред който вярата е изправена в наши дни: „Днес да имаш ясна представа, основана на Символа на Църквата, често се определя като фундаментализъм… Изграждаме една диктатура на релативизма, която не признава нищо за окончателно и чиято крайна цел се изчерпва единствено с егото и желанията на отделния човек“.
Проявна форма и инструмент на тази нова диктатура е джендър идеологията и нейните производни, които упорито и трайно се настаняват във водещите световни университети и превръщат своите принципи в първостепенни ценности в полето на правата на човека, в авторитетните международни институции и във всички сфери на обществения живот в западния свят.
Защо т.нар. „Истанбулска конвенция“ предизвика толкова остра реакция в българското общество, и по-специално от страна на християнските общности? Тъкмо защото християнските общности вярно разпознаха колко сериозно е фундирана конвенцията от джендър идеологията. Дефинирането на понятието „джендър“ (неслучайно определяно като „дума – куфар“); задължението за страните да въвеждат джендър политики, които да насърчат промени в социалните и културни модели с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и други практики, основани на стереотипните роли на жените и мъжете; насърчаването на промени в образователната система на всички равнища по въпроси за нестереотипните роли на мъжете и жените; системата за мониторинг на изпълнението – всичко това ни е поднесено в един привидно по-голям пакет, чието основно съдържание са мерките за защита на жените от насилие. Основното съдържание на пакета не бива да ни изненадва, но изненадващо е късогледството на иначе виждащи и изключително чувствителни общественици и учени, които не могат или не желаят да проумеят, че не заявената цел на конвенцията е всъщност най-важната.
Предложението на правителството за ратифициране на Истанбулската конвенция изигра своята роля. Самоидентифицираха се най-категоричните противници на този международен договор. Не е изненадващо, че на преден план излязоха християнските вероизповедания. Има ли всъщност други сериозни опоненти на джендър идеологията и нейните производни?
Ясно трябва да кажем, че ние не сме против или срещу хората с нетрадиционна сексуална ориентация. Ние смятаме, че човешката идентичност е нещо повече от сексуалната ориентация и че неизменна част от нея е природната определеност.
Човекът беше създаден като мъж и жена и „Бог видя всичко, което сътвори; и ето, беше твърде добро“. Твърде добро беше всичко, което естествено се отнася до тялото и пола. Твърде добро е мъжът и жената да бъдат една плът, да се плодят и размножават и да изпълват земята. Твърде добро е майчинството, бащинството и семейството между един мъж и една жена.
Човешкият грях и непокорство съществено промени всичко. Той несъмнено доведе до конкуренция между половете, до отношения, които не са основани на взаимното уважение и любовта. В различните исторически периоди и в различните култури тези изопачени отношения бяха превърнати в норма и охранявани от обичая и закона.
Християнството никога не е одобрявало превръщането на съпружеските отношения в отношения, в чиито рамки другият, най – често жената, се превръща в обект за употреба. Апостол Павел сравнява съпружеските отношения с тези между Христос и Църквата, което е естествено продължение на пророческото слово, в което често Яхве е представен като брачен партньор на избрания народ Израил. Става дума за отношения, определяни от любовта.
Християнството, следователно, не може да одобри или подкрепи насилието под каквато и да е форма. То обаче не може да приеме, че напрежението между половете може да бъде решено чрез релативизирането на пола, чрез неговата „отмяна“. Християнството не може да приеме замяната на обективната природна определеност с човешкия произвол.
Този произвол е грехът в собствения смисъл на думата.
Спомнете си за първото изкушение. Човеците бяха предупредени от Бога за своите тварни граници, но не се съобразиха с предупреждението. Решиха, че могат да бъдат като Бога, но без Него. Решиха, че могат сами да постигнат това. Трагични бяха последиците на това първо и радикално отричане на природната определеност и ограниченост. Човешкият произвол каза „не“ на Бога и се изправи гордо пред трагедията на своята гола (безблагодатна) тварност: „Тогава се отвориха очите и на двама и те познаха, че са голи“ (Бит. 3:7).
Днес сме свидетели на същия произвол. „Не – казват и привържениците на джендър идеологията – биологичният пол всъщност не съществува, той е фантазъм, а отиването отвъд него няма да доведе до нищо трагично. Тъкмо напротив, това ще донесе свобода, истинска свобода от биологичните ограничения на пола.“ Какво може да попречи на една такава горда претенция? Нима биотехнологиите не позволяват да се създаде човек, който поради непреодолимата биологична невъзможност при партньорите от един и същи пол не може да бъде естествено заченат?
Разбирате, че нито тялото, нито полът, нито дори животът са свещен дар за тези, които споделят принципите на джендър идеологията. Но какво и може да се очаква, ако на мястото на Бога се поставят всевъзможни идоли – било смъртни човеци, образи на птици, четириноги или влечуги, за които пише апостол Павел, било идолът на произволното самоопределение, и в частност на сексуалното самоопределение. Апостолът не пропуска да ни каже какви са последиците на идолопоклонството – разврат от всякакъв вид, който не само се върши, но и се одобрява.
Въставането на човешкия произвол срещу природните ограничения е всъщност богоборство. То, както знаем, има катастрофални резултати за своите идеолози и вършители, като и за цялото общество, когато се налага и охранява политически и чрез силата на държавната принуда.
Преди няколко дни в едно свое интервю по радиото доц. Мариян Стоядинов определи Църквата като имунна система. Тази метафора ми допада. Когато християнските вероизповедания изразиха публично и ясно своите становища за конвенцията, те действаха именно като имунна система. Това правим и днес, събрани в края на определения от Обединени евангелски църкви ден на молитва и пост, с молитвата си да се отворят очите на тези, които са натоварени с властта да се произнесат от името на цялото общество.
Не трябва да се отказваме да изричаме истината с любов, защото истинското лечение не се провежда чрез смяна на терминологията, чрез простото изваждане на заболяването от официалния списък на болестите. Истинското лечение минава през истината за състоянието на болния и адекватното, често дългосрочно и дори пожизнено, лечение. Ако кажем, че смърт не съществува, не означава, че няма да умрем. Борбата срещу дарената ни от Бога природа няма да реши проблема ни. Решението е в нейното приемане с благодарност, в осъществяването на нейното истинско призвание, което е възможно единствено чрез доверие в Този, Който прие природа като нашата, за да победи в нея смъртта и да заличи трагичните последици на нашия противоприроден произвол. Само така можем да имаме живот, и то в изобилие.