В езика на съвременната култура думата етика се свързва с някакъв код на поведение или със съвкупност от морални правила, които трябва да служат като предписание за човешките постъпки. Независимо дали този код на поведение има за основна предпоставка авторитета, или общоприета норма, той има претенцията да остава чужд на реалността на човешкото съществуване. Християнската етика обаче има за свой предмет именно тази реалност на човешкото съществуване и живеене, защото човекът е носител на образа Божий и трябва да прояви тази своя богообразност в съществуването и живота си. Християнската етика, или етос, е всъщност богословското описание и осмисляне на истината за съществуването и живота /срв. Иоан 3:21/, която се открива в пълнота в живота в Христос. В богословска перспектива понятието живот в Христос изразява същността на християнския етос, т.е. начин на съществуване и живот. И този етос е в действителност съживеенето в Църквата като пространство, в което човекът се осъществява като автентична личност. Следователно християнският етос проявява автентичността на човешкото съществуване в общение с другите.
Гръцката дума итос, или етос, означава, на първо място, обичайното място на пребиваване на хората /а понякога и на животните/, навик, характер, начин на поведение и на говорене. Итос е местопребиваването, житейската среда, но не домът, не култивираната природа, която я заобикаля, и не нещата, които използваме. Итос е житейската среда, доколкото е съживот, съживеене с другите.
Важно е да се уточни автентичният смисъл на думата етос /включително и философски/, с който тя присъства в християнската традиция. Самата етимология на понятието етос позволява то да се осмисли като съживот, съживеене, съпребиваване, съществуване в отношение и взаимност. Тук ще използваме тесния смисъл на думата етос, който се появява по-късно и който я съединява с думата с нюанс на добро, на морално поведение. Все пак първоначалното значение на думата веднага насочва към това, че основната тема на етиката е тайната на съживота с другите.
Класическата философска етика трудно може да понесе реалността и перспективата на по-различния поглед към другия, какъвто откриваме в християнската вяра и опит. От своя страна, християнската етика говори за етоса на човека по образ Божий, т.е. като личност, която е сътворена в един акт на свобода и любов и следователно е призвана да отговори с аналогична свобода и любов и да се осъществи в отношение-общение с Бога и ближния. Всяко сериозно говорене за етиката в християнска перспектива има за свой център истината за човека като личност, която е надарена с възможността да съсъществува с Бога и ближния, да съживее в общение и взаимност и така да осъществи смисъла на самото си съществуване. В християнска перспектива етиката има за предмет отварянето за другия и това е условие за осъществяване на истината и смисъла на човешкото съществуване. Най-дълбокото основание на този християнски етос е жертвената кенотична любов на Христос, чрез която Той открива начина на съществуване на троичния Бог /като вечна общност на любовта/ и която вгражда като принцип на съществуване на Своето богочовешко тяло – Църквата. Този етос открива именно любовта като най-дълбока основа и смисъл на човешкото битие, защото само чрез любовта човекът може да се осъществи като битие на общението. В тази перспектива можем да мислим етоса на брака като път и начин на осъществяване на истинско съживеене между мъжа и жената, т.е. като пределно конкретна възможност, като начин за съживеене на всички равнища на човешкото съществуване.
Общението – цел на брачния завет
Богословието на брака се корени в богооткровената истина за Бога и за човека. Основна истина на християнската вяра е, че Бог е Троица от Личности, които в своето любящо отдаване и взаимопроникване проявяват най-дълбокото съдържание на божествения живот – любовта. Следователно Божието битие или начин на съществуване определяме като общност на любовта, а това означава, че любовта е етосът на божествения живот. Този етос на божествения живот е модел за начина на съществуване на човека и това се вижда в самото битие на Църквата. Основната истина на вярата има конкретен антропологичен смисъл: човекът е сътворен по образ и подобие Божие, за да се осъществи като битие на общението, т.е. като личност. В християнска перспектива човекът е автентичен, доколкото е осъществен, актуализиран образ Божий, което е синоним на това да съществува, да живее в общение. Общението е вътрешна категория и реалност на човешкото съществуване; то е екзистенциална позиция, която се проявява във взаимната любов към другите, към ближния. От това определение на човека като битие на общението можем да видим конкретния антропологичен смисъл на брака.
Бракът е път, по който човекът осъществява себе си като битие на общението, като богообразна личност. Бог установява брака, за да ни даде възможност да се осъществим, да се актуализираме като личности, т.е. като битие на общението. След падението Бог установява брака по начин, съответен на нашето настоящо съществуване, на актуалната ни екзистенциална ситуация. Бракът е установен в един акт на Бога, за да улесни човека да дойде до смисъла на неговото съществуване, а това е възможно единствено чрез отношението на взаимност, чрез съсъществуване и съживеене със и заради другия. Най-дълбокото съдържание на това отношение и съсъществуване е любовта и затова тя е поставена като последна основа и цел на брака, като етос на брачния завет.
Този дълбок антропологичен смисъл на брака се потвърждава още в акта на сътворяването на човека по образ Божий. Сътворяването на жената е ясно обвързано с това, че „не е добре за човека /мъжа/ да бъде сам”, което ще рече, че двамата са сътворени, за да бъдат в общение. Когато обяснява думите „от реброто”, св. Йоан Златоуст подчертава, че жената е сътворена „от средата”, т.е. не да господарува над мъжа или мъжът да господарува над нея, а да бъде до мъжа, да съсъществува с него, да бъде в общение и взаимност с него. В този контекст трябва да се разбират библейските думи: „Ще остави човек баща си и майка си, ще се прилепи към жена си и ще бъдат двамата една плът”, което конституира същността и целта на брака. Очевидно е, че целта на брака е двамата да бъдат едно, т.е. да съсъществуват и съживят в общение и взаимност. Бракът не е нещо случайно, нещо маргинално или периферно в човешкото съществуване и живот. Той има фундаментално значение за живота на човека и на Църквата.
В съвременното общество отсъства каквато и да било идея за светостта и ценността на брака, а в постмодерната култура бракът дори се смята за нещо архаично и за пречка пред индивидуалните права и свободи, за индивидуалното утвърждаване и реализация. В действителност тази позиция е отчуждаване от автентичния смисъл и значение на човешкото съществуване. Това отчуждение води до теорията за еднополовите бракове, която е антипод на брака и пълна подмяна на истината за човека. Подобни теории са противопоставяне не само срещу брака като институция, а срещу брака като начин на живот, в който човекът осъществява автентичния смисъл на своето съществуване, актуализира се като битие на общението. Тези теории са израз за демоничното противопоставяне срещу самата основа на човешкото съществуване, а Откровението свързва тази основа с Божията заповед, с която се поставя основата и целта на брачното общение – да бъдат двамата едно. Съгласно тази заповед бракът е завет, който има за цел да изгради съвместното съществуване на мъжа и жената до тяхното най-пълно единение в любовта -да бъдат едно. Етосът на този завет има за свое съдържание любовта, защото взаимността в любовта е единственият начин за постигането на тази основна цел на брака – двамата да бъдат едно. Дори ако бракът се основава върху биологичния нагон за раждането на деца или върху ценността му като традиционна институция и доколкото тези мотиви водят към тази основна цел, те също не трябва да се подценяват.
Смисълът на брака не се изчерпва с раждането на деца. Разбира се, раждането на деца е дар Божий и благословение, защото биологичното раждане е радост и икона на Възкресението. С раждането на деца в брачната общност съпрузите остават на пътя на Божията заповед – двамата да бъдат едно. Появата на трети, четвърти и т.н. в тази брачна общност е само предизвикателство пред естествения егоизъм на двамата, които трябва да примат този трети в брачната общност, за да споделят с него своята взаимна любов. Раждането на нов живот е в най-строгия смисъл на думата тайна и чудо; то е факт, което предшества всяка идеология. С раждането на дете ни се дава свещен опит и всички забрани, заповеди и препоръки относно сексуалността в историята имат за цел да запазят именно тази тайна. Както отношението към другия, така и отношението към появата на потенциалния трети изисква нова радикална интеграция в брачната общност. Появата на детето е предизвикателство към егоизма и винаги предполага отварянето към новия друг. Бог не е установил случайно брачната общност; тя е установена, за да стане семейство, но нейната последна цел е човекът да се осъществи като битие на общението. Затова любовта към децата в рамките на семейството не може да бъде компенсация на липсата на любов между съпрузите, а способност за споделяне на взаимната любов с някой „трети”.
Постигането на целта на брака – двамата да бъдат едно, изисква усилие и подвиг, а това означава жертва и кръст. Подвигът в брака означава самоограничаване заради другия, означава преодоляване на навиците и стереотипите, придобити от различното семейно възпитание, културна среда, образование и т.н., които двамата носят със себе си. Подвигът в брака има за цел двамата да осъществят общия потенциал, с който са сътворени – любовта. Любовта е енергията, която активира всичко в човешкия живот, и тя има само две възможности – любовта към себе си и любовта към Бога. От избора между двете възможности зависи нашето отношение към другия: той може да бъде проблем, но може да бъде възможност за осъществяването ни като автентични личности. Доколкото осъществяваме себе си в отношението към другия, това отношение е въпрос на подвиг, на несебично приемане на другия в любов, взаимност, съживеене. Бракът е пространство, в което човекът може да развие потенциала си да съществува и живее в общение с другия по автентичен начин. Любовта е дар и предложение от Бога към човека да осъществи живота си като общение и взаимност, т.е. да се осъществи като битие на общението. Доколкото човекът се осъществява като личност в отношението с другия, това отношение е подвит, в който в безкрайно много вариации човекът трябва да съхрани своята идентичност и да осъществи потенциала си. В рамките на брака това се случва не теоретично, а реално и на практика, дори органично, защото в брака човекът е призван ежедневно да изгражда отношенията си към другия в любов. В ежедневните взаимни несъгласия, противопоставяния и дори конфликти на основата на различията тези отношения се изграждат и развиват чрез подвига и жертват на любовта, чрез взаимното приемане на другия. Бракът е израстване в любовта, която е кръст, жертва, самоограничаване, кеносис, преодоляване на себе си, отваряне към другия и приемането му по несебичен начин, преодоляване на всеки нарцисизъм и посвещаване в живота като взаимност. Брачният завет е непрестанното прилагане на тази любов във всеки момент от ежедневието. В брака мъжът и жената са дарувани един на друг, за да се научат да обичат и да жертват себе си за другия. Чрез любовта към другия в брака мъжът или жената се научават да приемат всеки друг човек като свой истински ближен. Ако човек не се научи да обича в брака, където любовта е конкретна и предполага биологичното взаимно отдаване и приемане на другия, той няма шанс някога да се научи да обича. В брака децата се приемат с любов като дар от Бога, та чрез всекидневната жертва към своите деца, чрез всекидневния труд и подвиг за тях, родителите да се научат непрестанно да практикуват любовта по пределно конкретен начин. Бракът е това претворяване на самия себе си в любов чрез конкретно посвещение на другия. Следователно бракът е пространство, в което човекът се научава да осъществява потенциала на любовта до недрата на своето съществуване.
Животът в брака е динамично състояние, в което съществуват безкрайно много изненади и предизвикателства и където другият може да бъде действително проблем. Първоначалното привличане може да се превърне в отчуждение и тогава оцеляването на брака може да зависи или от чисто практически причини /дори користни/, или заради децата. В случая децата са дар, чрез който родителите могат да осъзнаят истинската цел на брака. При отчуждаването на родителите те не трябва да компенсират липсата на любов помежду си с любовта към децата. Децата идват като нещо „ново” в брачната общност, за да получат в тази общност любов, за да станат помежду си „едно” и да се възпитават в любов и взаимност по образа на Църквата /= домашна църква/. Най-големият дар за децата в семейството не е нито доброто образование, нито „инвестициите в тяхното бъдеще”, взаимната родителска любов, включването им в любящата атмосфера на семейната взаимност. Тази любов се състои в това родителите да даруват цялото си битие на своите деца. Основен принцип на това възпитание е родителите ежедневно да възрастват в любовта, тяхната любов да расте и те да развиват една атмосфера на любов, която да даруват и в която да посвещават своите деца. Ако тази атмосфера е налице, тогава и децата ще придобият всичко, което им е необходимо за техния живот. И обратно, липсата на истинска родителска любов остава завинаги най-дълбоката травма, която не може да се компенсира с никакви други блага.
Първоначалният импулс на привличане и симпатия, който поставя начало на брака, е дар от Бога; това е „кредит”, който Бог дава на двама души – мъж и жена – за да сключат брачен завет, да поставят началото на брачна общност и да оползотворят този „кредит”. Бракът е завет за непрестанно напредване в любовта, за непрестанно изграждане на отношения между мъжа и жената, където никога няма място за мисълта, че няма „по-нататък”. Всичко, което един човек знае за другия, е само малка част от безкрайното духовно богатство на личността. Във взаимното опознаване и съединяване на мъжа и жената в брачното общение те се отварят за все по-дълбоки и по-съдържателни междуличностни отношения на основата на любовта. Комуникацията на двамата в любовта е знак, че те са взаимен дар от Бога; това е знак, че те са използвали този дар за своето истинско духовно израстване, което открива смисъла на съществуването. Заповедта двамата да бъдат едно е възможна само чрез любовта, но и чрез Божието присъствие, чрез присъствието на Божията благодат в тяхното взаимно общение. Затова в Посланието до ефесяните /5 гл./ апостол Павел подчертава, че брачното общение между мъжа и жената е възможно в Христос и в Църквата /какъвто е автентичният превод на съответния стих/. В християнски контекст говорим за брака, за брачния завет, който е основан в Христос и се култивира в Църквата. В този контекст е възможно взаимното подчиняване на мъжа и жената един на друг, защото то е в името на любовта. В контекста на този брачен етос апостол Павел не говори нито за страх на жената от мъжа, нито за надмощие на мъжа над жената /включително и физическо/. Става въпрос за призив към жената да живее в страхопочитание пред любовта на мъжа си, като се стреми по никакъв начин да не се отдалечава от него; става въпрос за страх да не се навреди на любовта и тя да не изчезне. От своя страна, мъжът е призван да обича жена си така, както Христос обича Църквата, а това означава да я обича със съвършена любов, да бъде готов на жертва за жена си по подобие на Христос. В този контекст думите на апостол Павел жената да се подчинява на мъжа си означават тя да е в служба на любовта на мъжа си, а мъжът да обича жена си като собственото си тяло. В Посланието до коринтяните апостол Павел изисква от жена си да обича мъжа си с цялото си същество и обратното и вижда в това смисъла на брачния завет. Това се вижда на друго място от Посланието на апостол Павел, където той подчертава, че мъжът не е господар на своето тяло, а жената и обратно: жената не е господар на своето тяло, а мъжът. Това не означава господстващо положение на някой от двамата съпрузи, а взаимното отдаване и съпринадлежност един на друг в любовта. В тази съпринадлежност всеки от тях отдава и дарува изцяло себе си на другия и в тази взаимност осъществява потенциала на любовта. Този етос на любовта в брачното общение е ключ за разбиране и на християнската полова етика.
Етосът на брачното общение и половата етика
Принципът на съпринадлежност на мъжа и жената в брака е рамката и контекстът, в който трябва да се мислят отношенията между съпрузите. В този контекст апостол Павел поставя въпроса за половите отношения в брака, които са функция на новите междучовешки отношения, родени от християнската вяра. В 7 гл. на Първото послание до коринтяните апостолът говори за брачното общение в любовта, поради което мъжът и жената трябва да оказват един на друг дължимата любов. В случая отношенията в християнския брак са представени като алтернатива на тогавашната езическа културна среда, където не е било задължително бракът да има връзка с любовта. Според апостола брачната общност се основава върху дължимата любов между съпрузите. Това е свързано с принципа за реципрочност в отношенията на взаимна любов, където всеки е господар на тялото на другия: мъжът е господар на тялото на жена си и жената е господар на тялото на мъжа си. Именно в това се състои принципът за съпринадлежност в брака, върху който се основава половата етика. Този принцип на съпринадлежност и взаимност в любовта обяснява съвета на апостола мъжът и жената да не се отделят един от друг. Дори този съвет да е продиктуван от конкретна практическа причина в Коринт, той отразява ключовия принцип на взаимността в любовта. Очевидно препоръката е съпрузите да не редуцират своя брачен живот в неговото сексуално измерение /освен временно заради пост и молитва/, което е конститутивно за брака, но не трябва да бъде всичко. Затова апостолът посочва като ключов принципа на взаимното съгласие, което кореспондира с основната цел на брака – изграждането на взаимност в любовта. Временното отделяне заради пост и молитва показва, че идентичността на християнина – и личностна, и брачна – не се намира в това измерение на брака, а има за своя основа живота в Христос. В този контекст бракът /като алтернатива на безбрачието/ има своето основание изключително в дара от Бога; той е богодарувана възможност за осъществяване на човека като личност в пространството на брачния завет. Този дар конституира статуса на призвание, което човекът може да осъществи в брачната общност. Всичко това апостолът оценява през призмата на принципа: всичко, което имате, като че нямате, т.е. в перспективата на преобразяването, на бъдещото есхатологично преобразяване на всичко в Христос. В тази перспектива на преобразяването трябва да се мисли автентичният смисъл на ероса, т.е. християнската полова етика.
В Новия Завет има много малко насоки на половата етика или почти няма такива и тъкмо в това се състоят корените на християнския полов етос:
а/ Потвърдена е старозаветната забрана за нарушаване на брачния завет;
б/ споменава се пагубността на блудството, т.е. забранява се всяка полова практика, където насладата става самоцел;
в/ експлицитно се отхвърля хомоеротиката;
г/ извън всякаква казуистика и морализъм се потвърждава неразрушимостта на брака отвъд всички форми на полигамия, дори старозаветна.
Основен принцип на християнския полов етос е благодарственото /= евхаристийно/ отношение към собствената природа, тяло и пол и към природата, телесността и пола на другия, който ни е даруван в брака. В новозаветните текстове не откриваме казуистика относно половия етос, а той се осмисля в контекста на духовния опит и като семантичен израз на факта, че Синът Божий се е въплътил като божествен ерос. Преодоляването на полигамията се преживява като постепенно осъзнаване на тайната на Въплъщението и слизането на Духа като начало на Църквата.
В езичеството сексуалното наслаждение има сакрален характер и то става сакрално и в новото псевдоезичество. В християнски контекст сексуалното наслаждение по никакъв начин не може да бъде сакрализирано, а се мисли като пренасочване или преобразяване на ероса, където той е начин и възможност за отваряне за другия, начин за изграждане на личностно отношение и взаимност. В християнската интерпретация няма място за абсолютизирането на ероса, нито за ултрааскетичното отхвърляне на всяко наслаждение, а се предполага преобразяването на плътската любов в любов божествена /св. Йоан Лествичник/. Еротичното отношение в брака се преживява като метафора на ероса на човека по Бога, като осъществяване на потенциала на любовта, чрез която човекът се осъществява като битие на общението. Еросът поставя човека в най-интимното отношение с другия и затова християнството поставя въпроса за ероса в контекста на етичното отношение с другия.
Най-дълбокият смисъл на ероса е в интимното отваряне за другия, а това отваряне е етосно, доколкото е път на любовта към Бога. В етосното лично любящо отношение към другия се потвърждава на практика истината, че човекът е битие на общението, и това е педагогически път за възрастване в любовта към Бога. Чрез любовта човекът се освобождава от онтологичното идолопоклонство на самия себе си, приема телесността на другия, а по този начин приема по органичен начин самата личност на другия. Затова този ерос трябва да бъде освободен от всичко безличностно, да бъде оличностен, да бъде път на лично отношение и комуникация с другия. В този смисъл любовта /агапи/ не е просто даденост, а екзистенциално постижение и подвижническо усилие, тя е аскетично съществуване, което предполага вярата и желанието. Тази любов е способност да даруваш себе си на другия, да му даруваш собствената си телесност в един акт на самото даване и посвещение. Бракът е пространството за осъществяването на ероса като път на истинската любов към Бога и ближния, чрез която се осъществява смисълът на самото човешко съществуване. Етосът на брачния завет предполага непрестанното усилие и подвиг за преобразяването на ероса в автентично отношение на любов към другия.
Бракът е агапичният / любящия/ завет, в който половостта и еросът са включени, за да допринесат за по-дълбоката взаимност на мъжа и жената. Бракът е рамката и контекстът на това любовно еротично отношение между тях и в този смисъл на автентичната „еротика”. Затова апостол Павел заявява, че брачното легло е чисто, именно защото е брачно. Любовната еротична прегръдка в рамките на етосното отношение не нарушава завета на любовта и следователно никога не е нечиста. В дълбочината си е нечиста онази мисъл, която въобще си помисля за това. Еросът е позволен като част от онова всичко, което по думите на апостол Павел ми е позволено, но което не трябва да има власт над мене. Но той е позволен като дар и възможност за отварянето към другия, за осъществяването на дара на личността в общението с другия. Става въпрос за ерос, който не господарува над мене, а който се приема като дар в рамките на брачния завет на любовта. Това е ключов принцип на християнската полова етика.
Истинският смисъл на ероса се открива в неговото преобразяване в любовта /агапи/, която в своята кенотичност /самопонизяване, снизхождане/ е свобода и доброволно самоограничаване заради приемането на другия. В това кенотично ограничаване можем да видим спасението на ероса; това е преобразяването на ероса в рамките на етосното отношение с другия. В етосния завет на брака човекът се утвърждава като битие на отвореността за другия. Личността на другия с неговата природа, телесност и пол е точката на етизацията на ероса; той е добро, доколкото отваря за истинско общение с него. В този контекст именно отношението с другата личност открива дълбокия смисъл на заповедта не пожелавай! Етосът на преобразения ерос е гостоприемен към всички форми на телесна слабост, на болест, на стареене, на раненост на обичаната личност. Основният принцип на брачния завет следователно е гостолюбивото приемане на другия, на неговата природа, телесност и пол като дар, приемането му на другия с благодарност. А това вече е екзистенциален призив за подвиг, в който човекът може да осъществи даровете на своята природа във взаимността и общението с другия.
+++
Значението на брака се потвърждава от факта, че Христос започва общественото Си служение на сватбата в Кана Галилейска, където със Своето присъствие засвидетелства брака като тайна и чудо. Това става чрез претворяването на водата във вино, и то в края на сватбата: бракът се показва като пространство на човешкото назначение, което може да се осъществи единствено чрез Личността на Христос в брачната общност. В Кана Галилейска Христос не излага някакви рационални или морални принципи, чрез които двамата стават едно, а показва това чрез извършването на чудо и тайнство. Бракът има за цел да възраства, да претворява преходните ценности във вечни ценности. Претворяването на водата във вино показва, че съвършенството идва накрая, след осъществяването на динамичния потенциал на любовта, върху която се изгражда брачният завет. Тази любов трябва да се осъществява непрестанно чрез подвига и усилието на саможертвата и посвещението на другия, т.е. в атмосферата на взаимност. В това се открива педагогическият смисъл на брака: той е пространство за осъществяване на всички дарове и таланти /= потенциали/, които човекът трябва да осъществи, за да бъде по образ и по подобие Божие. Тези дарове и таланти са дадени на човека, за да бъдат развити в добродетели чрез подвига на любовта, чрез подвига на общението с Бога и ближния. Следователно бракът е възможност и начин на живот; той е път, който има за крайна цел любовта, и следователно е път, който въвежда Бога в нашето съществуване и живот.
Автор: Свилен Тутеков