Автор: п-р Даниел Топалски
Днес искам отново да ви върна към началото на църковната история, за да се опитаме заедно да си отговорим на въпроса кога се ражда и кога започва да отмира една църковна общност. Ще се съгласите, че този въпрос е от жизнено значение за нас, ако имаме искрено желание да бъдем истински последователи на Христос. Ако това желание действително изпълва сърцата ни, не може да ни е безразлично в какво състояние се намира църковната общност, към която принадлежим. В същото време трябва да сме наясно, че състоянието на нашата църквата в много голяма степен е отражение на собственото ни духовно състояние.
І. 1. За много християни днес църковната общност се ражда тогава, когато вярващите се съберат заедно за общо поклонение и споделяне на вярата. Всяка новосъздадена група, колкото и малка да е тя, бърза да се нарече църква. Веднага се разпределят длъжности, организират се служения. Определя се времето и мястото на редовните богослужения. Но достатъчно ли е просто вярващите да са събрани заедно? Не разкрива ли тази лекота и бързина при формирането на нови църкви едно доста ограничено и дори невярно разбиране за църквата? Но нека да разлистим първите страници на книгата Деяния на апостолите и да видим как всъщност се роди Христовата Църква.
2. Няма никакво съмнение, че основата беше поставена от Христос. Търпеливо Той подготвяше Своите ученици в продължение на три години и половина. Продължи да ги подготвя даже и след смъртта Си, в продължение на четиридесет дни след славното Си Възкресение. Те знаеха колко важно е за тях да останат заедно, да пребъдват в очакване на обещаното идване на Утешителя. За повече от това просто нямаха сила. Вратата на горната стая продължаваше да стои затворена. Не можеха да преодолеят страха си и смятаха, че изолацията от външния свят ще им донесе някаква сигурност. Не можеха да рискуват с непознати, предпочитаха да си останат в същия тесен кръг – Петър и Йоан, Яков и Андрей, Филип и Тома, Вартоломей и Матей, Яков Алфеев и Симон Зилот, Юда Яковов, някои жени, Мария, майката на Исус, и братята Му. И пак не бяха напълно спокойни, та нали съвсем наскоро Юда, един от тях, предаде Учителя за тридесет сребърника.
3. Въпреки всичко те продължаваха да бъдат заедно. Това без съмнение беше много важно, но съвсем не беше достатъчно. Каква беше перспективата? Да продължат да се крият и да превърнат християнството в тайно учение, към което в най-добрия случай щяха да приобщават малцина старателно проучени и проверени ученици. Да задържат истината за себе си – та нима Христос не беше избрал именно тях, за да им повери Своето учение! Но в продължение на три години и половина Христос не ги отведе на тайно място, за да довери истината само и единствено на тях. През цялото време те бяха Негови придружители, спътници по пътищата и пътечките на Галилея, Самария и Юдея. Слушаха Неговите проповеди заедно с народа, фарисеите, книжниците, бирниците, блудниците, болните и отхвърлените. Да, наистина имаше моменти, в които Той им разясняваше значението на някои притчи насаме, беседваше само с тях в по-тесен кръг, но през повечето време те Го виждаха сред хората, сред техните болки, страдания и неволи. Той скърбеше и се радваше заедно с хората, беше отворил изцяло сърцето си за тях и така докосваше техните сърца, закоравели и изстинали от немотията, грижите за насъщния и страха от произвола на свои и чужди. Пък и завета Му преди Възнесението не насърчаваше тяхната изолация. Той им каза: “…ще бъдете свидетели за Мен както в Йерусалим, така и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята” /Деян. 1:8/. Колко далеч от всичко това бяха те в онзи момент! Вярно е, че “единодушно бяха в постоянна молитва”, но все още не се чувстваха свободни и готови да изпълнят Христовите думи. В сърцата им все още имаше прекалено много страх, страх от хората, които са отвън, които можеха да им се присмеят, да ги помислят за луди и дори да ги убият с камъни. Трудна задача бяха получили те от Учителя си, но именно на тази несигурна група в затворената йерусалимска горница беше поверена вестта за промяната на целия свят.
4. Да, ще кажете вие, всичко това е вярно, но в думите на Христос имаше още нещо преди това “ще бъдете свидетели за Мен”. Той им каза: “Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Святия Дух, и ще бъдете свидетели за Мен…” Апостолите нямаше да бъдат оставени на собствените си сили. Бог щеше да се погрижи те да бъдат способни да изпълнят своята мисия. Той щеше да изгони страха от сърцата им, щеше да им даде сила да отворят заключената врата и да излязат в света. И тук отново ще напомня, че Не само спасението, но и мисионерството е богочовешко дело, в рамките на което човекът получава висшето призвание да бъде “съработник на Бога”. Божият Дух е Този, Който дава първоначалния импулс и обезпечава необходимата сила и способности за разпространяването на благовестието. По тази причина и денят, в който Святият Дух слиза върху апостолите, се счита за начало на църковната история. Църквата е факт не от момента, в който нейните членове са събрани заедно, а от момента, в който те са готови да свидетелстват за Христос. Верни са думите на немския богослов Дитрих Бонхьофер, който казва: “Църквата е само тогава църква, когато е за другите”. Църквата се ражда тогава, когато е готова да отвори вратата на горницата и да свидетелства пред хората. Лука, първият историк на Църквата, е успял да види и да отрази тази важна истина в книгата Деяния на апостолите. Неговата история не е просто летопис на основните събития в служението на апостолите. Той е успал да разпознае и предаде действията на Божия Дух, които са инспирирали и ръководили това служение. И тук можем да си спомним множеството конкретни събития, при които Лука ясно подчертава действието на Святия Дух. Благовестителят Филип е подбуден от Духа да свидетелства на етиопския велможа /Деян. 8:26 и сл./. Чрез Неговото действие апостол Петър е в състояние да изповяда: “Наистина, виждам, че Бог не гледа на лице; но във всеки народ онзи, който се бои от Него и върши правото, Му е угоден” /10:34-35/, а Павел и Варнава са отделени за мисионерско служение /13:2-4/. Маршрутът, който следват Павел и неговите спътници, също не е резултат единствено от решенията на апостола. Лука свидетелства за случай, при който Святия Дух забранява на апостолите да проповядват в Азия /16:6/, и за друг случай, при който “Павел чрез Духа реши да отиде в Йерусалим” /19:21/.
5. Не трябва обаче да забравяме, че всички тези примери не означават, че Апостолската църква е представлявала някакво спиритуалистично общество, чиито членове са били ръководени единствено от индивидуалното си общуване с Божия Дух. През целия този период Църквата си е останала общество на Словото. В центъра и основата на това общество е постоянството в “поучението на апостолите” /2:42/. Книгата Деяния на апостолите е красноречиво свидетелство за единството на Словото и Духа, което днес се подценява от много протестантски общества, числящи се към т.нар. “харизматично движение”. Те не трябва да забравят, че харизматичният облик на Църквата се проявява най-силно в способността й да приобщава хората към истините на Словото.
ІІ. 1. Но нека да се върнем отново при малката група в йерусалимската горница. Това, което апостолите и жените очакваха, се осъществи “внезапно” и по най-неочакван начин. Те се изпълниха със Святия Дух и започнаха да говорят на езици за “великите Божии дела”. Говореха не на себе си, не един на друг, а пред цялото събрано множество, в което имаше “юдеи, благочестиви човеци, от всеки народ под небето”. Говореха открито като Своя Учител. Не се срамуваха, не се бояха. Така започна историята на благовестието, която е и историята на Църквата. В момента, в който учениците излязоха навън, сред хората, в момента, в който вратата на горницата се отвори, малката група от Христови последователи се превърна чрез действието на Божия Дух в Църквата, за която беше им говорил Исус, Църквата, съградена върху канара, която портите на ада няма да надвият.
2. След всичко, което казахме за раждането на Църквата, едва ли ще ни бъде трудно да предвидим кога една църковна общност започва да отмира. Това става, когато тя затвори вратите си и се изолира от света. Когато реши, че това е единственият начин членовете й да запазят чистотата и святостта си, единственият начин да се опази от вредните и порочни влияния, навлизащи отвън. Това става, по-нататък, когато вярващите се поддадат на страха и срама и предпочетат да запазят сигурността и доброто си име в обществото. Това става, когато те се примирят с мисълта, че нищо не могат да сторят, че Бог е този, Който единствен трябва да се погрижи за новите души. Това става, когато те престанат да чувстват необходимостта да споделят вярата си с тези, които са “отвън”. Всичко това означава, че църковната общност е престанала да се подчинява на действието на Божия Дух, пренебрегнала е Неговата сила и е загърбила мисията си.
3. Но това съвсем не е всичко. Затворена е не само вратата на горницата. Затворена е и вратата на сърцето. Връзките с братята и сестрите започват да се възприемат формално. Всеки търси в църковното богослужение най-вече и преди всичко разрешение на собствените си проблеми. Представете си отново йерусалимската горница. Но този път затворена е не само вратата. Всеки от присъстващите е затворен в себе си и е загрижен единствено за съдбата на личната си вяра и надежди. Какво ли свързва тези хора? Може би само общите спомени – та нали всички те бяха заедно с Исус. Можем ли да се съмняваме какво ще последва? Един след друг те си тръгват. Яков и Йоан се връщат при баща си, стария Заведей, когото навремето изоставиха заедно с рибарската си лодка. Ще си тръгне и Петър, макар че може и да изчака след останалите. Все още е пресен спомена за трикратното отричане и последните Христови напътствия. След като няма да споделят вярата си, след като няма да са “единодушно в постоянна молитва”, защо да останат заедно? Какво им пречи да продължат поотделно?
4. Не си ли задавате и вие понякога този въпрос, скъпи братя и сестри? Не сте ли си казвали: “Защо да продължавам да идвам тук, след като всеки е загрижен най-вече за себе си и като че ли никой не ме забелязва? Не мога ли да продължа да си вярвам сам? И без това връзката ми с Бога е лична.” А ти, приятелю, загрижен ли си за някого? Питаш ли се какво става с твоя брат или сестра, които от дълго време не са идвали на богослужение поради тежка болест? Загрижен ли си за него или нея? Считаш ли се отговорен или си готов да кажеш, както Каин: “Не зная; пазач ли съм аз на брат си?” Искаш ли да споделяш вярата и радостта си в Господа с другите или считаш това за изгубено време? Какво си сторил с Божията благодат, изляна в сърцето ти? Заровил ли си я, както постъпи онзи слуга от притчата, който получи един талант? Ако си постъпил така, ако не си отворил сърцето си, за да я споделиш с братята и сестрите си, то знай, че си пропилял полученото и си загубил всичко.
5. Но ще кажат някои: “Живеем в трудно време. Не ни остава време да свършим дори собствените си дела, камо ли да се погрижим за някой друг. Едва намираме време да дойдем на църква веднъж в седмицата.” На такива можем да кажем следното: ако с това идване се изчерпва цялото ви християнство, напразно си губите времето. Слушате Словото, а не давате плод. Слушате за любовта и себеотрицанието, а си оставате егоисти. Получавате даром, но не сте готови даром да давате. Какво очаквате? За вас е казаното: “…а от този, който няма, от него ще се отнеме и това, което има” /Мат.25:29/. Докато не отворите сърцата си, ще останете чужди на истинското християнство. Спомнете си как постъпваше Този, Когото наричате свой учител и се засрамете от себе си. Престанете с вечното си мърморене и оплакване. Ако апостолите мърмореха и се оплакваха по същия начин, християнството нямаше да излезе извън стените на Йерусалим. Но те не направиха това, а отвориха сърцата си за действието на Божия Дух и, постоянствайки в поучението, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите, възвестяваха Божието царство на всички човеци.
ІІІ. 1. Истинската Църква е Църква на отворените сърца и отворените врати. Тази Църква се покорява на действието на Божия Дух и всеки неин член надмогва егоизма си, за да открие радостта от споделената вяра и живот. Тя отваря вратите си за всеки, застава открито пред нуждите, тревогите и въпросите на хората, защото знае, че смисълът на нейното съществуване е в споделянето на благовестието за разпънатия и възкръснал Христос.
2. Искате ли да бъдете част от тази Църква? Тогава отворете сърцата си за действието на Святия Дух, покорете се на Неговата сила, бъдете свидетели за Христос, бъдете ближни за своите братя и сестри! Ако сторите това, няма да има значение към коя църковна общност принадлежите, докато сте на земята, защото ще бъдете членове на едната, свята, вселенска и апостолска Църква на нашия Господ Исус Христос.
Плевен, 23.10.2004 г.